напред назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]



Обещание


Имаше една старица, съвсем необикновен случай. Споделих го с един лекар, а той каза, че го лъжа. Чистехме кея, трябваше да приберем мъртвите, и тази старица лежеше на нещо като носилка. Казаха ми: "Искате ли да я видите, сър?" Погледнах я и в същия миг тя умря и изведнъж се вкочани. Краката и се опънаха, опъна се и тялото и от кръста нагоре и тя съвсем се втвърди. Сякаш бе умряла миналата нощ. Беше мъртва и напълно вкочанена. Когато разправих това на лекаря, той ми каза, че било невъзможно.

Из "На пристанището в Смирна" - Ърнест Хемингуей

 

Докторчето предварително знаеше какво ще завари у дома на Стоян Кацаров. Познаваше много добре дядото. Не като пациент, а като известна със своята проклетия личност в селото. Въобще не слушаше обясненията на баба Тинка по телефона. Направи му впечатление само тревогата в гласа и. Не можеше да откаже визитата, колкото и безсмислена да бе тя.

 

Тежка миризма го лъхна още от входната врата. Обонянието му долови някаква сложна смес от наскоро сварено прясно мляко, чесън, кисело зеле, чубрица, спарени крака и мухъл. Старецът лежеше на леглото под прозореца, завит презглава с тъмнокафяво разръфано одеяло. Единствено едва доловимото повдигане и спускане на завивката подсказваше за човека отдолу.

- Докторе, да го събудя ли? - прошептя задъхано бабата, затваряйки вратата на стаята.

- Не бързай. Кажи първо какво става? - тихо промълви доктор Динев, вторачил поглед в безформената купчина по средата на леглото. "Как ли диша този човек?" Дръпна един стол по средата на стаята и седна.

- От два месеца е така. Кажи-речи откакто хванаха студовете. Преди това... ти го знаеш. Не се спираше в къщи. Вземе ли пенсията и иди го намери. Хората го донасяха по никое време през нощта. Пиян до козирката. В чудо съм се видяла с този човек. В къщи за една стотинка работа не е...

- Да, да. Тези работи ги знам - прекъсна я той.

Не му се слушаха пикантните подробности за разгуления живот на стареца през последните години. Беше ги слушал многократно. В различни варианти. С различни, понякога взаимноизключващи се моменти. Но все пак винаги с по няколко капчици истина.

 

Стоян Кацарав се бе пенсионирал като партиен секретар десетина години преди политическите промени в страната. Стефан Динев го помнеше още от детството си, защото самият той бе израсъл в същото село. Тук живееха родителите му и тук започна работа като участъков лекар преди три години. На времето дядо Стоян беше един от уважаваните хора в общината. Спокоен, спретнат, любезен. Вземаше присърце проблемите на хората и им помагаше доколкото можеше. С годините стана мълчалив. Присъщото му ведро настроение постепенно изчезна. Ако един ден си свирукаше весело по улиците, друг път сумтеше намръщено седмици наред. След пенсионирането като че ли го удари хормона в главата. Обикаляше кафенетата и задяваше младите жени. Единствен той от цялото село се хранеше почти ежедневно в ресторанта на централния площад. След обилния обяд в заведението тръгваше на разходка из селото с неизменния десерт в ръка - млечен шоколад. Не го дъвчеше, а го смучеще. Спираше всеки срещнат, за да му обясни с омазана от щоколад уста точно колко кебапчета, кюфтета или пържоли е изял. Винаги с цяла бира преди ядене и половин бира след ядене. Останалата половинка изливаше в големия фикус пред бар-плота на ресторанта. Винаги държеше шоколад в джоба на сакото, но никога не го даваше на внучетата си, колкото и да се молеха. Мъкнеше децата със себе си по барчета и кафенета, обещаваше им гръмогласно, че ще им купи разни лакомства, оставяше ги да си изберат нещо, купуваше го и... го изяждаше пред жадните им погледи. После им подаваше празната опаковка и ги питаше дали е било вкусно. Съселяните му си устройваха малки забавления с тези негови странности. Единственото хубаво нещо, което запази от младите си години, беше облеклото. Винаги ходеше със старите си костюми и идеално изгладени бели ризи. Без вратовръзка.

Един ден съвсем неочаквано за всички започна да се заяжда с хората по улиците. Ей така, без повод. Жена му - баба Тинка взе да се оплаква на съседите от него. Хората от селото пък и се оплакваха на нея. Пак от него. В събота и неделя, когато дойдеха на гости двете му дъщери с техните семейства, побъркваше всички. Включително децата. Вършеше всичко наопаки. Пречеше им във всяко начинание. Използуваше и най - дребния повод, за да се скара с някого. Когото и да било. Роднините му се срамуваха да погледнат хората в очите. До скоро. Всяко нещо си има край.

 

- Та, казвам ти докторе, откакто го докараха от града, хич го няма.

- Чакай. Той защо ходи там?

- Нали ти казах. При малката дъщеря беше. На гости.

- Да, да. Това го разбрах - сконфузено измрънка доктора и прехвърли единия крак върху другия.

- На втората седмица, съботата сутринта. Не, неделя е било. Сутринта спал до късно. А той винаги, ама винаги си ставаше с кокошките, още по тъмно. Като минало девет, дъщерята се усъмнила, че нещо не е наред и решила да го събуди. Разсънил се много трудно и целия ден бил унесен. Чудили се дали да викат лекар, но решили да изчакат до другия ден. Надявали се му мине. В понеделник внучетата първи се върнали в къщи, след училище. Заварили го в хола. Гол, голеничък. Само по риза. И - и... ще извиняваш...

- Не се притеснявай, казвай!

- Ами - и, такова де. Направил белята по голямата нужда и мажел с пръсти по тапетите. Та после се наложило да ги свалят и да боядисват стаята посред зима.

- Добре. После ? - побърза да я прекъсне той, усещайки, че ще последват подробни обяснения около ремонта на апартамента.

- Извикали вечерта "Бърза помощ", защото почнал да буйствува. Лекарката го прегледала, направила му инжекция с успокоително и казала, че не е за болница. Предписала му лекарства и си отишла. Оттогава си ги пие без прекъсване.

- Знаеш ли ги какви са? Дай да ги видя - реши да пристъпи към същността доктора.

Бабата стана от стола и полупрегърбена закуцука към бюфета в далечния ъгъл на стаята. Отвори горното чекмедже и заровичка в него.

Докторът огледа изпитателно стаята. Печка за дърва и въглища до вратата. Опушена стена зад печката. Голяма маса долепена до леглото на болния. Силно захабена, олющена мушама на масата. Друго легло на срещуположната стена. "Там сигурно спи бабата". Домашни, тъкани пътеки по пода. Изтъркани и захабени като мушамата на масата. Парченца засъхнала кал по гънките на пътеките. "Много хора са идвали да го видят. Бабата или недовижда или не смогва да се оправи с всичко".

Шумоленето откъм бюфета спря. Старата жена се обърна и затътри кривите си крака към доктора. Подаде му найлонов плик, пълен догоре с различни лекарства. Той го пое и я погледна недоумяващо.

- Не. Не ги пие всичките - разбра веднага погледа му тя - Дай да ти покажа.

Бързо подбра опаковките с цинаризин, невробекс, пирамем и тиоридазин. Без да се замисли изброи дозите и часовете на приема на лекарствата.

- Това от колко време го пие? - взе в ръка шишенцето с тиоридазин доктор Динев.

- Откакто почнаха проблемите с просташката жлеза, вече три години.

- С коя жлеза? - повдигна вежди с престорено учудена усмивка той.

- С простата или как там и викахте. Дето му пречи да пикае де...

- Да. Разбрах. Оперираха ли го?

- Не. Щяха да го оперират, но той се подобри и отказа да иде в Болницата.

 

Кафявата купчина върху леглото под прозореца се размърда. Доктор Динев и баба Тинка млъкнаха и като по сигнал обърнаха едновременно главите си в тази посока.

Одеялото полека се свлече надолу и изпод него изплува ухилената физиономия на Стоян Кацаров. Голото му теме лъщеше от пот. Игриви пламъчета проблясваха в очите му. Изпочупените му предни зъби стърчаха като прогнили чекори изпод посинелите устни. Траен спомен от някогашно пиянско сбиване. Застинала усмивка нагъваше старата кожа на бузите чак до клепналите уши.

- Дай ми да ям ! - тържествено изрече той, вперил поглед в опушената стена зад печката.

Бабата и доктора мигновено разбраха, че той не е спал, а е слушал разговора помежду им. Това беше изписано в изражението на лицето му.

- Стояне, виж първо кой е дошъл - малко троснато му отговори тя. - Нали искаше да извикаме доктора да те прегледа. От една седмица само за това приказваш по цял ден. Доктора, та доктора. Ето го сега. Дойде да те види, пък ти спиш.

- Къде е? - все така идиотски усмихнат попита дядото.

- Ето го бе, не го ли виждаш? - притеснено изрече баба Тинка и се изви към лекаря, сякаш търсеше помощ от него.

- Дядо Стояне, не ме ли позна? - надигна се от стола си Стефан Динев и прекрачи към леглото.

Чак сега болният бавно изви главата си към своите събеседници. Напипа с поглед надвесеното над него лице. Усмивката бавно се смъкна от лицето му и физиономията му доби печален вид. Но не и очите. Те продължаваха да светят с весели проблясъци.

- Докторче, ще умра! - промълви той и вкопчи костеливи пръсти в дланта на лекаря.

Кожата му беше суха, тънка и някак твърда. Доктор Динев имаше усещането, че ако стисне ръката на стареца, кожата върху нея ще се напука и изрони като изсъхнали кори за баница. И в шепата му ще останат само костите. Това чувство го смути и той забрави какво искаше да каже. Просто запецна.

- Няма да умреш, не се тревожи - смотолеви доктора и пусна ръката на болния. - Ще се оправиш, ще видиш.

- Мога ли да излизам навън?

Лекарят извъртя глава и погледна изпитателно баба Тинка, която продължаваше да си седи на стола и да мачка притеснено изкривените от артрит пръсти.

Ти не можеш прав да стоиш, искаш вън да ходиш - викна тя по съпруга си. - Вчера като тръгна самичък, видя ли какво стана - падна пред вратата и едвам те довлякох до леглото.

Дядото с мъка се подпря на лакти и пъшкайки, опита да се надигне от леглото. Жилите на врата му се изопнаха. Доктора се наведе да му помогне и го подхвана под мишниците. Баба Тинка също стана от стола и се завтече към леглото. Двамата с общи усилия закрепиха стареца седнал, подпрян на две възглавници. Самият той видимо се измори от усилието. Задъха се. Мръсна, зацапана с безброй лекета пижама висеше на мършавите рамене, потрепващи синхронно с всяко вдишване. Погледът му помътня и се зарея из стаята.

В настаналата кратка тишина бабата и лекарят седнаха обратно по местата си. Зачакаха. "Как не му се втръсна да го яде?" - помисли Стефан, съзрял изпадналите от завивките парченца шоколад. Постепенно дишането на дядото се нормализира.

- Как си дядо Стояне, от какво се оплакваш? - заговори го доктор Динев.

- Не мога да ходя? - изплака болният и едри сълзи се търколиха по завивките и измачканата пижама.

- Защо да не можеш да ходиш? - каза доктора.

- Защото, защо... то, скоро ще умра! - захлипа дядото и заклати ритмично напред - назад главата си в такт с някакъв свой вътрешен часовник.

- Няма да умреш, нали ти казах вече - възрази му отново лекаря. - Недей да се притесняваш така. Кажи, боли ли те нещо?

- Аз, аз... аз си знам.

- Хайде стига Стояне, срамота. Излагаш се пред момчето - реши да се намеси жена му. - Всеки ден следобед все една и съща песен пееш. Колко хора вече ме караш да викам.

- Какво да викаш? - не разбра доктора.

- Ами, разни роднини и негови набори. От няколко дена всеки следобед ми вади душата да извикам някой да го видел. И като дойде човека, почва да реве като магаре и да го дърпа за дрехите. Да се чудя накъде да гледам от срам - изрече на един дъх баба Тинка.

Сълзите на стареца пресъхнаха изведнъж, така както и дойдоха. Лукавата усмивка отново зае позиция върху лицето. Дяволитите пламъчета в очите му лумнаха наново.

Доктор Динев се размърда на стола си. Цялата работа почна вече да му додява. Нямаше намерение да загуби целия си следобед в утешаване на изкуфели старци. Наведе се, вдигна чантата си от пода и я отвори. Извади слушалката и апарата за кръвно налягане и стана прав.

- Дай сега дядо Стояне да те прегледам.

Вдигна мръсната пижама и оголи гърба на болния. Кимна на бабата да придържа дрехите и постави слушалката между плешките. Дробовете му бяха чисти като на младенец. След това преслуша сърцето и измери кръвното. И те бяха нормални. Почуди се малко и опипа внимателно корема.

- Храни ли се добре? - обърна се доктора към бабата.

- О - о - о, яде като разпран - похвали се с видимо задоволство тя. - По пет пъти на ден. Омита си чиниите до шушка. И по два шоколада изяжда. Само дето... всичкото го изкарва отзад и - и... все мършав си стои.

- По малка и голяма нужда ходи ли редовно?

- И там всичко е наред. Водя го подръка до тоалетната, защото залита и едвам си стои на краката.

- Ама той вън ли ходи? - учуди се доктор Динев.

- М'че къде?

- Мислех, че държите подлога в стаята.

- Аха, то само това остана - почервеня при тази мисъл баба Тинка. - Как не съм взела да изхвърлям и да мия подлоги. Тогава ще ме довърши нацяло. Една душа съм останала. Не си чувствувам нито краката, нито ръцете. Ще ме вкара в гроба това човече. Аз ще си ида преди него.

- Теб не те искам - прекъсна я с особен глас мъжа и.

Лицето му отново бе гипсирано в озадачаваща ехидна гримаса. Този път обаче имаше някаква разлика. Много тънка, едва доловима разлика. Но все пак съществуваща и съвсем реална. В гласа и в усмивката.

Докторът в този момент прибираше слушалката и апарата в чантата. Сепна се и се обърна към леглото на пациента.

Червенината мигом изчезна от лицето на баба Тинка и кожата и побледня. Ситни капчици пот оросиха горната и устна. Ръцете и се разтрепераха. Почувствува колената си омекнали като пластелин и приседна на стола до печката.

- Какво каза? - с треперещ глас попита тя.

- Тебе няма да те взема. Не те искам. - повтори натъртено старецът. Усмивката му беше придобила някакъв неопределен, зловещ оттенък. Очите му странно блестяха. Облиза с език опънатите си устни. Дишането му отново стана шумно и дълбоко.

Докторът стоеше и наблюдаваше. Прав, с чанта в ръцете. Поглеждаше ту бабата, ту стареца. За миг се уплаши, но бързо се взе в ръце. "Склерозата здравата е стиснала дядката" - помисли си той. - "Артист от народния театър. Баба Тинка ще се побърка. На нея трябва да и дам успокоително".

- По - спокойно дядо Стояне. Не се напрягай толкова - прекрачи той към него и сложи ръка на рамото му. - Нищо ти няма. Дробовете ти са чисти. Сърцето ти е добре. Кръвното - и то е нормално. Няма да се притесняваш. Ще се оправиш. Щом ти казвам.

- Как ми е кръвното?

- Нормално е. Нали ти казах. Като на младеж.

- Да де, ама колко? - настояваше старецът. Гласът му вече бе възвърнал нормалния си тембър. Усмивката също се бе стопила.

- Сто и двайсет на осемдесет.

- А ще мога ли да ходя?

- Разбира се, че ще можеш - опита се да прозвучи убедително лекаря.

- Кога, кога? - изрече набързо старецът и хвана с костеливата си ръка сакото на лекаря.

- Не знам точно кога, но ще е скоро.

- Все пак, горе - долу, кога? - не отстъпваше дядото.

Пръстите се впиха още по здраво в дрехата. Кокалчетата побеляха. Долната му устна взе да трепери и сълзите напираха в очите му. Малко оставаше отново да ревне.

- До няколко седмици ще проходиш - опита се да прозвучи убедително доктора.

- Много е, не мога да чакам толкова. Ще ми дадеш ли някакви хапчета за краката?

- Разбира се, че ще ти дам. Още утре ще изпратя баба Тинка да ти ги купи.

- Ще ми мине ли от това лекарство? - упорствуваше стареца и стискаше все по - силно дрехата.

- Не веднага, но след няколко дни ще се почувствуваш по - добре.

- Колко дни?

- Една седмица.

Баба Тинка се тресеше в края на леглото. Доктора я бе забелязал и разтревожено я следеше с поглед. На последните няколко въпроса той отговаряше механично, без да се замисли. Само здравата хватка за дрехата му напомняше за стареца. С бабата ставаше нещо странно. Лицето и променяше цвета си на всеки няколко секунди. От восъчнобяло през тъмночервеновиолетово до оловносиво. През цялото време баба Тинка опитваше да се намеси в разговора, но явно не успяваше. Отваряше устата си като риба на сухо, но никакъв звук не излизаше от безмълвните устни. Дори не бе в състояние да шепти. Явно нещо искаше да каже. Нещо важно. Но пустия му дядка изстрелваше въпросите си един след друг с такава бързина, че не им даваше време да продумат. "Може би и той е видял промяната у баба Тинка" - помисли си доктора. - "Видял я е, и иска да и попречи да каже това, което има да ми казва".

- Обещаваш ли? - почти изрева старецът.

Напрегнатите му очни ябълки бяха готови всеки момент да изскочат от орбитите. Сега вече бе впил и двете си ръце в лекаря и го дърпаше с всички сили надолу, към себе си. Тялото на дядото взе да се надига от леглото. Вените на шията се наляхя с кръв и темето му плувна в пот.

Доктор Динев се стъписа. През последните минути бе наблюдавал само баба Тинка и се бе опитвал да разбере какво става с нея. Агресивността и неочакваната сила на стареца го изненадаха и го завариха неподготвен. Не можеше да прекрачи и една крачка.

- Обещаваш ли? - прогърмя наново въпроса някъде под лицето му. Горещ дъх на гнило го лъхна откъм теглещото го надолу тяло. Животински страх се надигна от подсъзнанието му и го обля отгоре до долу с горещи вълни.

- Какво да ти обещая? - плахо прозвуча въпроса от пресъхналото гърло на доктора.

- Че ще се видим след една седмица, като проходя - изграчи дядото.

- Разбира се, че ще се видим. Какво толкова?

- Ако не проходя, ти ще дойдеш при мен. Обещаваш ли?

Баба Тинка отсреща нервно чупеше ръце в скута си. Клатеше глава в знак на отрицание, вперила умоляващи очи в доктора. Долната и челюст отскачаше нагоре надолу. Устата и фъфлеше и слюнки изхвърчаха от нея.

Моментната слабост на доктора изчезна така, както се появи и премина в буен гняв. В първия момент той успя да го сдържи.

- Добре. Обещавам. А сега ме пусни - каза той и хвана китките на стареца. Стисна внимателно и го откачи от себе си. Побутна го назад и го постави да полегне върху дебелите възглавници. Дядото се отпусна в пълно изтощение и затвори очи. Последните неимоверни усилия бяха изцедили до капка малкото му жизнени сили. Дишането му стана равномерно и дълбоко. Затвори очи и заспа.

Доктора приглади с длани измачканите краища на сакото и пристъпи към баба Тинка. Тя го гледаше с учудения, нищо неразбиращ поглед на току - що събуден човек. Сякаш бе проспала последните няколко епизода от събитията в стаята.

Докторът приклекна до нея и сложи длан на челото и.

- Бабо Тинке, добре ли си?

- Да, да, нищо ми няма.

- Сигурна ли си?

- Добре съм си аз. Какво стана с дядо ти Стоян? - попита тя вече видимо спокойна.

- Изглежда се измори да приказва. Вече спи. Аз ще си ходя. Ако има нещо, обади се по телефона.

- Чакай, ще те изпратя.

Двамата излязоха навън. Мразовития ветрец защипа лицата им. Вървяха мълчешком по утъпкания сняг на пътеката до пътната врата на двора. Спряха под стрехата на високата ограда. Доктора отвори чантата си, извади кочан с рецепти и надраска набързо някакво лекарство върху най - горната бланка. Откъсна листа и го подаде на бабата.

- Утре иди до аптеката да му купиш това лекарство. За краката е. Не е скъпо. Другите нека продължи да ги пие по същия начин. Пък по нататък ще видим. Склерозата здравата го е налегнала. Хайде, довиждане засега - каза доктора и се обърна да си върви.

- Докторче, чакай малко. Забравих да ти кажа нещо.

- Кажи де.

- Ами, такова, аз трябваше отначало да ти го кажа, ама, от де да знам, че пак ще го прихванат.

Доктор Динев я погледна озадачено и зачака. Вдигна яката на кожуха и се сгуши. Впери поглед в бабата. Вятърът внезапно се усили, загреба облак скреж от преспите на тротоара и го разпиля по улицата.

- Нали ти казах, че няколко дни поред все ме праща да викам разни хора да ги видел.

- Е, и какво - рече доктора и затропа нетърпеливо с крака.

- Вече станаха девет души. С тебе. Ти си деветият - каза бабата и погледна втренчено доктора. Очите и потъмняха, сякаш страхът напираше да прелее през тях. Тя млъкна, колебаейки се дали да продължи.

Доктора потропваше с крака, взираше се в очите и, и чакаше.

- Обаче, честна дума, нямах никаква представа, че и теб ще те кара да му обещаваш. И през ум не ми е минавало. През цялото време повтаряше, че иска само да го прегледаш. Нищо повече. Извинявай, наистина не знаех - гласът на баба Тинка се разтрепери и сълзи наляха очите.

- Чакай малко, бабо Тинке. Не разбирам какво толкова е станало. Какво значи това, което казваш. Какви са тези глупости.

- Не знам, кълна се в децата си! Не знам! - изстена бабата и почна енергично да се кръсти.

- Няма нужда да се кълнеш в нищо. Всичко е наред. Не се тревожи - пристъпи към нея доктора и я потупа по рамото. - Хайде влизай на топло да не изстинеш. Изпий два диазепама и лягай да спиш.

Стефан Динев се обърна и закрачи по тясната утъпкана пътечка по средата на улицата. Високите преспи от двете страни стигаха почти до кръста му. "Ама че ден" - мислеше си той, пристъпвайки внимателно по заледената пътечка. - "Тези заклани лъвове, дето ги сънувах тази нощ няма да излязат на добре. И толкова много кръв. Локви кръв върху белия сняг. Яркочервени, огромни петна. Нека психиатрите да разправят, че цветни сънища нямало. Кой знае какво още ме чака до вечерта. И какви са тези глупости с обещанията, дето ги дрънкаше бабата. Абсолютни измислици!"

 

Небето отведнъж притъмня и бързо скри отдалечаващия се мъж от погледа на старицата. Тя постоя няколко минути под стрехата на оградата, след това заключи вратата и вдървено закрачи навътре към къщата. Не можа да разбере за колко време е извървяла петнайсетината метра от пътната врата до къщата, но запомни със сигурност, че когато тръгна, беше все още светло, а когато пристигна, беше вече нощ. Тъмна и непрогледна нощ.

 

Жените вървяха на групички по края на пътя. Асфалтът беше почти изсъхнал. Снегът се топеше от купчините сняг по тротоарите и се стичаше на вадички на широкото платно. Следобедното слънце надничаше изпод пухкавите бели облаци. Облечените в черно жени изпъкваха ясно на фона на ширналата се наоколо белота. От време на време покрай тях профучаваше по някоя кола в посока към селото. Хората се прибираха от работата си в града.

Новият парцел на селските гробища бе поне три пъти по - голям от стария. Разширението се простираше от източната страна на старите гробища чак до каваците на близкия пояс. Допреди няколко години това място представляваше просторна поляна, на която пастирите на селото събираха добитъка рано сутрин, преди да го изведат на полето. Предишният кмет, с разрешение на общината, парцелира поляната и я разпродаде на съселяните си като места за гробове. За няколко години поляната почти се напълни. Новите гробове растяха като гъби след дъжд. Циганското семейство, изработващо мраморните паметници и плочите върху гробовете взе да изнемогва и да забавя поръчките месеци, дори и година напред. През това време новите гробове се появяваха незабелязано като огромни къртичини, симетрично подредени в стройни редици. Хора от селото умираха почти всяка седмица. Рядко се минаваше месец без няколко погребения. Допреди седмица имаше двадесетдневно странно затишие.

Жените кривнаха от асфалтирания път и запрестъпваха внимателно по разкаляната пътечка покрай последната редица гробове. Всичките десет гроба бяха съвсем пресни и изглеждаха така, сякаш са направени едновременно. Жените се събраха вкупом близо до първия гроб, поляха го с вода и запалиха свещи. Прекръстиха се, постояха и повториха същия ритуал при следващите гробове. На последния се задържаха най-дълго.

Тихият допреди малко разговор помежду им неусетно повиши тоналността си и отделни реплики се дочуваха чак до широкия асфалтиран път.

- Гледай, гледай мари, що народ завлече със себе си дъртака му с дъртак. За една седмица още девет души вкара в земята. И това, докторчето, какво му стана, от какво умря?

- Никой не знае - отговори друга. - Легнало си вечерта и сутринта не се събудило. В семейството му още не могат да осъзнаят какво е станало. Цяла седмица ходят като сомнанбули.

- Как се казваше момчето? - попита първия глас.

- Стефанчо, не го ли знаеш? На Динев Иван - агронома, малкия син.

- Защо са го сложили тука, най - накрая, ами не са го погребали в гроба на дядо му Стефан - обади се трета.

- Там са щели да го полагат, даже вечерта гробарите махнали плочата от стария гроб, за да могат сутринта рано направо да копаят. Ама нещо се объркало в нощта преди погребението. На Иван Динев, бащата, преди първи петли му се явил насън ей оня таласъм - Стоян Кацаров и му казал, че Стефан му е обещал да дойде до него. И че обещанията трябва да се спазват. Инак, той - Стоян, щял да се върне и да ги прибере всичките. Цялото семейство. И - и...

- Какво и - и... и?

- Докато говорел, непрекъснато се хилел като идиот и от устата му изтичал разтопен шоколад.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]

 

© Илия Биволарски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух