Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

Пак пролет дивна от небе се лее,

пак дъхат аромат поля, гори,

пак всичко пърха, цъфти и се смее,

пак тъне целий шир в песни, в зари.

Всред общий празник клоне разцъфтяла

с мъх нежен и самотната върба,

но сякаш тръпне горка, дет е смяла

да се намеси в общата делба...

Клюмнала жално ветви, с умиленье

сърце ми и очи ми тя плени;

и тамо чини ми се, че пред мене

душа позната, нежна се вести.

Душа, що носи тайна люта рана;

тъга по нея стъпки ѝ следи;

напразно нявга виждат я засмяна;

тя мисли само мъки и беди.

Белград, март 1903

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]