Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

В земята чудна бях, къде небето

обширно с светлина по-сяйна грей,

де всъде блика радост за сърцето,

де аромат отвсякъде се лей.

На всеки миг природата благата

дивеше ме с вълшебни красоти

и на изкуствата пред чудесата

душа си сещах сладко да трепти.

Но вред, където бях, но вред, където –

в омая мощна – погледа си спрях,

вред, де възторг разтупка ми сърцето,

вред, де чело наведох и мечтах:

в Венеция, на дожите в дворците,

де глухо стенат морските вълни

и мисля, слушах вопли жаловити

за славата на миналите дни;

в Флоренция, градина безконечна,

коя всред рози и зари блести,

засмяна, сяйна, с свойта младост вечна,

безсмъртни спомени и красоти;

на Капитолий твърдината свята,

отде далеко в шир необозрим,

смутена, мълком, лута се душата

из пепелищата на гордий Рим;

природата ли дигаше пред мене

картини дивни в светлия въздух,

човешкий гений ли от удивленье

вълнуваше чаровно моя дух;

благословий ли мене от душата

възнасяха се в ширния простор,

ил трепваше проклятие в устата

пред спомен от незаличим позор;

навред аз виждах да се очертава

виденье мило в синий кръгозор

и с няма радост, в сладостна забрава

веднага впивах в него своя взор;

Пред него всяко друго увлеченье

усещах да бледнее в тоя час,

душата тръпнеше в изнеможенье,

опита от безкрайна, нежна сласт.

Това виденье, кое с чудна сила

над мене виждах сладко да сияй,

то беше твоят образ, щерко мила,

кой тук следеше ме от родний край.

Рим, март 1902

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]