Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

Очи се ненаглеждат. Дивна сладост

призива спомени от райски край.

В премяна нежна всичко диша радост:

ромоли, тръпне, пей, цъфти, сияй.

Природата ликува буйна, млада,

ликува и в песни, в зари, в цветя

разкрива страстно, в нега и наслада,

вълшебна неизказна красота.

Душата в немощ трепетна немее,

унесена от някаква вълна,

която редом окол нея лее

хармония, любов и светлина.

В омая гледам, слушам и към бога

аз искам да издигна страстен глас

на славословье, искам и не мога:

у мене чезне нещо в тоя час...

Защо, защо, о, боже мой, тогава,

когато пролет светла възсиява

и всичко под обширний кръгозор

кат в чуден блян увлича слух и взор;

поля, ливади, хълмове цъфнали,

гората, коя тайнствено шуми,

омайни птици в дивен хор запяли,

кристалний шум на бистрите вълни;

защо, кога вълшебно упоенье

в струи обилни окол мен се лей,

кога душата, трогната, жадней

за отдих и наслада, и забвенье;

защо, когато всичко се вести

в сиянье лучезарно от мечти,

аз мисля там далече на главите,

наведени над черната земя,

на сълзите страдални, жаловити,

кои безспир, без жал, поглъща тя?

Минуват, мисля, шествия пред мене,

минуват мрачни, с черни облекла,

минуват със посърнали чела,

и всред песните, кръшни и засмени,

кои огласят целия въздух,

е земята черна със цветя покрита

дълбаят гроб и тъга жаловита,

и плач далек се носят с ропот глух.

И туй виденье безгранично, сяйно,

що гледам, чини ми се, в тоя миг –

е було светло, дигнато случайно –

да скрий световний горестен ризик...

Не никнат ли, о, боже мой, цветята,

с кои се нежно кичи пролетта,

от сълзите, които пий земята,

всечасна дан на горестта,

коя съпътница нам даде,

коя от нас се нивга не дели

и в всички наши радости, наслади

навред със будно око ни следи?...

И мисля, и навеждам си главата,

но не тъга измъчва ми душата;

не сещам ядни болки на скръбта,

а чувство ме изпълня мен незнайно,

като самото битие безкрайно,

в кое угасва тихо радостта.

Тъй тихо, без страданье, у ръката

на майка гасне крехък младенец,

комуто отодавна е съдбата

писала в свойта книга: ран конец.

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]