Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

От векове насам на смях светът ме взима;

на всичките езици Дон Кихот

значение на ум извеян има:

така кръщават в дневния живот

онез, които хабят си мощта

по сънища и призрачни неща.

Ни Росинант оставиха на мира,

ни Санчо Панса биде пощаден;

вред кичи го площадната сатира

със прозвища обидни всеки ден:

аз храня се със звезди и въздух,

той мисли все за кръглий си търбух.

Не вярваха, че мога да линея

на мила страст от нежната тъга,

изсмяха се със мойта Дулцинея

и спомнят я на подбив, на шега,

щом искат някому да сторят срам,

че се томи от глуп любовен плам.

Но не сетих ни злоба, ни смущенье;

унесен горе в звездни висини,

оставих се на своето влеченье

и жаждущ за земята сяйни дни,

не щях да знам по светлия си път

що мисли и мълви за мен светът.

И победих. Навред възторг потаен

за мене дига се. Цял свят мълви

и пита: „Кой е тоя рицар сяен,

кой с бодър вид стремително върви

в мъгли и ветрове, по студ и пек,

от мълния по-бърз, кат вихър лек?

Тоз всадник чуден, който се вестява

и чезне пак през облак светъл прах,

като през някой ореол от слава,

горд, смел, кой ни умора знай, ни страх,

тоз всадник, кой възбужда общ захлас,

в кого цял свят вперил е взор – съм аз.

Да, Дон Кихот съм ази и години

ще сторя триста днес, но чуден жар

у мене пламеней, сърце не стине

и няма никога да бъда стар:

бог дивен вечна младост ми е дал,

да любя вечно младий идеал.

След триста годин дайте ми имане,

дворци, на хълм високи замък як,

ще ги захвърля аз без колебанье

и ще остана рицар беден пак,

на копие ръждясало опрян,

унесен духом в лучезарен блян,

Блазе му, кой за ширни кръгозори,

за правда и за светлина копней,

блазе му, кой за другите се бори

и кой за общо благо пламеней!

Той може да не е богат и сит,

но в себе е доволен и честит.

Ти, който и да си, за светли цели

недей мисли, не се стреми напред,

не се увличай в предприятья смели,

след себе не мечтай да водиш свет,

ако в душа ти, светла кат звезда,

зари не пръска някоя мечта.

Не, некадърен е да се издига,

кой за успехи верни все мечтай,

кого не блазни туй, що се не стига,

кой от потайна радост не сияй,

кога рекат, по някой мил повод,

че мъничко поне е Дон Кихот!...

София, януари 1905

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]