Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

Събуждам се и тръпна. На душата

тегней ми. Властна мъчи ме тъга,

кат че до мене бдяла е в тъмата

и нокти остри впива в мен сега.

Навън виелица ужасно вие,

със трепет в темната бездънна нощ

в прозорците я слушам като бие:

ту стихне, ту задуха с нова мощ.

Неволно взирам се във мрачината:

усамотен фенер едва мъждей,

изчезне, па просветне в далнината

като живот, кой в сетен час гасней.

И ето под лъчи му треперливи

там призраци се някакви вестят,

не са ни мъртъвци, ни люде живи;

в тоз нощен час що търсят всред студът?

Одръпнувам се да не гледам. Всуе.

Пред мен са все, пред моите очи;

всред тях с подземен тътен глас се чуе,

върви и все по-страховит ечи.

Смешенье грозно от въздишки тежки,

що къртят се от старчески гърди,

детински писъци, плач жежки,

кой през надежди сломени кънти.

Разбрах що стене тъй в халата:

тя носи от далечни крайнини

страданията всички на земята

и хвърля ги в душа ми на вълни.

Вълна от вопли, дето меса голи

се слушат, като зъзнат всред студът,

де майки плачат, бледни от неволи,

над рожби мили, кои гладни мрат.

Вълни от вопли – възгласи гробовни, –

кои се губят всред житейский шум,

кои разнася вихърът световни

кат вятър прахът по откритий друм.

Сега прииждат тука вкупом сбрани

и страшний вой на нощната хала

във стон един ги слива – стон от рани,

от горести, от мъки, от тегла.

И туй без край е, боже мой, нозете

неволно се превиват в този час

и искам, като кръстосвам ръцете,

към теб за милост да издигна глас.

Но слово няма, от гърди не литва;

духът унива в мощна страхота,

треперям и ни клетви, ни молитва

не идат на заключени уста.

Безмълвен, ням, с очи в тъмата впити,

аз слушам със наведена глава;

внезапно сълза бликна от гърдите,

и сещам – стихна тежка тегоба.

Навън в нощта халата все ти стене,

но нейний вой не плаши ме сега:

тя сякаш плаче в мразът нощни с мене

над горката човеческа съдба...

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]