напред назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]



Сънищата на Луци


По - лошо от всичко бяха жените с мъртви деца. Не можехме да ги накараме да предадат децата. Държаха ги по шест дни. Отказваха да ги дадат. Нямаше какво да се прави. Все пак в края на краищата трябваше да им ги отнемем.

Из "На пристанището в Смирна" - Ърнест Хемингуей

 

Телефонът в коридора иззвъня рязко два пъти и замлъкна неочаквано. Накъсаният му звън се изсипа в замръзналата тишина на ранният час като парчета надробени кристали.

Изтегнат с цялата си дължина върху дивана на холовата гарнитура, Луци изопна едрото си тяло в един огромен, вибриращ нерв. Тъмен гняв забълбука в мътният му поглед. "Кой ли мръсен кучи син може да звъни толкова рано?" - надигна глава той. Ехото от телефонния звън вече заглъхваше в главата му. Натежалите клепачи се придвижиха нагоре - надолу и притвориха сънените очи. Примлясвяне с уста. Дълбока въздишка. Нова дрямка. Отново царството на спрялото време. Вълнуващият сън като че ли пак се завръ...

Черна сянка припряно пресече уличното платно и тръгна по отсрещният тротоар на тъмната улица. Глухото потропване на дамските токчета започна да се избистря. Мижавата светлина откъм широкия двор по средата на улицата очерта силуета на млада жена и постла издължената и сянка върху асфалта... Бесен кучешки лай се сгромоляса върху тихата вечер. Три грамадни звяра се стрелнаха към полегналата оградна мрежа на двора със слабата крушка... Момичето застина в смразяващ кръвта ужас. Писъкът се вкамени в гърлото. Устата и мигом изсъхна и езика се залепи за небцето. Опита се да изтича. Успя да направи само няколко сковани крачки, когато единия пес се тръшна на гърба и и я повали като отсечено дърво... След секунди трите немски овчарки подмятаха момичето по улицата като парцалена кукла. Настървено късаха дрехи и плът...

Образите се размиха и потънаха в гъста мъгла. Луци почуствува мозъка си някак изтръпнал. Обзе го неприятното усещане за незадоволеност. Обърна се по гръб и се насили да върне отново съня...

Полека - лека мъглата взе да се разсейва и през нея започнаха да се прояснявят образи, движещи се бързо като на нямо кино.

Валящото се по земята вълмо от преплетени, борещи се тела се поизбистри... От кучетата беще останало само едно, но не беще немска овчарка, а огромен боксер, а разръфания и окървавен човек с висящи по тялото му димящи меса не беше момиче, а полуплешив мъж на средна възраст... Около тях се скупчиха няколко души, които хванаха кучето и го отведоха нанякъде...

В следващият откъслечен епизод същите тези хора водеха не едно, а вече цяла дузина кучета. Спряха пред оградата на една зоологическа градина и почнаха да прехвърлят кучетата от другата страна... Хора в бели престилки влачеха разкъсаните, обезобразени тела на много и все различни животни - антилопи, сърни, елени, понита, лами, козлета. Трупаха ги на една огромна камара и... плачеха. Други хора, облечени в изискани дрехи, стояха встрани, гледаха какво става и... се усмихваха.

Стенният часовник в хола тиктакаше плахо. Изтощената светлина на зимното утро измъчено се процеждаще през прихлупеното облачно небе и неуверено проправяше пътя на новия ден. Предметите в стаята започнаха да придобиват разляти, неясни очертания. Яркочервеното око на акумулиращата печка полека взе да гасне. Голямата финикова палма като октопод протягаше листата си в сумрака и като че се опитваше да докопа спящото под нея същество.

Луци отново беше потънал в сладки сънища. Кървави сънища. Хубави сънища. Кратки замечтани усмивки разтегляха едва доловимо устните му. Дълбокото, равномерно дишане повдигаше и сваляше мускулестите гърди.

