напред назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]



Предназначение


Гърците също бяха мили хора. Когато напущаха града, те не можеха да вземат със себе си товарния добитък и затова изпотрошиха предните крака на животните и ги наблъскаха в плитчините на пристанището. Всички тия мулета, с пречупени предни крака, давещи се в плитката вода. Какво приятно зрелище. Честна дума, наистина приятно зрелище.

Из "На пристанището в Смирна" - Ърнест Хемингуей

 

Като видя толкова хора около кочината, мъжкото прасе навири зурлата си и взе да се ослушва. Няколко минути тримата мъже го гледаха и разговаряха. След това единият отиде някъде и се върна с кофа топла вода и сапун. Другият отвори чантата си и започна да изважда хирургически инструменти. Третият влезе в кочината и хвана прасето за ушите. Извлякоха го навън и след неравна борба го повалиха върху студената и кална земя. Фиксираха го по гръб с разчекнати във въздуха крайници. Точно когато се бе вече предало и умората от борбата като болезнена наслада заливаше тялото му, дойде парещата болка от разрязването. Острия скалпел отвори широка рана по средата между тестисите. Яркочервена струйка кръв кротко очерта лъкатушеща топла линия по корема. Но това не беше нищо. Следващият момент, когато намазаните с йод пръсти на опериращия се промушиха надълбоко в раната, почнаха да мачкат и късат плътта, за да докопат единия тестис, прасето изпъна гръбнак и притаи дъх. Сякаш за момент загуби съзнание. Пръстите докопаха връвта на тестиса и го измъкнаха навън. Към болката се прибави и усещането за студ в извадения тестис. Превръзването на семенната връв бе по болезнено от последвалото я прерязване. Нещата отново се повториха и от другата страна. В края на операцията то се чувствуваше като пияно. Всичко около него се въртеше, а слабините бяха претръпнали до степен загуба на всякакъв усет. Вече не мърдаше и не квичеше. Изправиха го на треперещи, едвам държащи го крака и го избутаха внимателно в кочината.

 

Десетина дни след кастрацията то вървеше вдървено и почти престана да се храни. Силната в началото болка между краката постепенно утихна, но не заради нея бе загубило апетита си. Нещо друго занимаваше непрекъснато животинското му съзнание. През тези десетина дни, денем и нощем, то си спомняше кастрирането. Отново и отново. Прасето преживяваше тези моменти стотици пъти. В началото с изключителна точност съзнанието му възпроизвеждаше всеки цвят, всяко движение, всяки звук. Към края на първата седмица от скопяването спомените от това събитие почнаха да бледнеят и да се смесват с други - все още откъслечни, неясни и някак много далечни. ТО имаше чувството, че и други пъти е преживявало подобни кастрации. С различни хора, които го държат и режат; в различни пози - ту тръшнато по гръб на земята, ту с висящо с главата надолу тяло; понякога под ярко греещо слънце, друг път под прихлупено от тежки облаци небе. Но винаги, през всичките тези десетки пъти неизменно се повтаряха две неща - нюансите на болката и къщата. Сякаш то многократно бе кастрирано в един и същи дом, у едно и също семейство.

 

- Бечо, хайде бе, Бечо, трябва да почваш да ядеш - обърна се към него едрата му стопанка, сипвайки половин кофа помия в циментовото корито. - Вече си оздравял. Не се преструвай.

Златка Дечевска го огледа още веднъж, премести кофата и затвори вратата на кочината. Придърпа нагоре към издутия си корем овехтелия анцунг с раздърпани крачоли и прекрачи към съседната кочина. Спря и се замисли. На това прасе нещо му имаше. Беше престанало да се храни. Почти през целия ден лежеше по корем, не грухтеше и някак особено я гледаше. Никога тя не бе виждала подобен свински поглед. А беше изгледала много, десетки прасета. Хората я знаеха като отлична стопанка. Обичаше животните и се грижеше добре за тях. Имаше набито око и беше много наблюдателна. Откакто кастрираха Бечо минаха вече около две седмици и за това време той много се промени. Особено погледа му. Този поглед не беше поглед на животно. В него имаше нещо интелигентно, нещо почти човешко. Разума на Златка упорито отказваше да приеме този факт. Обаче някакъв дълбок вътрешен глас непрекъснато и шептеше, че това животно има чувства, мисли и разум. Именно това усещане я безпокоеше от няколко дни и все се канеше да го сподели със съпруга си Ганчо, но в следващия момент се отказваше. Струваше и се налудничаво.

 

Желязна преграда делеше Бечо от свинята Пена. Нейната бременност бе вече към края си. Около цицките и се оформяха чашки. Наедрелият, увиснал корем почти се влачеше по пода. Независимо, че бе първескиня, Пена имаше телосложението на многораждала майка. Широкият и гръб някак не подхождаше на тясната дълга зурла и малките, прилепнали към късия врат уши.

През февруари, когато го донесоха като малко уплашено прасенце, свинята дни наред гледаше към съседната кочина и загрижено грухтеше срещу него. Сякаш го успокояваше за загубата на собствената му майка, братчетата и сестричките. При всеки необичаен шум тя се стряскаше в съня си, скачаше на крака и се втурваше към оградата, за да защити Бечо от евентуалната опасност. По време на кастрацията Пена като пощуряла обикаляше из кочината, грухтеше тревожно и два дни след това не можа да се успокои. Свинята също като своята стопанка усещаше, че напоследък не всичко е наред с Бечо. Тя не бе в състояние да разбере и анализира погледа му, но нещо в поведението му я караше да се безпокои и да избягва да се доближава до преградната решетка. През повечето време стоеше от другата страна на кочината.

 

Когато раната му зарастна напълно, Бечо се оправи и забрави.

Още няколко седмици изтекоха и Пена роди. Мина време. Прасенцата ги разпродадоха. Закараха майката на нерез да се заплоди и я оставиха у сестрата на Златка. Дължаха им пари и се споразумяха да си върнат заема като им подарят свинята. Бечо вече бе пет пъти по - голям. Успокои се, стана тромав. Ядеше много и дебелееше. Наближеше ли часът за хранене, Бечо ставаше, разхождаше се и гледаше нетърпеливо пътеката към къщата. По време на чистенето и храненето грухтеше доволно и се навираше да се отърка в стопанката си. Побутваше я дружески със зурлата си. С това той изразяваше своята благодарност за грижите. Тя уж сърдито му се караше, а той с удоволствие накланяше главата си на една страна, очаквайки неизменното потупване по гърба.

 

Топлите дни ставаха все по - малко и по - кратки, а нощите все по - студени и по - дълги, но Бечо се чувствуваше добре, облечен в дебелата си сланина. Краката му бързо се изморяваха да носят огромното туловище, съизмеримо само с големия му апетит и спокойствие. Ставаше само когато трябваше да се храни и когато стопанката му метеше кочината. През останалото време лежеше неподвижно и единствения признак на живот, който издаваше, беше дълбокото и шумно дишане. В тихите студени нощи хъркането и пъшкането на Бечо разлайваха кучетата на цялата махала.

 

Годината влезе в последния си месец. На няколко пъти превалява сняг, но не можа да натрупа дебела покривка. Хората от селото вече колеха своите прасета. Бечо се заслушваше озадачен в квиченето им и с всеки изминал ден ставаше все по - напрегнат. Някакво необяснимо вътрешно напрежение не му даваше миг спокойствие. Ядеше с неохота и дълго време се застояваше прав, вкаменен като статуя в безсмислена поза.

На двадесет и втори декември семейство Дечевски станаха в седем сутринта. Неподвижен и влажен, леденостуденият въздух залепваше ноздрите и клепачите, неусетно зачервяваше бузите и ушите и ги правеше безчувствени и болезнени при допир. Все пак денят обещаваше да бъде слънчев. Запалиха огън. Сложиха казани с вода да се греят. Извадиха ножове, ченгели, дървени корита и големи метални тави. В осем часа пристигнаха двама приятели на семейството. След малко дойде и съседът им - бай Георги. Появи се и Пешо, баджанака на Ганчо. Смееха се и се шегуваха, топлейки се на разгорелия се огън.

Само на Златка не й бе до смях. Мъчно и беше, та чак и се плачеше. Като си припомнеше от какво малко "парче месо" е изгледала Бечо, нещо я стискаше за гърлото и я задушаваше. Час след час, ден след ден, в продължение на една година го е хранила, поила, чистила му е, говорила му е като на човек. А сега тези мъже щяха зверски да натиснат и заколят животинчето. Тя се шмугна в къщата и пусна силно радиото. Не искаше да чува квиченето на Бечо. Не искаше и не можеше. Започна да плакне вече измитите чаши само за да си намери някаква работа и да не мисли за това, което предстоеше. Имаше чувството, че е предала свой приятел. Сълзи замъглиха очите и премрежиха погледа и. Усили музиката до край и закри лице в шепите си. Захлипа.

 

Като видя толкова хора около кочината, мъжкото прасе навири зурлата си и взе да се ослушва. В този момент в съзнанието му рязко падна завесата на странния унес, който го бе налегнал напоследък. В един миг Бечо усети и разбра всичко. Усети и разбра за какво са дошли този път. За един миг, миг, колокото цяла вечност, той се вцепени. В мозъка му като на филмова лента се пренавиваха ролките на спомените

 

Зима. Дълбок, еднометров сняг е засипал паянтовата кирпичена селска къщурка. Оградата на двора от преплетени върбови пръчки е полегнала и на места е изчезнала под дълбоката снежна покривка. Кочина с плътни стени от заковани една до друга дебели дъски. Дървено оръфано корито. ТО е затънало до корема в собствените си лайна. Вратата на кочината се отваря. Неговата стопанка, пребрадена с черна вълнена кърпа го примамва с ръка навън. През отворената врата се вижда групичка мъже в средата на двора. ТО излиза доволно на чист въздух. Пристъпва на чистия утъпкан сняг пред кочината. Стопанката му затваря вратата след него. Докато разбере какво става, ТО се задавя от собствената си кръв, нахлула в дробовете му от прерязания гръклян. Не е способно да помръдне под тежестта на неколцината мъже, качили се отгоре му. Последното нещо, което вижда е тъмночервената локва кръв, изтекла от прерязаното му гърло върху утъпкания сняг и навитите около коремите на мъжете пояси. Два от тях са се разпасали и краищата им се влачат по земята. Потопени са в локвата кръв до бездиханното прасе. Кръвта пълзи нагоре по поясите и ги багри в червено.

 

Пролетна сутрин. През нощта е валял дъжд и е разкалял двора пред кочината. Кокошките газят калта, обикалят наоколо и търсят нещо да клъвнат. В двора влизат двама мъже. Единият носи стол и чанта с хирургически инструменти. Другият мъкне кофа с топла вода в едната си ръка и хавлиена кърпа със сапун в другата. Същият този човек влиза в кочината, измъква ГО навън и ГО скопяват.

Стопанина му е мъж. Едър. Внимателен. Почиства кочината най - редовно. Храни го обилно. ТО расте не с месеци и седмици, а с дни и часове. Годината изтича като ситен пясък през едро сито.

Зимата е дошла неусетно. Толкова е наедряло, че от месец му е невъзможно да се изправи, та се храни седнало. Мъжете ГО вързват с въже за зурлата, извличат ГО навън и му прерязват гърлото.

 

Пролет. Същата къща. Същия двор. Същата кочина. Кастрират ГО.

Мъжът, който се грижи за НЕГО, вече го няма. Храни ГО възрастна жена. Нито веднъж не може да улучи правилната доза. Или му изтърсва прекалено много ярма или съвсем недостатъчно. Почиства му рядко. Бие го с лопатата по гърба, през зурлата, по корема, както свари.

Зима. Пораснало е. Вали сняг. Много мъже се събират пред кочината. Едрите снежинки се топят в локвата тъмночервена кръв и я правят все по светла и по-светла.

 

Пролет. Кочината е с тухлен под и железни прегради. Раната от скопяването зараства бързо.

 

Нещо го сепна и го откъсна от спомените. Изведе го от вцепенението, което го бе налегнало. Бечо взе да се щура ужасен и обезумял насам - натам из кочината. Блъскаше едрото си тяло в железните тръби на стените. Оттук насетне събитията около него се развиваха като в забавен кадър. Ганчо влезе в кочината и се опита до го изкара навън. Шопарът подивя от страх. Тичаше покрай стените, удряше се в тях, падаше, ставаше, пак падаше. Не посмя обаче да си покаже и зурлата през вратата. Ганчо се уплаши и излезе. На неговото място влезе друг мъж. Той носеше в ръцете си въже и опита няколко пъти да го надене на задния крак на прасето. Не успя. При всеки опит Бечо изквичаваше пронизително и въртеше бясно едрото си тяло като пумпал в тясната кочина. Трепереше. Мъжът с бързо движение нахлузи въжето на горната му челюст. Дръпна рязко да затегне клупа и взе да го изтегля навън. Другите се втурнаха да помагат. Бечо падна на дясната си страна. Задният му крак се прекърши и се замята безцелно върху едрото бедро. От гърлото му излизаше звук, наподобяващ квичене и рев едновременно. Очите му се изцъклиха.

Завлякоха го на около пет метра встрани от кочината. Тръшнаха се отгоре му. Със счупеният си крак Бечо подритваше безпомощно. Мъжът, който го бе хванал с едната ръка за ухото, заби ножа в гърлото му и се опита да пререже артериите и гръкляна. Това не му се оттаде веднага, защото ножът се оказа твърде къс за дебелия врат на шопара.

 

Бечо вече не квичеше, макар, че още не бе заклан. Дори престана да се съпротивлява. Не само защото се измори. Не и заради счупения си крак. Не защото разбра, че с него е свършено. В този миг на просветление, непосредствено преди смъртта, ТОЙ успя да осмисли така често връхлитащите го напоследък спомени. Успя да прозре своето ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ. НЕГОВОТО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ бе да се ражда, да бъде отделян от майка си, после скопяван, угояван цяла година и накрая заклан. Заклан, за да храни с месото си едно семейство. НЕГОВОТО СЕМЕЙСТВО. Всяка година той се прераждаше, растеше, за да бъде убит и изяден от семейството, което го отглеждаше. Поколения наред. Отново и отново. Година след година. Всеки път го кръщаваха с различни имена - Вичо, Пею, Петко, Васил, Груйо, Вълко, Бечо През годините някои от тези имена се повтаряха, други се забравяха. Единственото удоволствие, което имаше, бе да яде. Удоволствие, което той задоволяваше по няколко пъти на ден ЦЯЛА година. И за което плащаше с живота си в края на ВСЯКА година. Плащаше с болката самият той да бъде изяден. И това се повтаряше ежегодно от векове.

 

Касапинът напипа гръкляна с върха на ножа. Кръвта бликна на малък фонтан и обля ръката му до лакътя. Плътната тъкан на гърлото изхрущя. Шопарът се задави. Замря. Изтичащата кръв се оттегляше от мозъка и отнасяше със себе си мъглата от съзнанието. Превъзбудените нервни клетки, останали като риби на сухо, се изпълваха с кристално ясни мисли и въпроси

 

Дали през следващото си прераждане щеше да разбере нещо ново. Например, че всеки един от неговите събратя, чиито предсмъртни писъци чуваше почти непрестанно през дните около Коледа, са свързани като него с някое семейство. Което го храни ВСЯКА година и после с неговото месо се храни ЦЯЛА година. За да успее да изживее изцяло определеният му от съдбата живот като семейство. Да го изживее, за да може да изпълни своето собствено предназначение.

 

Денят обещаваше да бъде хубав. Слънцето страхливо надничаше иззад купест облак и за кратко освети закланото прасе и надвесения над главата му мъж. Касапинът в захлас продължаваше да човърка с ножа в гърлото на прасето. Човъркаше и с учуден поглед се взираше в очите на шопара. За момент му се стори, че прасето му намига. На два пъти. През полуотворената уста на свинската зурла бликна тънка аленочервена струйка кръв, която обагри четината на бузата почти до ухото и сякаш потвърди предположението на мъжа. Прасето умираше някак развеселено, с усмивка на устата.

Някой запали цигара. Друг се покашля неловко. Ганчо се пошегува, но нищо не се получи. Огледа се смутено наоколо и побърза да си намери някаква работа около огъня.

Извлякоха прасето близо до чешмата по средата на двора. Затъкнаха дупката на шията му с кочан царевица. Опърлиха го, изкормиха го и го нарязаха на големи димящи късове месо.

 

Цяла нощ Златка Дечевска не мигна. Въртеше се неспокойно в леглото. На няколко пъти и се счуваше грухтене откъм двора. Дори веднъж стана и почна да се облича, но се сепна и спря. "Божичко, какво правя. Сигурно полудявам! Хем знам, че кочините са празни и щях да ида да видя дали наистина е така. Трябваше и аз снощи като Ганчо да направя главата с няколко ракии, ама на ти сега!". През остатъка от нощта съзнанието и натрапваше някаква тревога. Тревога за нещо предстоящо. Нещо предопределено. Опънатите и нерви през деня и напрежението в момента направо я подлудяваха. Обзелото я безпокойство нарастна до такава степен, че по едно време тя усети, че цялото и тяло се тресе, без да и е студено. От другата страна на широката спалня съпругът и хъркаше с широко отворена уста. Златка знаеше, че в такъв момент нищо не беше в състояние да го събуди и бързо се отказа от мисълта да потърси помощ от него. Пресегна се, напипа чекмеджето на нощното шкавче и го отвори. Слепешком отхлупи шишенцето с диазепам и глътна две таблетки.

 

Не разбра кога е съмнало и дали изобщо е задрямвала. Чувствуваше парене в очите и пулсиращото начало на силно главоболие, когато приглушения звън на телефона в кухнята я сепна. Сърцето и подскочи в гърлото. Рязко отметна завивките и изскочи от спалнята.

- Ало, кой е?

- Аз съм ма како, не сте ли станали още? - изчурулика на един дъх жената отсреща.

- Ванче, ти ли си? Какво е станало? - със свито сърце промълви Златка, разпознавайки с известно закъснение гласа на сестра си.

- Пена роди тази нощ.

- Какво е станало? - недоумяващо попита Златка. Сърцето и бясно се блъскаше в гърдите. Дишането и стана шумно и дълбоко Мислите и хаотично препускаха в изтощения от безсънието мозък. Главата и бучеше като разбунен пчелен кошер. Все още не успяваше да се концентрира върху разговора.

- Пена ма како. Свинята. Роди през нощта. Единайсет прасенца. Не сме спали въобще.

- А-а, това ли било. Е и какво? Защо ми звъниш толкова рано? - въздъхна облекчено Златка.

- Защо, защо. Просто да ти кажа. Нали я чакахме другата седмица, пък тя, за малко да ни изненада. Добре, че снощи преди лягане Пешо излязъл да пикае и решил да "хвърли едно око" в кочината. Ей така, за всеки случай. Когато отворил вратата - що да види - първото се родило и почнало даже да суче. Гледам го, тича откъм двора с разкопчани гащи. Изкара ми акъла. А тя каква била работата. Та досега с тях се занимаваме. Така де, с прасенцата. Тъкмо се прибрахме в къщи и си викам "Чакай да се обадя на кака да и кажа, тя повече разбира. Може нещо да съм пропуснала. Нали първите дни им се режеха зъбите. Понеже за това си говорехме с Пешо

Дългите обяснения отсреща поуспокоиха Златка. Сърцето и забави бясния си ритъм. Отлично разбра, че ако не прекъсне сестра си, тирадата и може да продължи няколко часа.

- Добре, добре. Стига. Иначе наред ли е всичко.

- Да - а а. Сложихме ги всички да се насучат. Прибрахме ги след това под кварцовата лампа. Плацентата на Пена се отдели цялата. Тя също се наяде и сега си лежи. Трябва обаче да дойдеш да ги видиш.

- Хубаво. Като свърша работата днес. Нали вчера клахме прасето и трябва да оправям месото. Надвечер ще мина - изговаряйки последното изречение Златка вече чувствуваше как тежка умора заема мястото на чудовищното напрежение, което бе изстискало до капка жизнените и сили.

- Какво има ма, како, болна ми се виждаш. Да не би да ти е лошо?

- Не, нищо ми няма. Малко съм уморена.

- Само ще те питам едно нещо или по добре като дойдеш у нас, тогава ще го видиш.

- Какво да видя? - настръхна отново Златка.

- Ами, да видиш първото прасенце, дето се роди. Мъжко. Два пъти по-голямо от другите. Истина ти казвам. Пешо рече да го дадем на вас. Да си го угоите. За другата Коледа. И още нещо, но обещаваш ли, че няма да се смееш. Аз самата още не мога да повярвам.

- Няма. Обещавам. - с немощен глас отвърна Златка. Неприятното предчувствие за предопределеност достигна кулминацията си и ушите и писнаха. Слухът й заглъхна и тя чуваше как сестра й говори сякаш от другия край на света. Пред очите и притъмня. Краката и се подгънаха и Златка не усети как се свлече и седна на пода, стискайки здраво в ръката си телефона. В мрака пред погледа и ритмично проблясваха ярки светкавици. Всяка една от тях угасваше под формата на постепенно избледняващо огромно възкръгло сияние. От лицето на това сияние я гледаха две очи. Приличаха на животински, но в погледа им имаше нещо разумно, нещо почти човешко. От долепената до ухото слушалка долиташе забързаната реч на сестра и.

- Като казах на Николай, той също първо се изсмя. Но ей го сега тука стои като сащисан и дума не обелва. Само се пули насреща ми. Та това, дето щях да ти го казвам е, че прасенцето може да говори. Даже знае как се казва. Името му било Бечо.

 


напред горе назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]

 

© Илия Биволарски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух