Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

И днес, след толкоз минали години,

стои пред мене, като да е жив,

и мисля, че го гледам – парцалив,

покрусен, дребен, с сини вглъбнатини,

де мяркат се угаснали очи.

Промъкнува се тихо в ресторанът,

кой весело от шум и смях ечи,

врата притваря и кат влъхва хванат,

пред общий глъч препъва се смутен,

с плах взор слугите търси и с главата

изпраща отдалек привет смирен.

Играй усмивка жалка на устата;

с боязън да не наруши шумът

всред гостите кат сянка се провира

и мълчаливо кошничка простира,

къде със вещ, приличен ред стърчат

на немощ горка трудовете бедни –

овощия, изваяни от мермер:

до гроздове с цвят тъмен, почти чер,

светлеят портокали ненагледни;

на плочка кръгла засмян мандарин

с две морави смокини другарува;

сгушила се смирено в кът един,

драгуна ала ябълка целува,

тъй мила, светла, сякаш че бълнува

за волност сяйна във въздуха син.

На всеки стол едва се той запира,

овошките подава, боязлив,

потайно пуснатия солд прибира

и по-далек отминва мълчалив.

Изкуство! За малцината избрани,

кои допущаш в светлий своя храм,

де чела дигат, с лаври увенчани,

колцина жаждата да стигнат там,

коя си им вложило ти в гърдите,

до гроб проклинат с сълзи на очите!

Кой нявга жертвите ще наброи,

които ти с отрова напой,

сърца, де светла гряла е надежда,

а злоба глуха днеска ги разежда?

Било е време, младото чело

от хубост и от гордост е сияло;

на светъл блян ефирното крило

над него лучезарно е трептяло.

Тогава горд, на мощните плещи

под свойто скъсано мантело вето

носил е повече мечти,

отколко звезди има на небето.

Тогава като в ризница увит

можал е той без страх да гледа смело,

дори когато погледа сърдит

над него е спирал Микеланжело;

защото пътя му е бил напред;

не щял е той назаде да поглежда,

кога пред него гряла е надежда

и топъл му е пращала привет:

той само ней дължал е всички сили,

кои кипяли са в младежки жили;

тогава мощ е сещал на орел,

кой с криле яки светлий въздух пори

и търси да открива с поглед смел

пред себе си все нови кръгозори;

готов е бил от своята съдба

да доживей най-тежката делба;

за земни никакви блага тогава –

злато, ни щастье – не би заменил

светите свои сънища за слава;

на нищетата хляба би делил

без скръб, без ропот, верен да остане –

до сетен час – на своето призванье

и ако жребият би пожелал,

положил би си даже и костите,

доволен, стига да склопи очите,

прегърнат с своя сяен идеал,

за който с страст душата му треперя,

на който дал е всичката си вера.

О, кой ще каже, след какви борби,

след колко горести и сътресенья,

и мъки, и неистови лишенья

той гордостта в сърцето си разби,

прости се с мисли и надежди смели,

над черен труд наведе косми бели,

смири се, да надвие на гладът,

смири се, да не гледа рожби мили

край него да въздишат и тъжат

и в плач да изнуряват горки сили,

и тайно може би да го кълнат!

Пред мен един по друг въпроси никнат,

но аз не смея да си ги задам,

не смея в туй страданье да проникна;

аз тръпна, кат да съм пред някой храм,

кой нивга своите двери не разкрива,

къде в мрак тайнствен чуват се безкрай

въздишки, вопли от печал горчива,

която никой няма да узнай.

Неволно аз навеждам си очите,

кога към мен го видя, че пълзи:

страхувам се – по бузите изпити

да не съзра засъхнали сълзи.

Флоренция–София, 1902

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]