Следващата картина от съня показа една гора... Не. Не беше гора, а голям градски парк. С асфалтирани алеи, огромни дървета и гъсти храсти, подрязани във формата на различни породи кучета. Между храстите имаше поставени много люлки, катерушки и пързалки... Паркът беше пълен с народ. Необичайно много народ. Малките дечица тичаха, скачаха, гонеха се, а възрастните седяха по пейките или разговаряха на групички по алеите. Слънцето ярко блестеше, но... не и долу при хората. Могъщите дървета бяха разперили клоните си и сякаш нарочно образуваха плътен покрив, да не допуснат ни един слънчев лъч.

Луци притаи дъх в съня си, набръчка челото си и през клепачите му изпъкнаха напрегнатите очни ябълки. Той се опитваше да се съсредоточи и да разбере каква става. Защото нещо особено се случваше с тези хора. По точно - ставаше нещо особено с техните деца. Всички деца, без изключение.

Затревените площи в парка не бяха покрити с трева. Мръсна, зловонна кал постилаше като дебел килим земята около храстите, детските игрушки и... се движеше. Калта се гърчеше, извиваще се като жива, лепнеще по обувките на децата и не им позволяваше да отидат при своите родители. Тя обвиваше детските крачета, дърпаше ги далеч от чистите асфалтирани алеи, надигаше се на вълни и се опитваше да запокити децата към храстите, подрязани с форма на кучета. Храстите-кучета се полюляваха като от лек ветрец, навеждаха главите си, тракаха с острите си зъби-бодли и се опитваха да захапят най - близките до тях деца. Малчуганите се мятаха като полудели, падаха, ставаха, пищяха неистово, опитваха се да се отскубнат от лепкавата жива кал и да изтичат при родителите си. Лицата им бяха изкривени в болезнени гримаси и... изглеждаха потъмнели, почернели от някакви ситни буболечки... Може би това бяха... Да. Това бяха кърлежи. Неизброими пълчища кърлежи пъплеха навсякъде по земята, лепнеха заедно с калта по дрехите и обувките, надпреварваха се да докопат нежната детска кожа. Те правеха така, че калта да изглежда като жива. Възрастните стояха на чистите си алеи и оживено разговаряха помежду си. Клюкарствуваха, обсъждаха проблемите си, бистреха политиката и... не виждаха нищо. Не виждаха храстите-кучета. Не виждаха мрака. Не разбираха, че децата им не си играят, че не се гонят помежду си. Те не разбираха, че детските писъци не са изблик на радост, а на ужас.

Изведнъж Луци разбра. Разбра го в съня си. Нещото, което той осъзна го изведе от съня му и го постави в едно полубудно състояние на върховно блаженство.

Това което той разбра, беше, че ХОРАТА СЕ ПРАВЕХА, ЧЕ НЕ ВИЖДАТ И НЕ РАЗБИРАТ !

Луци видя това по лицата и по погледите им.

В този миг на просветление той разбра още една голяма истина.

А тя беше : ХОРАТА НЯМАШЕ ДА ПРЕДПРИЕМАТ НИЩО. АБСОЛЮТНО НИЩО... НИКОГА!

Ходът на тези мисли накара Луци да отвори широко преливащи от щастие очи и да завърши дълбоката си прозявка със самодоволна усмивка.

В спалнята на същия апартамент малката Кремена също сънуваше приятни неща. Легнала по гръб, с изпънати над главата пухкави ръчички, тя беще потънала в дълбокия сън на здраво осеммесечно кърмаче. На неудобната "Приста" до нейното кошче лежаха преплетени телата на нейните родители. Завивките им бяха смъкнати на пода.

Точно в седем Валентин Николов трепна, обърна се по гръб и седна на леглото. Главата му тежеше като камък и бучеше, сякаш през нея бе минал товарен влак. Поредната кошмарна нощ. Вляво от него дъщеря му се размърда в малкото си легло, обърна се към прозореца, въздъхна шумно и наново потъна в дебрите на детския си сън. Валентин пусна краката си долу на пода и се облакъти срещу бебешкото кошче. През подпухналите от безсънието клепачи той гледаше дъщеря си. Зачервените му очи се насълзиха от умиление. "Колко ли безсънни нощи се събраха вече? - помисли си Валентин - може би месец".

Всичко започна от онази декемврийска вечер, когато бяха на гости у съседите и кучето им - френска болонка, захапа ръчичката на дъщеря му. Не че стана кой знае какво, но оттогова злобата му към кучетата от ден на ден ставаще все по-голяма, обсебваще всяка проклета клетка в мозъка му и не му даваще мира ни денем, ни нощем. Често се сещаще и за сина на негов близък приятел. Момче на четиринадесет години, в чийто черен дроб се беще развила кучешка тения колкото дюля. Мехура се спукал по време на операцията и детето едвам оживя след двуседмично лечение с непрекъснато включени във вените системи. Преди десет дни пък беше прочел в един вестник за петгодишно момченце, чиято буза била отхапана от пуснато навън куче. Докторите казали, че детето ще остане с обезобразено лице цял живот. След тези събития безсънието му стана почти постоянно, а главоболието му придоби чудовищни размери. Ходи на лекар, който му предписа няколко вида хапчета, но и те не помогнаха кой знае колко.

Подпряната на ръцете му глава клюмна настрани. Валентин се сепна и се изправи бързо на крака. Щеше да закъснее за работа. Прекоси с леки стъпки спалнята и зашляпа с боси крака по студения теракот на коридора.

След минута хлопна някаква врата и зашуртя водата от казанчето на тоалетната.

- Луци, ела тук - заповяда тихо Валентин.

ЛУЦИ БЕШЕ ДОБРО КУЧЕ. Мускулест доберман в разцвета на силите си.

ТО скочи от дивана на холовата гарнитура, изправи се на задните си крака, захапа дръжката на вратата и я открехна. След това се втурна през образувалия се процеп и отиде в кухнята при своя стопанин.

Тази сутрин кучето изглеждаще променено. То не въртеше опашка и не се щураше около Валентин. Тази сутрин Луци бе настръхнал до корена на космите си и през очите му на талази преминаваха буреносни облаци.

Ако имаще нещо, което Валентин Николов да ненавиждаще с цялата си душа, то това беше кучето, подарено от тъста му малко след сватбата. Този подарък отдавна да бе изхвърлен на улицата, където всъщност му е мястото, но отнощенията със съпругата му се бяха обтегнали до степен на развод, така, че той се принуди да задържи кучето в името на брака. Първото име на кучето беше Роко, но скоро Валентин го прекръсти на Луци /съкращение на Луцифер/ заради лукавите очи и прикрития характер.

Като видя промяната у кучето, първата мисъл, която мина през ума му беше: "А-а... разболя ли се най-сетне. Да пукнеш дано ! Откога чакам този момент". Някак развеселен от това събитие, Валентин изпи горещото кафе на големи глътки, облече се набързо и изскочи през вънщната врата, бързайки за работа.

Луци постоя в коридора, гледайки хлопната входна врата на апартамента. Постоя известно време, докато усети студа, който почваше да пълзи от ледения теракот нагоре по краката му и се прибра обратно в хола. Легна до акумулиращата печка и скоро се унесе в нова дрямка...

Весели мисли прелитаха като бели пухкави облачета през ума му. Пухкави, като телцето на бебето в спалнята. Бебето, което след около час и половина щеше да остане само в апартамента. Сам - самичко със силното, огромно куче. През това време, за около двадесетина минути, Невена, жената на Валентин нямаше да я има. Тя щеше да отскочи както всеки ден до супермакета отсреща, за да напазарува. И детенцето ще бъде оставено единствено на благоволението на Луци. ЛУЦИ - КУЧЕШКИЯТ ИМПЕРАТОР. Да. Той ще стане император. Най-великото куче в историята на света. И това ще си го завоюва сам. Без чужда помощ. И ще започне още тази сутрин. Само след час и половина.

В същото време Валентин Николов зъзнеше на автобусната спирка, вторачен в сергията за вестници. Вниманието му привлече заглавната страница на най-продавания ежедневник. Позната физиономия на разчорлена млада жена с обезумял поглед, коленичила пред обезобразено бебешко трупче. Кой знае защо, в съзнанието му упорито го притискаше натрапчивата мисъл, че вече е виждал някъде тази картина...

 


напред горе назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]

 

© Илия Биволарски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух