Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

Седя сами сред сенките голями,

в кои дърветата, във нощний час,

край мен почиват неподвижни, нями.

Отникъде ни дъх, ни звук, ни глас:

замира глухо всичко в тъмнината,

заглъхнува без отглас, без следа.

Едва-едва гърди туптят, в душата

сласт чудна, мила лей се от нощта

и сладка ме прониква забрава

за всичко, кое диша и живей,

за всичко, кое плаче или пей,

роптай, проклиня или благославя.

Унесен от невидима вълна,

духът улита в някаква си тайна,

която тъне надалеч, безкрайна,

в омайната безмълвна тишина.

Звездите, малките, надничат горе

от бледните, безбрежните простори

и на душата ми следят отвред

с участье нямо тайнствений полет.

Лети, лети, душа моя! Звездите

на промисълта божа са очите.

Тя милостива е таз нощ. Сега

очистила е тя ширът небесни

и няма нийде в своя бяг чудесни

да срещнеш ни въздишка, ни тъга.

Сега е час, кога бог благославя

твореньята, които е създал,

и отдих благодатен той им дава,

тъй сладък, като край да би немал.

Лети, лети, душа моя. До бога

дигни се горе, волна от тревога.

Лети, лети. Не сещаш ли? Нощта

затуй земята морна е увила:

на нощното сиянье под плаща

спят всички грижи, жалби и патила,

и бог сами, чрез светлите звезди,

осипва ги с сияющи мечти.

Лети! На необятната вселена

над нас витай душата може би;

не тя ли в тоя миг с ръка нетленна

от теб е свлекла всички тегоби,

кои въз теб тегнеят на земята,

кои опиват те с горчивина

и пречат ти да търсиш в небесата

източника на всяка светлина?

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]