Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

Видях Венеция, градът чудесни,

с гондолите му, с пищните дворци;

видях го всред лагуните му тесни,

покрит със плесен, потопен в зари.

И аз спомних си дните беззаветни,

когато с слава е гърмял навред

и кораби с съкровища безчетни

прииждали са тук от целий свет.

С морето дожи днес не се венчават,

владей мъртвило в техните дворци

и само чичерони ги смущават

с безделни, равнодушни чужденци.

Не гъмжат мачти в пълни арсенали;

пред „Свети Марко”, кой в злато сияй,

народ пиян войски и генерали

не праща шумно за далечен край.

Синеят се далек вълни безпечни

и отзивът гръмлив не носи тук

от Крит, от Кипър, от страни далечни

на славни боеве победний звук.

Но всуе, о, Венецио благата,

таз слава минала в мен скръб зове;

не мога да оплаквам съдбата,

която диадемата ти сне.

Гърдите твои глупо не изниват

в въздишки за превратната съдба;

на миналото спомените сливат

незнаен блясък в твойта красота.

Ти красна, горда си и развенчана,

царица по сърце си и сега:

там зее може би дълбока рана,

но друг не знае твоята тъга.

Пак весел смях се лее от гърдите

и носи се по сините вълни,

пак срещаш и изпращаш ти зарите,

засмяна кат в щастливите си дни.

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]