напред назад Обратно към: [Велина Василева][СЛОВОТО]



Страхова невроза


Откъде това усещане, че паднала е моята звезда и е известила моята смърт. Паролата е: "Времето изтече, страданието остана". На пандалото стои психолога ми и се хили. Ах, моя съвест, jебем ти и усилието.

Откъде това усещане за космическа самота, и този Ужас, и това Суеверие. Като че първо либе днес загубих. Като че съм на 16 години и виждам гърба на първия си мъж, отдалечаващ се без колебание, без срам, без угризение по жаркия паваж във здрача на есенната зима. Като че се разпна душата между препинателните знаци всред страниците бледни на моя дневник, и в ужас се раззина девичата мечта и онемя. ... И сълзите подириха орисницата и в нишките втъкаха Спомена и болката и Любовта (во век) на едно примерно момиче, вироглаво, една жена, посветена в магията на любовта. Една жена - и тайнство, и страдание. И сгърчена в сълзите си нещастнице, не ще узнаеш чий сатър се впи във розовата шийка на онези ужасно-прекрасни дни.

Господи, проклет бъди!

Сама е мойта кръв във свойто престъпление.

След първата любов не остана нищо свято: Животът е един цинизъм. Той е сляп като ангел. Но вгледах се в очите му - живота е труп, той има очи на труп, отворени, незрящи, отишла си е душата му. Аз съм никой за живота и моят живот е ничий живот.

Моля аплодисменти! И свещи в храма за моята душа. Надеждата живее в свещоливницата, а не на Оборище, където живее професорът невролог.

 


напред горе назад Обратно към: [Велина Василева][СЛОВОТО]

 

© Велина Василева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух