Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

Ода по случай дохаждането на руските гости за шипченските празненства

Добре дошле! От радост чиста, сяйна,

коя от всичките гърди – безкрайна, –

издига се до светлий небосвод,

треперят сладко тия думи прости,

с кои, о, скъпи, въжделени гости,

ви днес посреща българский народ.

Добре дошле! Ний помним, гости мили:

дойдохте тука млади, с жежки сили

на подвиг, кой през всички векове

ще грее, по величье ненадминат,

и с лаври се венчахте, що не гинат,

във люти, великански боеве.

Ний помним. Любов беззаветна, свята

Към братский край пламтеше вам в сърцата

и там разгаряше тя храбростта,

когато всред куршуми и гюллета

по нашите балкани и полета

вървяхте вий без страх против смъртта.

Веялици ли, люти урагани

пищят печално в нашите балкани,

или красят ги кичести цветя,

ту с глас гръмлив, ту нежно с мълва тиха

на витязите, що се тук бориха,

разказват подвигите, доблестта.

Студена зима л' скръбна песен пее,

ил чудна пролет на небето грее,

и в светло-радостен и в тъжен час,

в земята наша, дето да се спреме,

където и очите си да взреме,

отвред, навред ний чуем един глас.

Говорят ни за вас на стъпка всека,

при всеки дол, при всякоя пътека

гробовете, де костите лежат

на тез, които с слава се покриха

и нашата свобода тук кръстиха

юнашки с свойта кръв и свойта смърт!

От гробовете своите, де почиват,

де сълзи благодарни ги преливат

при всеки радостен, възторжен вик,

кой из гърдите мощни на народа

изтръгва нашта, младата свобода,

до нас долита тайнствен отклик.

Ний помним с всички чувства на душата

великий ден, кога Русия свята,

могуща, необятна, в един миг

издигна се под ширните простори

и с радост, с възторг пламен отговори

на мощний глас на своя вожд велик.

То празник безпримерен бе. Тогава

от степите уралски до Вълтава,

унесен от великите слова,

славянский мир издъно потрепера,

и горд, и сяен сля се в една вера,

в един дух с златоглавата Москва.

Навред, къде славянски звук се чува,

вред, де славянин страда ил добрува,

проля се във душите светлина:

сетиха там с горд трепет, че изгрея

със зрак лучист славянската идея,

вестителка на нови времена...

Навред, де тупаше сърце човешко,

в цял мир от въодушевленье жежко

народи и империи, и земли

ръце към светлото небе простряха

и с нас ведно молитвите си сляха

за славата на руските орли.

Защото тук от вашите предели

към жертви страшни и победи смели

влечеше вази не користна страст,

защото подвиг дивен, небивали

историята в своите скрижали

приготви се да впише в тоя час.

В историята наша ще сияе,

над България вечно ще витае

на царя безподобен светлий лик,

на царя, кой с юнаците си смели

борбите, мъките им тук сподели

и с сълзи срещна всеки тъжен клик;

на царя, кой в божествена забрава

на безгранична сила, мощ и слава

съветите на милостта слуша,

кой всички векове ще озарява

кат символ сяен, в кой се въплощава

величьето на руската душа.

Ний помним го в колибите ни бедни,

кога всред звуци, викове победни,

всред обща радост окол него, той

навеждаше глава и мисълта му,

увита с скръбен мрак, летеше тамо –

при жертвите на кървавия бой.

Въздухът, който дишат ни гърдите,

до днес нам струва ни се от песните

на храбрите солдати че ехти,

засмени, дивни, с верните си пушки,

с кои навек кръстихме се братушки,

кои страх никой нивга не смути.

Братушки! Дето и да сте, честити

ли минуват ви в преклонна доба дните,

тъга ли ядна на душа тегней,

нек мисъл ведра озари челата,

нек бликнат мили спомени в сърцата

и сладка радост нека ги огрей.

Драгуни и армейци, и казаци,

гвардейци и кавказци, о, юнаци,

не ще забравят нашите сърца

героите на Шипка, Карс и Плевен,

във боя страшни кат ураган гневен,

в победата – засмени кат деца!

Поклон на всички вас от България,

поклон и теб, о, матушка Русия,

коя роди ги и ги откърми

с любов безкрайна, с непоклатна вера,

която пред беди не потрепера,

коя враг никой няма да сломи!

О, дивни спомени! О, дни честити,

които сълзи къртят от гърдите,

когато всеки топовен гърмеж,

от кой далек тресеше се земята,

занасяше на роба вест благата,

че сбъдва се вековний му копнеж!

Замират глухо думите в устата,

от умиленье тръпне ни душата,

щом смислим светлите ония дни.

Ний плачем, както плачехме тогава,

кога с потоци кръв, с зари от слава

за нас чертахте нови съдбини.

Днес с нази сълзи радостни смесете

на Шипка славната под върховете.

Не всуе те се леят в тоя час:

в тез сълзи трепти братско единенье,

във тях приема ново днес кръщенье

съюзът вечни, що ни свърза с вас.

Ний малки сме, ний слаби сме, но дните

кога настъпят, с пламен жар в гърдите

ще се откликнем ний на славний зов.

И врагът общи, в редове сгъстени,

ще ни съзре до вас, съединени

в едни надежди и една любов.

Когато съдбоносний час удари,

до вас готови той ще ни завари

за славната, великата борба.

Със вази ще вървим без двоуменье:

победа л' чака нас ил пораженье,

ний с вази ще делим една съдба.

Духът, кой с мощ гигантска ви окрили,

и тук, на българските Термопили,

о, опълченци, с слава ви покри,

свещения си дълг да отплатиме

и към победи нови да летиме –

безстрашна доблест в нас ще разгори.

България с тъгите си вековни,

пробудена от своя сън гробовни,

вперила бе очи и с бледен лик,

задъхана от трепет и вълненье,

следи три деня страшното сраженье,

дор чу с възторг победоносний вик.

Тя беше в вас, пред вас, когато мрехте

и с брянци и орловци там рушехте,

в порив отчаян, скали, канари;

тя беше в вас, кога в сърца унили

усещахте да никнат нови сили

и доблест с огън буен да гори...

В венеца трънения, с кой съдбата

пет века ней венчала бе главата,

вий вплетохте чаровен лавров лист,

не ще увехне той и вашто име

ще пръска, о, борци неустрашими,

във паметта народна плам лучист.

Кога в часът, уречен от съдбата,

България изпрати си децата

да я прославят, да я защитят,

ще блесне ваший образ страховити

и смело ще ги учи пред вразите

кат вас да побеждават и да мрат.

София, август 1902

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]