напред назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]



Късмет


На Пепа, с пожелание да не разлива от лъжицата, докато се радва на нещата от живота.

Древните казвали, че ако всички библии в света бъдат унищожени, Вечните Истини и Закони на Живота могат да бъдат възкресени чрез картинните образи и символи на картите Таро, от които са произлезли и нашите карти.
Д-р Джоузеф Мърфи

 

Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; почукайте, и ще ви се отвори.

Евангелие от Матея 7:7

1

Зимното слънце се блещеше през прозореца на кухнята и осветяваше картите Таро. Избутани в самия ъгъл на малката масичка, кафето и пепелника димяха възторжено. Пепа изпъшка и с отегчен замах разпиля подредените в колони карти. Стана и отиде до фурната. Лазанята беше почти готова.

– Няма ли да правиш салата? – провикна се Рангел от другата стая.

Никакъв отговор.

– Пепо, режи салатата, че Георги ей-сега ще дойде!

Пълна тишина.

Мъжът превключи каналите на Панасоника и попадна на репортажи от играните в събота мачове. Не усети кога е минал цял час. Слънцето беше залязло. В тъмния хол светеше само екрана на телевизора, а Пепа и салатите още ги нямаше. Стана и се завтече разгневен към кухнята.

– Готово ли е всичко? – викна Рангел.

Жена му седеше облакътена на диванчето и гледаше с широко отворени очи картите на масата. От върха на купчината заговорнически и се усмихваше ПРОВЕСЕНИЯТ. От джобовете му се сипеха безброй жълтици.

– Какво правиш? Защо не си направила салатата? Не чу ли одеве, когато ти ка...

– Млъкни бе! – кресна Пепа и скочи на крака.

Буйната и коса се бе наелектризирала и формираше около главата бледосинкав ореол. В погледа и присвяткаха мълнии. Устните и се опънаха и оголиха две редици снежнобели зъби. Видът и напомняше на разярена лъвица, чиято плячка току-що са отмъкнали глутница бесни хиени.

Рангел отстъпи назад.

– Какво ти става ма? – едвам измрънка той.

– Млъквай и ми се махай от главата. Каквото ви трябва с Георги, си го направете сами!

Пепа профуча покрай смутения си съпруг, отиде в спалнята и се заключи.

Двамата мъже си пиеха ракията и разговаряха шепнешком. Откъм спалнята се чуваше бърборенето на малкия телевизор.

Точно в осем звукът изчезна и след миг на вратата застана Пепа с ръце на кръста. Бялата копринена блузка и черният шалварест панталон потрепваха от вълнение. Катраненочерните къдрици застилаха раменете на младата жена. На гърдите и се кандилкаше годежната вратовръзка на съпруга и.

– Аз излизам! – заяви тържествено тя. – Излизам и не знам кога ще се върна!

– Къде ще ходиш ма? – избоботи с пълна уста Рангел. – Георги, тия марули сме ги пресолили.

– За риба – ухили се Пепа. – Имам да си наваксвам за десет години.

Двамата мъже избухнаха в дружен смях.

– Ти се оправяй с децата, апартамента и всичко – изстреля набързо тя, прекоси стаята и излезе.

– Да не си забравиш такъмите – провикна се Рангел. – На терасата са. Вземи и палатката, ако искаш.

Витрините в хола потрепериха от тръшнатата входна врата.

– Тая полудя – рече Георги. – `айде наздраве.

– Да бе, направо се е чалнала – съгласи се Рангел.

 

2

– Пепоо... о? Къде си? Водя ти Люса за успокоение – проточи глас Георги, прекрачвайки в коридора.

След него пристъпяше жена му.

Надникнаха в кухнята. Мивката преливаше от неизмити съдове. Детската стая изглеждаше така, сякаш през нея бе преминало торнадо. Смачкани дрехи, разкъсани учебници, тетрадки, моливи и флумастри застилаха пода.

Усмивката на Георги се стопи. Той плахо открехна холската врата и с напрегнато изражение подаде глава в стаята.

Рангел беше на фотьойла в ъгъла. На същото място, където го бе оставил съседът му предната вечер. Домакинът си седеше кротко, мълчеше и гледаше към гостите с подпухнали от безсъние клепачи.

Георги разтревожено прекрачи в стаята. Люса бързо се шмугна след него.

– Какво става? – попита Георги. – Още ли я няма Пепа?

– Ъхъ.

– Не се ли е прибирала от снощи?

– Ъхъ.

– Децата къде са?

– Хлъц.

– На село ли ги изпрати?

– Ъхъ.

– Къде може да е отишла Пепа бе, Рангеле? – учуди се Люса.

– Той ако знае, да я е намерил досега! – озъби и се Георги. – Я отивай да оправяш кухнята и детската, че почваш да ми лазиш по нервите.

 

3

Слънцето любопитно поглеждаше през заскрежените стъкла на хола и милваше изнуреното лице на Рангел. Главата му се бе килнала назад и тилът му подпираше стената до прозореца. Той продължаваше да седи на креслото и се усмихваше в съня си. Съседите спяха на дивана отсреща. Вентилаторът на климатика ръмжеше в скованата от лед рамка. Полифоничната мелодия на нечии телефон чуруликаше в далечината.

Сименсът на Пепа звънеше в ушите на Рангел, а той сънуваше, че го търси из стаята и не може да го намери. Мислеше, че жена му се къпе. Чуваше я да си тананика от банята, чуваше как шурти водата от душа, а той търсеше проклетия телефон, но не можеше да го намери. Наведе се насън да погледне под масата и тупна глухо на пода.

Събуди го бурният смях на Пепа.

– Намери ли си телефона? – изстреля първата си нелепа мисъл Рангел.

Изтощеният му мозък все още спеше и той с мъка задържаше очите си отворени. Насили се да пребори дрямката, хвана се за масата и се тръшна обратно на креслото. От дългото седене краката му бяха изтръпнали и тежаха като торби с цимент.

Пепа стоеше до секцията, държеше звънящия GSM и се хилеше до изнемога.

Рангел я изгледа в почуда. Съзнанието му бавно се проясняваше, докато в ходилата му се забиваха милиарди топлийки. Много време му трябваше, за да повярва на очите си.

Пепа си беше такава, както преди два дни, когато излезе посред нощ. Същата бяла копринена блузка, широкия черен панталон и познатата вратовръзка. Рангел прие този факт без съмнение. Друго нещо обаче объркваше мислите му. Колкото и да премигваше с очи, ситуацията не се променяше. Очевидно трябваше да се примири с истината. Тепърва му предстоеше да я осмисля.

Големият персийски килим го нямаше. Просто липсваше с цялото достолепие на петнайсетте си квадрата. По-точно – не беше останал нито сантиметър от него, който да се вижда, защото...

Целият под бе покрит с банкноти. Всички до една – все нови петдесетолевки.

А Пепа се бе разчорлила, смееше се през сълзи и натискаше ли, натискаше копчето на телефона.

– Откъде ги намери тия пари ма? Да не си обрала някоя банка? – попита предпазливо Рангел.

– Обрах тотото!

– Какво?

– Тотото, тотото обрах! Половин милион, миличък! Половин милион!

– `Ай секана ва! – изломоти Георги и сръга Люса в ребрата. – Ставай ма. Ставай да видиш половин милион лева, че днес ги има, утре ги няма.

– Хайде Рангеле, наздраве! – разтърка очи Люса. – Пускам си една седмица отпуск и от тоя диван няма да мръдна.

 

4

Двамата съпрузи седяха унили един срещу друг и надигаха чаша след чаша. За пръв път през съвместният им живот, Пепа пиеше повече от мъжа си. Погледът и бе помътнял, а от очите и на талази се лееше отчаяние.

Рангел пръв наруши тишината.

– Не мога да разбера – промълви той. – Не мога да разбера, как така за два месеца похарчихме парите?

Пепа мълчеше и пиеше.

– Та това са петстотин хиляди ма! Не са лев, не са два! Къде отидоха? Как така изчезват петстотин хиляди за два месеца? – гневеше се Рангел.

– Стига бе! – засече го Пепа. – Нали си купи апартамент в центъра за седемдесет хиляди. Взе си и БМВ за двайсет и пет хиляди. Ами телевизора с плазмения екран, компютъра, последните модели GSM-ми, холовата гарнитура, новата секция, дрехите, почерпките...

– Е, това е всичко – спря я Рангел. – Дотук сто и петдесет хиляди. Къде са останалите триста и петдесет, се пита в задачата?

– Нали раздаваше пари на всеки, който ти поиска! – сопна се Пепа. – Знаеш ли изобщо на кой колко си харизал?

– Ей сега ще ги сметна – каза Рангел. – Между другото, доколкото си спомням, ти също искаше да подарим част от парите. Непрекъснато повтаряше: „Парите не се всичко! Парите не са всичко!“.

– Наистина не са. За нищо друго не ме е яд, но че не можах на една екскурзия да отида, никога няма да си го простя. Цял живот съм си мечтала да обиколя Европа. Парите ми бяха в ръцете и... изпуснах си късмета...

Пепа се разплака и отиде в спалнята.

Рангел замислено започна да драска върху салфетката. След десетина минути влезе при жена си.

– Стига си циврила ма! С рев нищо няма да оправиш. Гледай сега – Петдесет хиляди дадохме на Жоро да си изплати новия камион. Сто хиляди подарих на Илийката, защото му бях обещал – оная вечер, когато се накитучихме с бърбъна. Двайсет хиляди отидоха при Соня – да не се сърди, че само Жоро и Илийката са намазали, а за нея нищо не останало. Десет на Гогата – да си купи свястна кола; петнайсет за трактора на бай Иван – да го питаш за к`во му е; пет на Наско за обзавеждане и... друго няма. Дотук стават четиристотин хилядарки. Липсват още сто. Ти да си давала на някой друг?

– Не съм.

– Помисли. Сто хиляди се губят.

Пепа не отговори. Лежеше по гръб със затворени очи и не мърдаше.

Рангел се повъртя из стаята и излезе.

Когато се върна след час, жена му дишаше равномерно с полуотворена уста. Дожаля му да я буди. Покри я с вълненото одеяло, съблече се и легна до нея.

 

5

Пепа не спеше. Мислеше. Имаше чувството, че цели два месеца е прекарала в кошмарна просъница. Преминала е през времето в някакво полубудно състояние, без да си дава сметка какво става. Сега се опитваше да си събере мислите. Мъчеше се да подреди събитията хронологично. Стискаше клепачи и си припомняше...

Задимената кухня с разпиляни по масата карти.

Картата на късмета изскача сама отгоре на купчината.

Палячото от картата и се усмихва.

Тя го гледа с почуда и насмешка.

Палячото пак се усмихва... и намига.

От джобовете на ПРОВЕСЕНИЯТ се изсипват цяла камара жълтици.

Тя стои и недоумява какво означава това.

Отговорът пронизва съзнанието и като светкавица.

Тотото.

Фишът, който пусна петък.

Този фиш е печеливш.

Незнайно откога Рангел е влязъл в стаята и бърбори глупости.

Тя му крясва нещо и се заключва в спалнята.

С треперещи ръце записва числата от тотото.

Сверява ги с числата от смачкания фиш.

Облича се набързо и излиза.

Отива при брат си и му казва, че няколко дни ще остане при него, защото в къщи са се наводнили.

Рангел и децата заминали на село, но тя не можела да пътува, защото тази седмица е първа смяна на работа

Рангел измърмори нещо насън, обърна се рязко и прасна с кокалестия си лакът челото на Пепа. Тя примижа от болка. Спомените излетяха от главата и като птички от кафез. Пепа затвори очи и се насили да ги върне. Напразно. Събитията от следващите няколко дена бяха напълно изтрити от съзнанието и. Спомняше си бясното харчене на парите, шеметното пазаруване по магазините, поредицата от запои с приятели, щедрата дарителска дейност, която се вихреше безспир...

Помнеше почти всичко до момента преди да вземе парите и след като ги донесе в къщи. За съжаление, промеждутъка от време, обхващащ двата дена, когато е получила сумата, беше като бял лист хартия в съзнанието и. Шестото чувство обаче и подсказваше, че точно тогава нещо е станало с липсващите сто хиляди лева.

Сигурно от напрежението са ми изгорели бушоните. Нищо. Ще си почина и някой ден ще се сетя!“ – успокои се тя и взе да се унася.

Кой знае защо, в главата и натрапчиво зациркулира някакво абсурдно стихче.

Пазарих се с живота за грош

и Животът със грош награди ме.

После научих унил,

че каквато цена да бях искал,

би платил, тоз живот, би платил.

Справедлив господар е Животът

и каквото поискаш – той дава,

но веднъж спазариш ли се с него,

никой номер не му минава.

На всичкото отгоре Пепа въобще нямаше представа откога, откъде и защо знае тези стихчета. Римата нещо им куцаше, но въпреки всичко те и харесваха. Отпусна се и ги повтаря наум, докато заспа. Заспа и засънува миналото си.

Тя стои на тротоара пред блока и гледа четиригодишния си син как кара новото си колело. Безработна е. От парите на съпруга и нищо не стига до нея. Винаги ходи с дребни стотинки в джоба на единственото си протрито сако.

След няколко години картинката си е все същата. Разликата е, че сега гледа четиригодишната си дъщеричка как кара старото колело на брат си. Този път във вечното сако има цели два лева. Номерът е да издебне съпруга си да заспи и да го преджоби. Той винаги носи у себе си пари на клиенти и никога не обръща внимание на дребните левчета.

Вече си е изградила и собствена защита от враждебния заобикалящ свят. Защитата е двойна. Научи се да се радва на дребните неща от живота и едновременно с това... непрестанно си мечтаеше.

Мечтаеше за деня, когато ще си има престижна работа и всички ще я уважават. Мечтаеше за мига, когато ще се върне в къщи с пълна торба с пари и ще натрие носа на всички, които са я подценявали. Мислено се виждаше в новите си дрехи, усещаше мириса на новата си кожена чанта, пристъпяше наперено по улицата със скъпите си ботуши. Парите, с които разполагаше, бяха повече, отколкото можеше да похарчи. Обичаше многото пари, които някой ден щеше да има. От умиление, че това ще и се случи, започна мислено да ги раздава на приятелите. Харесваше и да вижда възторга и благодарността в очите на околните. Харчеше и пилееше парите безразсъдно. Колкото повече го правеше – толкова по щастлива се чувствуваше.

Този път лакътят на Рангел я уцели по носа. Пепа седна на леглото и търпеливо изчака палавите звездички да напуснат орбитата на зрението и. Почуди се дали да не изтряска един „парен чук“ по рошавата глава на възлюбения си, но се смили над него. Насън никой, дори и Рангел, не може да отговаря за деянията си.

Погледна часовника. Електронният дисплей отчиташе „Айде бее..е, шест без десет... гюбек чак далсън“. Стана и отиде в кухнята. Сложи кафеварката, запали цигара, извади от чекмеджето картите Таро и започна да ги подрежда в колони.

Кафето извря. Пепа си наля конска доза, обърна се към масата и... изпусна чашата на земята. Врялата черна течност попари босите и крака. Тя не усети нищо. Стоеше като изтукана и гледаше масата.

Картите се бяха наредили във формата на правоъгълник. В центъра на геометричната фигура се въртеше като полудяла една от тях. Ококорените очи на Пепа следяха бясното и движение. Изведнъж картата спря.

ПАПЕСАТА се усмихваше. Златният ключ в ръката и сияеше.

 

6

Изрусената кокетка внесе в стаята мръсен, ръждясал предмет и го тупна върху готварската печка.

– Коце, каква е тая кутия?

– Коя кутия?

– Тази металната, със старомодната ключалка!

– Къде я намери?

– В килерчето, на рафта със старите дрехи. Беше увита в едно парцаливо сако.

– Върни я обратно и не я пипай повече! – строго отговори той.

– Защо?

– Не е моя.

– Чия е тогава?

– Сестра ми я остави преди два месеца, да и я пазя.

– Какво има в нея?

– Карти Таро – пошегува се Коцето.

– Колко тестета са това? Та тя тежи поне десет кила?

– Остави кутията. Хайде да излизаме.

– Може ли да видим какво има вътре? – не се предаваше Мина.

– Не може. Обещах на сестра си да не я отварям. Някой ден ще дойде да си я вземе.

– Само ще погледнем. Моля те! – нацупи устни Мина и уви ръце около врата на приятеля си. – Моля те! Моля те!

– Не може ти казах!

– В теб ли е ключът?

– Стига вече. Тръгвай да излизаме! – ядоса се приятелят и.

– А защо тази вечер да не си останем тук? – прошепна в ухото му Мина и бавно разкопча широката си дънкова риза.

 


напред горе назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]

 

© Илия Биволарски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух