напред назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]



Плюнката


Странното е, че крещяха всеки ден в полунощ. Не знам защо крещяха по това време. Ние бяхме в пристанището, а те всички на кея и в полунощ започваха да крещят.

Из "На пристанището в Смирна" - Ърнест Хемингуей

 

Претъпканият градски автобус бавно подмина многолюдната спирка в квартал "Родопи" и повлече след себе си вихрушка от цветисти ругатни и разочаровани погледи. С килнат настрани задник той все пак успя да вземе завоя на кръстовището и запълзя уморено по широкия булевард. Събраната около автобусната спирка тълпа взе да се разлива и стопява. Хората тръгваха пеша към центъра на града, проклинайки вечно нередовния градски транспорт. Дебнещите наблизо таксита бързо нагълтаха част от минувачите. Съвсем скоро на спирката бяха останали само неколцина пенсионери, които със завидно спокойствие и търпение очакваха следващия автобус.

Досами отсрещния тротоар, на двайсетина метра от автобусната спирка се мъдреше метален фургон, пред който имаше бетонирана правоъгълна площадка. От задната страна на фургона започваше широкото междублоково пространство. Поотрасналата трева покриваше със зелена пелена неравностите и всевъзможните боклуци по земята и правеше гледката сравнително поносима. Малко встрани и отзад на фургона стар кавак се напъваше да разлисти изпочупените си, наполовина изсъхнали клони. Дънера му започваше на половин метър от земята. Застанало на дебелите си корени като на пръсти, дървото сякаш се гнусеше от безвъзвратно замърсената земя и се опитваше да се измъкне от прегръдката и. Независимо, че това щеше да го убие. Мръсно бялата боя на фургона се лющеше навсякъде и оголваше прогнилата ламарина по стените. Утъпкана пътечка извиваше тънката си снага по диагонал през огромната поляна, минаваше в непосредствена близост до фургона, пресичаше бетонираната площадка пред него и свършваше до ръба на тротоара.

 

Евлоги Георгиев допиваше третото си сутрешно кафе, когато се сети, че днес трябва да отиде по-рано на работа. Шефът му няколко пъти го беше предупредил, че в понеделник ще очакват в офиса си представител на Холандската компания за сортови семена, чийто официален дистрибутор беше тяхната фирма. На всичкото отгоре трябваше да ходи пеша на работа. В петък следобед шкодата му изхърка на двеста метра пред блока и угасна. Наложи се да я изтика на ръце. Канеше се в събота или неделя да я поправи, но онези роднини на жена му, които се изтърсиха най - неочаквано, объркаха плановете му. Ругаейки всичко и всички, той грабна чантата с документите и изскочи навън. Взе стълбите от четвъртия до първия етаж на големи скоци и забърза по посока на близкото кръстовище.

Тъкмо минаваше покрай фургона, когато забеляза бавно движещото се по улицата такси. Шофьорът по-скоро усети, отколкото видя енергично махащия му мъж. Натисна рязко спирачките и закова колата насред улицата.

 

Късно вечерта същия ден Евлоги лежеше уморен пред телевизора в хола и зяпаше без интерес новините по Ефир 2. Жена му отиде при съседите преди половин час за пакетче канела и още не се бе върнала. Двете им деца кротуваха подозрително в стаята си. В този момент зачурулика звънеца на входната врата. Мърморейки, той стана и затътри краката си по коридора.

Подпрял с рамо касата на вратата, неговият комшия Костадин Симеонов дишаше тежко с наведена глава. Огромният му силует закриваше изцяло гледката към стълбището на входа. Косата му бе слепнала на големи кичури и потта се стичаше на вадички по зачервеното лице.

- Кво става бе, Коста? - обезпокоено попита Евлоги. Първата мисъл, която изскочи в главата му, бе, че нещо се е случило с жена му. Сигурно нещо е станало, че се забави толкова много.

- Ела... , ела да видиш - на пресекулки изрече Костадин.

- Какво бе, какво е станало, нещо с Мария ли? - попита отново Евлоги и почувствува прималяване в корема.

- Не, не, обуй се да идем при "Плюнката" и ще ти разправям.

Изведнъж омекналите крака на Евлоги отказаха да улучат старите му маратонки. Той се наведе и с треперещи ръце ги нахлузи, завърза криво - ляво връзките им и прекрачи прага на входната врата. Съседа му вече слизаше припряно по стълбите. Настигна го чак вън на тротоара.

- Чакай малко бе Коста, какво си се разбързал. Какво толкоз е станало - подтичваше Евлоги след него.

- Сега ще видиш и ти. Носът му е запушен на него. На нищо не мирише - вика той и се смее. А бе, давай да викаме полицията, докато е време - казвам му аз, а той майтап си прави с мене - бърбореше несвързано Костадин докато прекосяваше с едри крачки асфалтираната улица. Евлоги го настигна с три скока и закрачи мълчаливо след него по тясната утъпкана пътечка между блоковете. Топлия пролетен ветрец рошеше косите им със свежия аромат на млада зелена трева. Малкото улични лампи разпръсваха нежна, мека светлина в тъмнината на късната априлска вечер. С бързи крачки двамата мъже стигнаха до металния фургон с олющената боя и се спряха до дънера на стария кавак.

- Ще ми обясниш ли най-после какво става - тросна се Евлоги.

- Сега ще ти кажа - обърна се към него Костадин. - Бях тръгнал към денонощния магазин на кръстовището. Да се поразходя и да си взема едно шише ракия и три бирички. Минавам аз покрай "Плюнката" и баш тогава ми се допика. Я чакай, викам си аз, да пусна една вода тук отзад. Заставам между дървото и фургона и докато се облекчавам, една тежка миризма ме удря в носа. На мърша ти казвам мирише, та се не трае. Докато се окопитя, гледам позната фигура върви по пътеката в тъмното. Като наближи - кого виждам - Гошо, Гошо Киряка...

- Аха, да, е и какво?

- Та гледам аз Киряка., върви с ръце в джобовете и си свирука. Извиках го и той да подуши. Ей-тука от ръбовете на вратата идва миризмата. Той пък като че ли въобще няма нос. "Нищо не мирише" - вика ми той. Въртя се около тая врата сума ти време и нищо не усети. А то воня, да ти се пригади от нея. Рекох му да викаме полиция, а той се майтапи с мене. И-ии - пое си дълбоко въздух Костадин - веднага дойдох да те извикам. Да видиш и ти. Щото не знам, полудял ли съм, какво ли.

- Добре, добре, откъде идва миризмата - заоглежда се Евлоги.

- От тук, ела с мен. И внимавай да не размажеш някое лайно.

Яркожълтата светлина от отсрещната автобусна спирка огряваше лицето на фургона и изрязваше зад него сянката му във формата на правоъгълно парче от непрогледен мрак, поглъщащ храсталаците около дънера на кавака. Мъжете бяха нагазили в тази сянка. Престъпваха внимателно един подир друг. С ръце разгръщаха гъстите храсти, а под краката им шумоляха и хрущяха всевъзможни боклуци, навявани тук от ветровете.

Дори не беше необходимо Евлоги да се навежда към вратата.

- Защо спря? Ела насам да подушиш. - настойчиво го подкани Костадин.

- Няма нужда. Още оттук мирише - отвърна му Евлоги, обърна се и тръгна обратно.

- Чакай сега, къде отиваш? Ела до вратата да видиш как мирише - замоли се Костадин.

- Вече видях, излизам от тук, че ми прилошава. Хайде да се махаме - Евлоги се спря на пътечката и затършува в джобовете си за цигари.

- Дай една и на мен - присъедини се към него Костадин. В тъмнината очите му блестяха от вълнение. От лицето му лъхаше топлина като от електрическа печка.- Е, какво ще правим сега ?

- Ще помислим - лаконично отговори Евлоги и се загледа в автобусната спирка отсреща.

Двама влюбени крачеха бавно по асфалта, хванати за ръце. Спряха за момент пред спирката, погледнаха назад дали идва автобус и продължиха пътя си по посока на близкото кръстовище.

- Хайде да си ходим и ще видим какво ще правим - погледна той Костадин и двамата тръгнаха обратно по тясната пътечка.

 

Тази нощ Евлоги въобще не можа да заспи. Въртеше се в леглото, стискаше клепачите, опита няколко пъти да брои наум, но не можеше по никакъв начин да се отърве от... МИРИЗМАТА.

 

Ужасната миризма, която той вдъхна при "Плюнката", сякаш се беше втечнила в гърдите му. При всяко вдишване тя изпълваше всяка алвеола на дробовете му, засмукваше при издишване стомашното му съдържимо, качваше го в гърлото му и пълнеше устата му с вкус на гнило месо.

Миризмата го задушаваше. Пълзеше нагоре по шията, нахлуваше на талази в главата му и събуждаше кошмарни видения в сърцевината на мозъка.

Единственото облекчение беще да стои с отворени очи. Тогава пък идваха спомените. Той лежеше по гръб с вторачен в тавана поглед и все нови и нови подробности за "Плюнката" изплуваха в съзнанието му. Сети се, че слабия върлинест, полуплешив собственик на кафенето се казваше Камен. Никой никога не научи фамилията на този човек...

 

Металният фургон се появи съвсем неочаквано една ранна сутрин в разгара на лятото миналата година. Пред него бяха подредени няколко пластмасови маси и столове. Големият капак на предната стена бе отворен и подпрян като козирка. От вътрешността му, оборудвана с всичко необходимо за едно квартално кафене ехтеше диско музика. Отиващите на работа хора разглеждаха учудено ниския мръснобял фургон, изникнал до дървото за една нощ като гъба след дъжд.

След кратко време кафенето си имаше вече собствена клиентела и масите му почти винаги бяха заети. От терасите на околните блокове фургона изглеждаше като белезникаво леке, зацапало самия край на широката зелена поляна. Хората бързо свикнаха с него и го нарекоха "Плюнката".

Зад бара работеше седемнайсетгодишния Ивайло, брат на Камен. Висок на ръст, голобрад, с нежно женствено лице, Ивайло никога не сваляше от гърба си мръсния дънков елек, дори когато спеше. Широкия му ханш, тесните рамене и възтънкия гласец даваха повод за безброй коментари от страна на клиентите на заведението. Но на него не му пукаше. Когато не беше зает зад бара, той с танцова стъпка се носеше между масите и прибираше употребяваните чаши и пълните пепелници. Челюстите му неспирно работеха и мачкаха неизменната дъвка, която изглежда бяха пъхнали в устата му още след раждането.

Камен зареждаше кафенето със стока два три пъти седмично. Междувременно той бетонира правоъгълна площадка отпред. Често сядаше на чашка кафе, с вестник в ръцете, но никога не разговаряше с брат си. Като че ли вече си бяха казали всичко, което имаха да си казват.

Към края на лятото обикновената клиентела на "Плюнката" изчезна и нейното място заеха хулиганите на квартала и съмнителни типове от целия град. Постепенно работното време на кафенето също се измести и от дневно, то стана нощно заведение. Отваряше късно след обед и затваряше в ранни зори. По цяла нощ около него бръмчаха мотоциклети и автомобили, чуваха се пиянски викове и необуздани крясъци. "Плюнката" придоби много лоша репутация. Хората разказваха какви ли не страховити истории и случки по неин адрес. Вече всички заобикаляхя фургона отдалеч и гледаха на него като на свърталище на прокажени.

Не една нощ, точно по първи петли, живущите в съседните блокове хора бяха събуждани от озадачаващ протяжен вой. Злокобното виене представляващи смесица от преливащи едни в други противоположни чувства и настроения. То съчетаваше в себе си върховното блаженство от неописуемо удоволствие, безумния страх от настъпващата смърт, идиотския кикот на лудия и невъобразимата болка на раждащата жена. Тези побъркващи съзнанието звуци се носеха на приливи и отливи в тишината на скования от ужас квартал.

ГЛАСЪТ, който сквернеше среднощната тишина, ЗВУЧЕШЕ КАТО ГЛАС НА ЖЕНА.

Вечер, прибиращите се късно от работа хора заобикаляха отдалеч "Плюнката". На общоблоково събрание беше избран инициативен комитет, който трябваше да внесе оплаквания в общината и в полицията. Но... не се наложи

Един ден в края на октомври кафенето неочаквано спря да работи. Собствениците не се появиха нито на следващия, нито на по-следващия ден. Никой повече не ги видя. Нито тях, нито някой от съмнителните клиенти. Всички бяха изчезнали якодим, сякаш през последната нощ се бе случило нещо ужасно. Дни наред масите стояха отрупани с мръсни чаши, хартии и купчини фасове. Празни бутилки от алкохол и безалкохолни напитки, смачкани кутии от цигари се въргаляха по бетонираната площадка.

Циганите се престрашиха и събраха стъкления амбалаж за вторични суровини, а ветровете изчистиха площадката от хартиите и фасовете. Столовете и масите след време също изчезнаха.

Цяла зима "Плюнката" си стоеше без да прави впечатление на никого. Стотици хора минаваха ежедневно по пътечката в непосредствена близост до фургона. Живеещите в квартала вече го приемаха просто като част от пейзажа. Евлоги също. Допреди няколко часа.

 

Сега лежеше по гръб с широко отворени очи, слушаше равномерното дълбоко дишане на жена си и псуваше наум съседа си Костадин. "За какъв дявол му трябваще на тъпото копеле да ходи по никое време точно там" - мислеше си Евлоги, усещайки началото на силното главоболие - "Утре ще разбием вратата на проклетия фургон и целия този кошмар ще свърши веднъж завинаги".

 

Тази нощ Костадин Симеонов също не можа да спи. Той удави тревогите си в бутилка ракия кроейки планове как могат да отворят вратата на "Плюнката" и да погледнат какво има вътре. Присъщото му любопитство сега беше придобило маниакални размери и нищо не можеше да го спре да провери каква е причината за зловонната миризма от кафенето. През деня успя да разкаже по телефона случилото се на трима свои приятели. Дори ги убеди да му дойдат вечерта на гости, за да отидат заедно да видят какво има в металния фургон.

 

Непрогледната тъмнина на късния час беше обгърнала с черен плащ квартал "Родопи". Уличните лампи също бяха изгаснали. Гробната тишина наоколо още повече засилваше мрака на ноща. Бледата луна се показваше от време на време изпод облаците и очертаваше силуетите на жилищните сгради, от чиито прозорци не проблясваше ни една светлинка.

Петима мъже вървяха мълчаливо в колона по един през широкото междублоково пространство и следваха извивките на тясна утъпкана пътечка. Самотно дърво и тъмен нисък фургон бележеха края на пътечката и очакваха своите среднощни посетители. По улиците наоколо не се виждаше ни една жива душа. Нито един автомобил не премина през близкото кръстовище, чиито светофари мигаха "заето" само с жълтите си светлини.

Мъжете стигнаха до самотния фургон и се скупчиха около дънера на стария кавак. Единия от тях държеше в ръцете си голям прожектор, други двама - чук и метален лост. След кратко съвещание те навлязоха в ниските храсталаци и се спряха до ръждясалата врата на задната стена на фургона.

- Добре сега, аз осветявам бравата от близо, а вие действате бързо - обърна се Костадин с треперещ глас към двамата мъже с инструментите.

Силния прожектор проряза тъмнината и освети част от вратата. Олющената бяла боя беше заместена от дебел слой ръжда. Само алуминиевата дръжка на бравата лъщеше под светлината на прожектора. Мъжът с чука протегна свободната си ръка към бравата. Едвам пипна студената дръжка и бравата внезапно изпука. Тежката врата рязко се отвори с пронизителен писък, сякаш до този момент само е очаквала някой да я докосне. Всички до един отскочиха назад като по команда, като че ли някой рязко е пуснал навитата пружина на напрежението в телата им. Широкия лъч на прожектора прошари бързо вътрешността на заведението и за миг освети застинало в смразяваща гримаса лице. Всички до един видяха това лице и с безмълвен вик се втурнаха вкупом назад по пътеката. Спряха почти едновременно след двайсетина метра. Вдървените им крака изведнъж се напълниха с олово. Сърцата се блъскаха лудо в гърдите. Ледената лепкава пот на страха избиваше на едри капки по телата им.

Мигом се обърнаха към фургона, очаквайки да видят отново НЕЩОТО по пътеката след себе си, но се оказа, че зад тях няма нищо.

Фургона си стоеше на старото място. Вратата му бе зейнала широко, а встрани от нея прожектора лежеше на земята и светлината му потъваше във въздушните коренища на кавака.

Дишайки на пресекулки, мъжете се гледаха друг другигу с обезумели погледи. Моментния панически ужас постепенно изтъня, за да прелее в болезнено точно усещане за съществуващата реалност.

Лицето от фургона беше до болка познато на всеки един от тях. Толкова объркващо познато, че в следващите няколко минути съзнанието им отказваше да даде името на този човек.

Лице широко, грубо, с гърбав нос и изпъкнали скули. Огромни черни очи, потънали в хлътнали, тъмни орбити. Слепнали кичури кестенява коса по челото и слепоочията. Изкривена в болезнена гримаса уста с напукани устни, от които се процеждаха струйки тъмночервена кръв по квадратната брадичка. Бяла кожа, прошарена от черни изгорели жилки, сякаш мълния беше полазила през него - от дясното слепоочие, чак до лявата половина на шията.

Групичката леко се пораздвижи. Напрежението видимо беше спаднало и дишането на мъжете се нормализира. В този момент като че ли те ОСЪЗНАХА кому принадлежи това лице.

Като по сигнал, почти едновременно четиримата от тях бавно завъртяха главите си по посока на своя приятел. Всички съмнения се бяха разсеяли. В мозъците им истината грейна като бялата луна върху черното безоблачно небе...

 

Лицето от фургона принадлежеше на Костадин Симеонов.

 

- Абе, това сигурно е някакъв майтап - Евлоги пръв направи опит да разведри обстановката - Коцето е направил маска, която да прилича на него, сложил я е в "Плюнката" онзи ден и ни разигра цялата история, за да ни види колко пари чиним.

- Е-е -й... , цар си Коце - ухили се до ушите Гошо Киряка - как ти хрумна. По цял ден стоиш и само дивотии мислиш.

- Изкара ни акъла бе, щеше да ми се пръсне сърцето. Чак толкова пък бива ли ? - обади се и Иван, техен авер, живеещ наблизо - хайде да си ходим, че утре сме на работа. Ще има да им разправям на колегите.. , ама няма да повярват.

Групичката се разтури. Мъжете си разотидоха с изключение на един. Костадин Симеонов остана да стърчи сам на поляната между блоковете.

 

ПО СРЕДАТА НА НИЩОТО.

 

Стоеше като истукан. Широко отворените му, невиждащи и немигащи очи се насълзиха от ветреца, полюляващ тревите по поляната и клоните на изсъхналия кавак. Полуотворената му долна челюст сковано се придвижи нагоре - надолу, следвана от адамовата ябълка, но не успя да преглътне топката жилава слюнка, залепнала за гърлото му. Стоя в това състояние повече от час, след което бавно се обърна и тръгна към къщи със ситни крачки и изпънати до тялото, неподвижни ръце. Не можа да мигне през цялата нощ, а след този ден загуби съня си почти изцяло. В момента, в който затвореше очите си, той мигом подушваше и виждаше смъртта си. Престана да се храни както преди, отслабна с двадесет килограма, очите му хлътнаха в орбитите. Жена му и тя се поболя от притеснение, мъкнеше го по разни доктори, разпитваше го непрекъснато какво се е случило, но без резултат. Няколко пъти ходи у съседите Георгиеви, но не успя да откопчи нищо и от Евлоги, макар да бе убедена, че той знае нещо.

 

Месец след нощното приключение фургонът изчезна. Просто се изпари без никой да разбере как е станало. Сутринта отиващите на работа хора поглеждаха учудено празното място, повдигаха рамене и продължаваха по пътечката към автобусната спирка. Само след седмица всички забравиха за съществуването на "Плюнката". С Костадин Симеонов нещата потръгнаха. Апетитът му се възстанови, поспиваше няколко часа нощем и започна да възвръща предишния си външен вид. Подобриха си отношенията и с Евлоги. Няколко вечери се събираха да пият по една ракия. Последния път съседа му призна, че вече не му се сърди за номера, който му погоди през онази нощ. Костадин дори не се опита да го убеждава, че няма нищо такова. Не желаеше по какъвто и да е повод да говори за случилото се. Искаше да го забрави. Изцяло и напълно. Почти беше успял...

 

Евлоги Георгиев изпи на едри глътки сутрешното си кафе, навлече набързо коженото яке, грабна дипломатическото куфарче и изскочи на стълбището. Както винаги тръгваше в последния момент, а днес трябваше да подписват документите за закупената от фирмата нова оранжерия. Спря за момент пред входната врата на стълбището, защото усети, че нещо е забравил. Понечи да се върне, направи две крачки и пак спря. Замисли се. Не. Нищо не е забравил, но нещо като че ли го дърпаше обратно и не го пускаше да излезе от блока. Той тръсна глава, насили се и отвори входната врата. Евлоги закрачи бавно в полумрака на облачната сутрин. Тежка вълна на предчувствие за невъзвратимост се надигна от стомаха му. Стигайки края на блока той вдигна глава и погледа му се плъзна по извитата пътечка, лъкатушеща през широкото междублоково пространство. На мястото, където преди стоеше "Плюнката" видя скупчени хора. Много хора. Причерня му пред очите. Почувствува леко замайване в главата, но бързо се съвзе. Изведнъж той разбра какво има там и как точно изглежда това нещо. Прекоси улицата и тръгна с бързи крачки по пътеката към тълпата.

Хората в странно вцепенение бяха вторачили погледи в лицето на проснатия до дървото едър мъж.

Лице с восъчна бледост, пролазено от сивочерни, изгорели жилки. Изкривена в болезнена гримаса уста с процеждащи се яркочервени струйки кръв към шията...

- Внимавайте къде вървите, да не настъпи още някой кабела! - крещеше някой на непрекъснато прииждащите хора - Гледайте си в краката ви казвам, сигурно навсякъде е изгнил!

- За какъв кабел говори тоя? - Евлоги дръпна за ръкава Гошо Киряка, който се измъкваше от тълпата.

- Абе, захранващия кабел на "Плюнката" - на пресекулки отговори Гошо - когато вдигнали фургона не са се обадили в ЕНЕРГО-то да изключат тока и са го оставили... ей така... оголен в тревата. И - и... Коцето без да иска го настъпил...

 

 


напред горе назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]

 

© Илия Биволарски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух