напред назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]



Яника


Онова, което със сърцето си чувствате, че е възможно, наистина е възможно. Самите ние го правим възможно с волята си. Онова, което си представяте, става ваш свят.
Масару Емото

 

Вярвайте, че сте го получили и ще ви се даде.
Исаия

 

Тя чу щракането на кибритената клечка зад гърба си и помисли, че той си пали цигара. Затова не се обърна. Продължи да се преоблича до отворената врата на колата и да хвърля дрехите си върху задната седалка. Клоните на плачещата върба лазеха като змии по белия таван на ситроена. Колата заприщваше тесния път през гората, който бе заприличал на тунел от зеленина. Къпинаците, обрасли дънерите наоколо, правеха гъсталака непроходим.

Яника по-скоро подуши огъня, отколкото успя да го зърне. Първата и мисъл: „Ега ти цигарата!“, се основаваше изцяло на първоначалното предположение. Обонятелният и мозък за части от милисекундата изпрати възприетата миризма през мозъчния и ствол в таламуса. Оттам като светкавици тръгнаха два нервни импулса със скоростта на светлината. Единият прониза като мълния сензорната зона в темпоралния лоб на главния мозък, където се разрази буря на прецизен анализ и вникване в причината. Другият импулс прелетя през бадемовидното ядро и задейства централната алармена система, а след това нахлу в хипокампа – друга мозъчна структура, играеща роля на библиотека, където се осъществи бърза проверка за сходни миризми.

„ПОЖАР! ПОЖАР!“ – изкрещя след секунда мозъкът на Яника, и сирената на тревогата завибрира в цялото и тяло. Мускулатурата и се стегна, дишането се забави, пулса и се учести, а гърлото и се сви, готово да закрещи от страх.

Тогава стана нещо странно.

Яника видя пламъците, докато все още беше с гръб към огъня. Мозъкът на младата жена създаде ярък реален образ на заобикалящата я действителност. Сякаш мощен прожекционен апарат се включи в главата и. В зрителните центрове на окципиталните дялове се появиха цветни триизмерни картини. Това стана преди Яника да погледне назад и да види огъня с очите си. После щеше да се чуди как стана така, че успя да зърне пламъците с някакво трето око на тила си. Но това щеше да стане после. Сега тя се обърна към него и изкрещя:

– Ники, какво стана? Бягай от там!

Той обаче стоеше невъзмутим на пет метра от нея, а пред него, на една ръка растояние, огнените езици близваха лакомо клонките на изсъхналия шипков храст и ги превръщаха в пепел.

– Бягай от там! Какво ти става? Луд ли си? – извика тя и в гласа се прокраднаха панически нотки.

Шипковият храст се възпламени като гигантски фойферк. Изригна кълбо от пепел и дим към небето и угасна за миг.

Ники продължаваше да стои неподвижно с гръб към нея. Храстът беше изчезнал, а от небето се сипеше сивкава пепел и кротко се трупаше в краката му. Яника приседна в колата. Краката и трепереха. Капки пот се стичаха по челото и.

Той се обърна бавно и тръгна широко усмихнат към нея.

– Какво миличко? Уплаши ли се? – попита Ники и клекна до колата.

– Абе-е, ти, на колко години каза че си? – изрече с укор тя.

– Какво ще правим сега? Ще ходим да се къпем или ще стоим тук и ще се гледаме? – усмихна се той и я погали по коляното.

Тътенът на водопада заглушаваше пискливите крясъци на сойките. Двете птици се щураха из короната на клонестата върба, кацнала по средата на бента. Огромната водна маса забавяше своя устрем пред тройния дънер на дървото, галеше килима от зеленикавите лишеи, обрасли бетона и след миг се устремяваше бясно надолу към водопада. Стените на напоителните канали подпираха откъм бреговете двата края на бента. Дебел слой ръжда покриваше клеясалите зъбни колела и масивните метални шини. Кривите капаци бяха заклещени полуотворени в изметнатите си рамки. Малка част от водите на реката неохотно се откланяха от пътя си и мудно пропълзяваха в устията на каналите. Друга част попадаше в капана на водоскоците и весело подскачаше по бетонните стълби.

– Къде ще седнем? – извика тя, като не изпускаше от поглед стръмната пътека под краката си.

Той не я чу. Вече бе слязъл долу и вървеше по брега, без да се обръща назад. Сякаш я бе забравил. Стигна до водата, пусна чантите върху пясъка и нагази в реката. Водата обви в хладна прегръдка краката му. Кожата му настръхна. Когато нивото и се покачи над коленете, той спря и се загледа във водопада.

Яника стигна до чантите и извади двете хавлии. Опъна своята върху жълтия пясък, откачи от раменете си роклята на теменужки и се просна по корем. Подложи ръце под брадата си, погледна към него и затвори очи.

Бентът беше стар като динозавър. Седем десетилетия предпазваше коритото на реката от свличане и осигуряваше стабилност на моста горе над селото. Съоръжението бе изградено на няколко нива. Три успоредни бетонни колони бяха полегнали кротко напряко през реката и я преграждаха открай до край. Широчината им бе еднаква – почти метър, но петметровата височина на средната впечатляваше отдалеч. Точно тук коритото на реката, следвайки ландшафта на местността, пропадаше рязко надолу. По ръба на този естествен праг бе излята бетонната стена, формираща водопада. Другите две колони, разположени от двете страни на средната, имаха за задача да укротяват буйните води на реката.

Ники стоеше разкрачен във водата и съзерцаваше водопада. Всеки един миг невероятно количество водна маса се изливаше като стена от прозрачен бетон и със страшен рев се разбиваше на бяла пухкава пяна в коритото на реката. Мъжът се бе вторачил във водната струя, но погледът му бе насочен отвъд, в миналото. Той знаеше, че зад водната преграда има нещо, но не можеше да каже какво е то. Знаеше го още от дете, когато с приятели по цял ден се къпеха във вировете наоколо и ловяха риба в подмолите на реката. Водопадът го плашеше. Винаги го е плашел. Особено след оная случка. Шумът на падащата вода и нейният вид бързо върнаха в съзнанието му слънчевия следобед преди двайсет години.

Момчетата се къпеха в края на вира и избягваха близостта на водопада. Него обаче нещо го привличаше. Не усети как и кога се оказа на косъм разстояние от падащата вода. Ревът и погълна предупредителните викове на останалите. Водната струя с невероятна сила се изливаше в краката му. Бяла мъгла от воден прах обви тялото му и накара кожата му да настръхне. Дълбочината на вира бе само до гърдите, но той с мъка се задържаше прав. Водата по дъното се вихреше, бушуваше, повдигаше краката му и го дърпаше навътре. Водопадът го зовеше. Той протегна ръка напред, за да провери може ли да мине през водната струя и да отиде до бетонната стена. Водата го удари като с ковашки чук по дланта и отметна ръката му. Той залитна. Краката му се плъзнаха напред по чакъла и тялото му изчезна. Водопадът го засмука като космическа прахосмукачка...

Ники се сепна и скочи на крака. Беше паднал по гръб във водата и дрехите му подгизнаха. С мъка отмести поглед от водопада и потърси Нея.

Яника лежеше по корем на топлия пясък и го гледаше с присвити очи. Мислеше си, че е дошла заради него, но дълбоко в душата си усещаше, че не е така. Познаваха се само от няколко месеца. Той често говореше странни, непонятни неща. Тя не винаги разбираше думите му, но нещо я караше да го слуша внимателно, притихнала като птичка в гнездото си. След такива разговори се чувстваше умиротворена.

От няколко години тя имаше голям проблем заради рязкото си напълняване. Откакто се помнеше, докато завърши следването си, винаги е била слабичка и стройна, като манекенка. После съвсем необяснимо започна да пълнее, да пълнее, да пълнее. Сега също не изглеждаше зле. Напротив. Човек можеше да я приеме като идеал за женска красота, слязъл от картина на Ренесансов художник. Тя обаче не харесваше себе се. Мечтаеше си да си върне фигурата от студентските години. Тази мечта с времето ескалира и се превърна в мания. От известно време се чувстваше много зле, защото започна да си дава сметка, че колкото повече усилия полага да отслабне, толкова повече пълнее. Това я изнервяше. Направо я вбесяваше.

Той излезе от водата, съблече мокрите си дрехи и седна до нея и попита:

– Харесва ли ти тук, миличко?

Яника мълчеше и го гледаше.

– Какво има, добре ли си?

Никакъв отговор.

– Защо не ми отговоряш? – Той се наведе и я погледна в очите.

Тя обърна главата си на другата страна.

Ники легна по гръб до нея и я погали по рамото.

– Никакво внимание не си ми обърнал, откакто сме дошли тук – възропта обидено тя.

– Е-еее, стига де! Пак ли почваш?

– Не, но вече половин час не си ми казал нито дума!

– Ние за какво дойдохме тук? Да си почиваме или да се караме? – обиди се на свой ред той. – Хайде стига! Искаш ли да поговорим за диетите?

Въпросът я попари. Душата и се сви като презмръзнало и треперещо от страх коте и горчива топка спря на гърлото и. „Истината се познава по това, че винаги ни смущава“ – припомни си тя стария афоризъм и се обърна настрани, с гръб към приятеля си.

Даваше си сметка, че се е отчаяла. Успяваше да определи и началото на депресията си – първите дни на август миналата година. Това, което не знаеше беше: „Защо си позволих да изляза от релси? Толкова ли не мога да се преборя със себе си?“. Напоследък и ставаше все по трудно да се контролира. На моменти нервите и не издържаха и тя дълго и неудържимо плачеше. Депресивното състояние заради външния и вид я притискаше и задушаваше. Усещаше как лошите мисли я побеждават и преборват усмивката и. В малкото часове на просветление тя се опитваше с мъка да събере жалките останки от мислите си и единственото, което искаше в такъв момент, бе, да спре да мисли за всичко това. Но не знаеше как. Задаваше си въпрос след въпрос и не получаваше отговор:

Какво става с мен?“, „Защо?“, „Има ли причина за това?“, „Какъв е смисъла на това, което става?“, „Мога ли да го променя?“, „Какво трябва да направя?“, „Зависи ли нещо от мен?“.

Новите мисли, чувства и настроения я връхлитаха без предупреждение, като торнадо. Помитаха усмивката от лицето и опустошаваха душата и. В такива моменти нямаше и помен от жизнерадостното щастливо момиче, каквото познаваха всички. Лицето и помръкваше, а около очите и устните и изникваха бръчици. Тези епизоди бяха редки в началото, после се появяваха по няколко пъти на ден, а сега вече почти трайно завладяха съзнанието и.

– Какво за диетите? – повдигна се на лакът Яника и погледна водопада с широко отворени, насълзени очи.

– Нали каза, че не разбираш защо няма никаква полза от диетите за отслабване! Онзи ден ме попита за това и аз ти казах, че като имаме време, ще ти го обясня.

– И да ми го обясниш, това няма да промени факта, че съм дебела, нали? – нацупи се тя.

– Аз не мисля, че си дебела? – усмихна се той и сложи ръка върху рамото – Определено смятам, че изглеждаш много добре?

– Хайде стига! Аз се виждам каква съм!

– Какви диети казваш, че си пробвала досега?

– Всичко, за което можеш да се сетиш. Гладуване, разделно хранене, вегетарианство, билколечение, лекарства за намаляване на теглото, иглотерапии... всичко, всичко. Ходих на фитнес, спортни танци, йога, курсове по медитации и какво ли още не. Нищо не помага – вълнуваше се Яника.

– Е та, въобще ли не отслабна? – не можеше да повярва Ники.

– Ами свалях по 3-4 кила след всяко от тия мъчения и толкоз. После за три дена си връщах обратно килограмите.

– Чела ли си „Зоната“ на Бари Сиърс. – попита той.

– Не само нея, ами четох и „Ние и зоната“ на Мария Папазова. И какво? – Шест месеца хранене по пет пъти на ден, през равни интервали от време, по часове. Изчисляване на ежедневното количество белтъци, мазнини и въглехидрати, балансиране на съотношенията между тях. Ходех все с дебелия тефтер под мишница, все смятах, все мерех храната, стърчах на кантара сутрин, обед и вечер. И какво от това? – разпали се Яника.

– Храненето в Зоната е най-физиологичния от тези методи. – отбеляза внимателно той. – Аз също съм го прилагал и съм много доволен.

– Ти пък защо искаш да отслабваш? За дебел ли се мислиш? – засмя се тя и огледа голото му тяло.

Ники лежеше по гръб, с ръце под главата и рееше поглед из облаците. Този път не и отговори. Мислите му го върнаха пак в детството. В оня зноен летен ден, в разгара на ваканцията...

Не помнеше колко време се е борил с бушуващата вода. Чувстваше се така, сякаш е попаднал в барабана на гигантска перална машина. Не разбра как и след колко време водовъртежа го изхвърли зад водопада. Нямаше спомен как се е изправил на крака. Това, което остана като ярка картина в съзнанието му след толкова години бе, че..

Отвъд водопада нямаше бетонна стена. Нямаше бент. Нямаше вода. Нямаше нищо. Дори звуци. Имаше само тъмнина... в която можеше да се гледа. И в тъмнината се виждаше... НИЩОТО. Не знаеше точно от какво се уплаши, защото реално погледнато нямаше от какво. Всичко си беше спокойно на пръв поглед.

После разбра, че се уплашил от мисълта дали ще може да се върне. Но това беше после.

А сега се разкъсваше от желанието да избяга. Но не знаеше накъде, защото нямаше къде да отиде. Ако се виждаше някакъв изход, може би щеше да бъде спокоен. Но не се виждаше. Защото си мислеше, че такъв няма.

Разбираше го чак сега.

А тогава... тогава си помисли за ония два огромни сома, с които го заплашваше прадядо му, когато плачеше и искаше да отиде с приятелите си на реката.. Помисли си за сомовете, представи си ги за момент и... ТЕ СЕ ПОЯВИХА... ОТ НИЩОТО. Ей-така. Просто изскочиха от невидимото. Два сома, големи колкото телета. Лежаха пред него, мърдаха мустаци като корабни въжета, отваряха огромната си паст и искаха да го глътнат... Сомовете на дядо.

Не разбра всъщност как въобще успя да излезе оттам.

Чак сега си даде сметка, че

следващото нещо, което си бе помислил тогава, бе как се къпе с приятелите си във вира, на безопасно разстояние от бента. Видя го с въобръжението си... И МИСЪЛТА МУ ГО ИЗПРАТИ ТОЧНО ТАМ, във вира, при момчетата...

Яника също се смълча. Беше убедена, че пасажа в книгата, която прочете преди две седмици и е въздействал по някакъв странен начин. Не можеше повече да го предъвква наум. Изпита силна нужда да го сподели с него. Искаше да му разкаже.

– Скоро четох една интересна книга. – започна с монотонен глас тя. – Коя книга? – заинтригува се Ники.

– Не си спомням заглавието и автора. Само знам, че беше от някакъв психотерапевт, специалист по медитация.

Ники мълчеше и я гледаше с интерес.

– Най-много ме впечатли главата „Грях, Вина и Наказание“. – продължи тя. – В нея се разказваше за пълна млада жена, лекуваща своята депресия от сутрин до вечер със сладкиши и тестени изделия. Героинята се казваше Джесика. Причината за нейното напълняване възникнала в детсвото и, когато била на 12 години. Тогава тя за първи път отишла на дискотека и имала сериозен разговор с майка си по този повод. „Дъще, искам да ти кажа нещо важно“ – рекла майката. – „Ти си много красиво момиче и на дискотеката момчетата ще искат да танцуват с теб.“ Джесика цялата се превърнала в слух. За нея майка и била много авторитетна фигура, източник на всички хубави неща в живота и. Джесика приемала думите и така, както се приема Евангелие. „Когато дискотеката свърши, моето момиче, някое момче ще иска да те изпрати до в къщи. Някъде по пътя то ще те прегърне и ще поиска да те целува и опипва“ Зениците на Джесика се разширили. Тя слушала онемяла. „Когато това стане," – продължила майката – „искам ти да го отблъснеш и да не му позволяваш да прави това с теб още от първата ви среща. Запомни ли добре какво ти казах, миличка? Запомни това и всичко ще бъде наред!“ Тази майчина повеля останала в съзнанието на детето като закон. Тя се превърнала в цел, която не трябва да се пропуска. Джесика пораснала и забравила този разговор с майка си, но в мозъка и останало това програмиране, което се закрепило като жизнена позиция и занапред. Когато станала на 21 години, Джесика срещнала голямата си любов. Още от първата вечер те не само се целували, ами и стигнали до по-големи ласки. На сутринта, когато се събудила, Джесика се оказала сама в леглото. Любимият и си бил тръгнал. Тя го търсила, обаждала му се, плакала, но той повече не се върнал при нея. За него тя била само една любовна авантюра и толкоз. Джесика преживяла случилото се като трагедия. В себе си тя решила, че причината за станалото е в нея, защото е извършила Грях, като е позволила да бъде целуната още на първата среща. Думата „грях“ идва от „грешка“ и означава „да не улучиш целта“. Джесика отдавна е забравила, че не тя, а някой друг – майка и е начертала тази цел в живота и че тя несъзнателно изпълнява целите на майка си, а не своите собствени. И сега, пропускайки тази цел, Джесика решава, че е извършила голям грях. След греха винаги следва Вината. Тя се появява, за да напомни на човека да поправи грешката си. Но за съжаление, повечето неща не могат да бъдат поправени. И така, на сцената излиза третия герой от „Светата троица“ – Наказанието. Човек се самонаказва за някоя своя постъпка, която той е решил, че е грешна и че не може да се поправи. В случая, подсъзнанието на Джесика е избрало наказанието и да бъде лакомията. Всъщност Джесика сама си е издала тази присъда, защото на подсъзнателно ниво тя е търсила начин да направи така, че допуснатата грешка да не се повтаря. Това би могло да се сбъдне ако Джесика стане много дебела и непривлекателна, за да не я харесват повече момчетата и да не искат вече да я целуват. Грехът и Вината са само умствени отрови. За съжаление, Наказанието винаги се проявява в тялото като нещо материално – симптом или заболяване.

Яника пое дълбоко въздух и замлъкна.

– Какво се опитваш да ми кажеш? – попита я препазливо Ники.

– Нищо. Просто се чудех дали и при мен не е така. Само не ми казвай пак, че така си изглеждам добре, моля те. – почти проплака младата жена.

– Има ли някакъв епизод от живота ти, който да е аналогичен на историята, която ми разказа? – повдигна се на лакът той.

– Да.

– Искаш ли да ми разкажеш?

– Не знам.

– Защо?

– Ами, мисля си... дори и да съм намерила причината за собственото си напълняване, какво ми помага това. Какво като разбрах кой е умствения модел, който изгражда тялото ми в момента?

Ники затвори очи и не отговори.

– Какво мислиш за това? – не се стърпя тя.

– Мисля, че си прекалено умна за жена! – усмихна и се той.

– Да бе, да! И какво ще правим с теб като сме се събрали такива умници?

– Как се казваше той? – рязко повиши тон Ники.

– Кой? – ококори се Яника.

– Много добре знаеш за кого те питам! Този, който е причина за твоето напълняване!

– Марио. – промълви тихо тя.

– Хубав ли беше?

– Да.

– Ти обичаше ли го?

– Да.

– Какъв беше проблема? Той не те обичаше, така ли?

– Не само това.

– Слушам. – гледаше я изпитателно Ники.

Яника видимо се вълнуваше. Дишането и се ускори, тялото и леко потреперваше. Тя потри една в друга потни длани и заговори тихо, шепнешком. Мозъкът и трескаво работеше. Прашясалата лента на спомените се завъртя на пълни обороти в главата и.

– Аз бях на двадесет, той – на двадесет и три. Работеше в интернет клуб и аз ходех там всеки ден. Не бях в състояние да правя нищо. Ходех като дрогирана по улиците. Само за него мислех, само него виждах, само за него говорех. Толкова много го обичах, че животът без него за мен нямаше никакъв смисъл. Бях готова на всичко за него, правех каквото ми каже, дори това да ми причинява болка. Единственото, което исках, бе да му доставя радост и удоволствие.

Яника млъкна и погледна надолу и започна да чертае с пръст окръглени фигури по пясъка.

– Обичаш ли го още?

Въпросът я сепна.

– Не. – погледна го с насълзени очи тя. – Мъчно ми е.

– За какво?

– За мен.

– Какво стана по нататък?

– Ами той виждаше колко много го обичам и започна да се гаври с любовта ми

– В смисъл? – не я разбра Ники.

– Подиграваше ми се за всичко, което се сети: лицето ми приличало на дупето, защото и двете били пъпчасали; ръцете ми били студени като лед; полата ми стояла като на баба; с тази прическа съм приличала на травестит... и още... и още. Край нямат обидите, които съм понесла. Всеки ден плачех. Той точно в такива моменти се чувстваше най-добре – като ме тъпче и мачка. Накрая започна да флиртува с моите приятелки и с всички момичета, които посещаваха интернет клуба. Молех го да спре, тръшках се, заплашвах го със самоубийство, унижавах се как ли не. Един път го заварих в залата да седи пред един компютър, а на коленете му се беше настанила една руса лигла. И двамата се хилеха и не им пукаше от това, че влязох в клуба и отидох до тях. Когато го попитах какво става, той ми отвърна, че вече съм му била вече омръзнала. Била съм му омръзнала! – представяш ли си?

Яника спря за момент, преглътна сълзите си и продължи:

– От този момент го намразих. Намразих и всички мъже покрай него. Станах нахална, дори нагла. Започнах да се държа предизвикателно и жестоко с мъжете. Мисля, че за да избягам от болката и за да предпазя себе си от тях, като защитна реакция... в един момент... без да го осъзнавам, съм започнала да се тъпча с храна и да пълнея. Мисля, че това е отговорът на подсъзнанието ми, което ми изпраща послание от рода на: „Стани дебела и грозна и мъжете повече няма да те харесват и няма да те искат. Така ти никога повече няма да бъдеш наранена!“. Това е причината! Сигурна съм! И – какво от това? Единствено важния за мен въпрос в момента е: Как да си помогна сега? Какво да направя? А?

Слънцето се хилеше от средата на небесклона и скъсяваше сенките на дърветата. Водата хвърляше игриви отблясъци върху каменистия бряг. Птичките се гонеха из гъсталаците и с весело чуруликане прелитаха от единия бряг на реката до другия. Група лястовици се спусна над вира и закръжи над главите на самотната двойка.

Ники скочи внезапно на крака.

– Ставай! – викна той и изтупа ръцете си от пясъка. – Ставай да тръгваме!

– Къде? – надигна се на лакти Яника.

– Да се къпем!

– Е-ееее, нека още малко да се попечем – примоли се жално тя.

– Ставай, ставай! – рече нетърпеливо той, наведе се и я улови за ръката.

Момичето се изправи с неохота.

– Не е ли студена водата? – измрънка тя.

Ники стисна дланта и и я повлече към реката.

– Полека! Моля те! Ще ме пребиеш! – дърпаше се Яника.

Мъжът забави крачка, но стисна още по здраво ръката и. Нагазиха във водата. Стъпалата им се хлъзгаха по едрия чакъл на дъното.

– О-ох, счупих си пръстите по тези камъни. – изхленчи тя.

– Стига де! Ей сега ще стигнем до пясъка.

– Къде го видя този пясък? Аз вървя само по камъни.

– Ей сега. – каза той и навлезе във вира.

Яника се хвърли напред, в прегръдката му. Водата обвиваше телата им до кръста. Двамата дълго стояха прегърнати и се гледаха изпитателно в очите.

– Студено ли ти е миличко? – промълви той и я погали по челото.

– Не. Приятно е.

– Ела да идем до водопада.

– Страх ме е. – тихо каза тя.

– От какво? Нали си с мен?

Прозрачната водна маса забавяше своя устрем пред бента, полюшваше килима от зеленикавите лишеи и след миг се устремяваше бясно надолу по водопада. Във вира реката вреше и кипеше като гигантска тенджера. Вълни от бяла пухкава пяна се надигаха в основата на водопада. Съживени от лъчите на яркото слънце, хилядите водни мехурчета искряха с най-финните оттенъци на дъгата. Над вира се стелеше омара като фин нежен памук. Двойката се доближи бавно до зоната на бялата мъгла. Облакът от гъста пара покри като с пелена главите им. Могъща невидима ръка ги задърпа нежно към водопада. Жената закрещя, но бученето на бясната вода жадно погълна виковете и. Последвалия отчаян писък се задави и телата на двамата влюбени изчезнаха от красивия пейзаж.

Наоколо се възцари гробна тишина. Птичките в гъсталаците притихнаха, водопада стаи рева си, реката забави своя устрем и в един момент замръзна като вкаменена. Времето сякаш спря. Настана абсолютното безвремие. Царството на НИЩОТО.

Двамата стояха един до друг, хванати за ръка и не смееха да мръднат. Всъщност те не стояха. По скоро висяха. Висяха прави в пространството и не мърдаха. Наоколо нямаше нищо. Нямаше земя, нямаше небе, нямаше слънце, нямаше време, нямаше каквато и да била действителност. Тя все още не съществуваше. По-точно, още не беше създадена. Те бяха Създателите. Но не го знаеха. Всъщност, Яника не го знаеше.

Ники само го подозираше. Но вярваше, че е така. Страхът му да повтори това, което направи преди двадесет години бе силен, но той успя да го преодолее. Пребори се с него, защото притежаваше голям запас ЕНЕРГИЯ НА ВЯРАТА. Той я бе градил систематично и упорито – стъпка по стъпка, ден след ден, в продължение на няколко години. На интелектуално ниво Ники разбираше всичко и можеше да обясни всекиму как се случват нещата. Това, което му липсваше, беше практически опит. Е, като се изключи предишното му пребиваване в БЕЗВРЕМИЕТО. Тогава научи едно сигурно нещо – как да се измъкне от ТОВА МЯСТО. Беше елементарно. Просто трябваше да генерира определен образ в съзнанието си. Само трябваше да си представи, че се излежават с приятелката му на пясъка до брега на реката и щяха да се отзоват там. И това е всичко. Беше сигурен за връщането, защото вече го бе правил веднъж и беше убеден, че действа безотказно. За Ники големия проблем беше да си наложи да внимава какво мисли, защото знаеше, че ТУК не съществува БУФЕРА НА ВРЕМЕТО. Тук мислите се материализират веднага, на момента, каквито и да са те. Пред очите му още бяха „сомовете на дядо“. Ники имаше и още една сериозна тревога. „Какво ли ще си помисли Тя, докато са ТАМ“. Това е единственото нещо, от което се опасяваше, че може да възникнат големи проблеми. Но той знаеше, че е в състояние да измъкне и двамата от кашата, в която биха могли да ги наврат мислите на Яника. Ники на няколко пъти бе решил да и разкаже всичко предварително, но се отказа от това си намерение ,защото предугади, че тя няма да посмее да дойде с него зад водопада.

Когато се оказаха ОТВЪД, Яника се паникьоса, както си му е реда. Естествено – не знаеше къде се намира. Беше много уплашена и това и личеше. Очите и бяха широко отворени, зениците разширени, погледа блуждаеше. Ники разбираше, че тя търси изход и не го вижда. Той стисна силно и внимателно ръката и. Тя бавно обърна главата си към него. Той и се усмихна. Тя сякаш взе да се съвзема. Ники искаше да и каже

– Спокойно миличка, аз съм тук и всичко е наред!“

От устата му обаче звук не излезе. Но въпреки това, тя го чу и разбра. Гласът му зазвуча без звук в главата и. Тя му отговори по същия начин – наум, с мисълта си:

– Къде сме?“

– Дойдохме в СТРАНАТА НА ЧУДЕСАТА!“

– Къде?“ – все още не разбираше тя.

– На мястото, където мечтите се сбъдват! Можеш да си пожелаеш нещо!“

– Какво?“ – недоумяваше Яника.

– Каквото си решиш! Това, което най-много искаш! Давай! Само си го представи!“ – подкани я Ники

Пред тях от нищото изникна град. Огромен град. Мегаполис. Те се оказаха в центъра на града. Сякаш се спуснаха бавно от небето и кацнаха на краката си на голям оживен площад. Наоколо безброй небостъргачи подпираха ниските облаци. Английска реч се лееше навсякъде. Имаше огромно, невероятно задръстване на коли. Клаксони, викове, шумотевица. Сирена на линейка запищя пронизително откъм задръстването. Колата на спешна помощ бе изпаднала в безпомощно състояние, заклещена някъде по средата на многолентовия булевард.

– Къде сме?“ – попита безмълвно той.

– Винаги съм искала да дойда в Ню Йорк! Искаш ли да го разгледаме?“ – отговори в екстаз Яника.

– Не, не сега!“

„– Или да отидем другаде?“

– Друг път ще се разхождаме! Сега сме дошли за друго! Пожелай си нещо лично за теб!“

– Най-голямата ми мечта е да обиколя света!“ – помисли възторжено тя.

– Сега не може!“ – изкрещя наум Ники.

– Защо да не може?“ – упорстваше Яника.

– Защото сме дошли за друго... и освен това не знам с колко време разполагаме!“

– Не знам какво да си избера! Мога да имам толкова много неща!“ – почти проплака момичето.

– Нали искаше да изглеждаш като филмова звезда?“ – почна да се дразни той.

– Да, обаче искам и други неща!“

Мобилния телефон лежеше върху малката масичка до леглото. Точно в шест алармата му запищя. Яника се протегна, прозя се и с мъка отвори очи. Така и се спеше, ама така, че не е истина. Пък и този хубав сън – направо разкош. Невероятен. Не си спомняше откога не бе спала толкова сладко. Така и се искаше да се върне в съня. Затвори очи и се усмихна безкрайно щастлива. Отпусна се. Пак задряма.

В шест и половина дисплея на телефона за втори път засвятка в мрака на ранното утро. Алармата настойчиво писна. Яника с мъка се измъкна изпод завивките и с клатушкаща се походка се запъти към банята. Дълго седя под душа, но не можа да се разсъни. Навлече халата и се върна в спалнята. Светна лампата и седна на леглото. Подсуши си косата, съблече халата, наведе се пред огледалото и зарови в най-долното чекмедже на скрина. Извади едни черни бикини и ги нахлузи набързо. Изправи се, навлече презрамките на сутиена и се опита да го закопчее.

Бикините се изхлузиха през краката и паднаха на пода.

Сутиена висна като торба на раменете и.

Яника усети, че нещо не е наред и стреснато потърси образа си в огледалото. Оттам я гледаше непозната хубавица. Гола, с невероятно красиво тяло. Дълги тъмнокестеняви коси се стелеха върху нежните рамене и покриваха изящните форми на стегнатите гърди. От леко заобления, стегнат ханш надолу се спускаха изключително стройни бедра, които преминаваха в прекрасни подбедрици и завършваха с малки ходила. Лицето беше със съвършени черти и приличаше малко на нейното. Очите, с цвят на отлежало вино, съзерзаваха неразбиращо изумителното тяло. Сочните устни, като две узрели ягодки, се цупеха и мърдаха сладките трапчинки на двете бузки.

Яника не бе в състояние да прецени дали сънува или е будна. Загуби всякаква представа за времето. Стоеше като истукана и гледаше образа си в огледалото. Като в просъница чу звънеца на входната врата и се запъти да отваря, без да съобрази, че е гола.

– Ти още ли не си готова ма? – викна Сиса и прекрачи прага с левия крак.

Десният си остана навън, на стълбището. Устата на гостенката се изкриви в небивала почуда. Тя протегна ръка и прекара пръсти през лицето на приятелката си.

– Какво си направила ма? – сниши глас Сиса, забели поглед и се свлече на пода.

 


напред горе назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]

 

© Илия Биволарски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух