напред назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]



Стажант


Една единствена мисъл би могла да промени из основи тялото ни.

Необходимо е само да формулираме точно какво искаме и да се концентрираме единствено върху тази мисъл. Да насочим към нея цялото си осъзнаване и тя да остане единствена в съзнанието ни, докато престанем да възприемаме себе си и времето и да забравим за своята индивидуалност. В момента, в който постигнем това преживяване, когато забравим себе си и времето, и в съзнанието ни остане единствено тази картина, тя става реалност.

Д-р Джо Диспенца

1

Олющената линейка изскочи с вой и пищене измежду последните къщи на село Габраково и профуча през новия мост на река „Тия“. Пронизителните писъци на сирената раздираха вечерната тишина, натежала от лятна жега. Червеният буркан мяташе пурпурни отблясъци по ниските клони на каваците край пътя. Двата снопа светлина на мощните фарове подскачаха нервно при всяка неравност по износения асфалт. Колата се носеше по средата на пътя с леко приведена към земята муцуна. Отстрани приличаше на изнемогващ маратонец на края на силите си преди финала. Маратонец с разпокъсани от тежкия преход одежди, сух и посърнал, но ярко осветен от залеза на последните искрици напрежение и воля, изцедени от изтощеното му тяло.

– Проклета работа, проклета кола, проклети пътища. Добре поне, че няма движение – сумтеше шофьорът, въртейки с потни ръце гладкия волан. – Веднъж само да събера първата вноска за лизинга, па после ще ми хванат опинците. Да работя аз като луд денем и нощем и то за какво – за двеста лева суха пара...

Плавният десен завой го завари неподготвен. Нестабилната кола политна наляво, заклати се веднъж – дваж, потрепера и пое по правия участък, прекрачила маркировката по средата на пътя.

Опулил кръвясали очи в предното стъкло, шофьорът изруга на глас. След като се убеди, че скоро няма да има нови изненади, той продължи прекъснатите си мисли – „Моите колеги, за година – две с такситата пари направиха... Ей – й – й... милионери станаха. Само аз и още неколцина будали гълтаме мухите и си натискаме пърдялниците на държавната работа. Големият келепир. Малко остана, още малко и като си я купя новата колица, ще има да го гледате бай ви Петка, но отдалече... хееей... мама му стара, малко остана.“

Последната римувана мисъл свали мрачната маска от лицето му. Дори го накара да се усмихне. Пресегна се и пусна старото радио. През пращенето се чуваше само несвързано бърборене. Все още далеч от града, саморъчната антена от медна жица не успяваше да приеме чист сигнал. Повъртя копчето на станциите, но не намери нищо, което да му хареса. Напипа слепешком потенциометъра от другата страна на радиоприемника. Щракна и го загаси.

 

2

В закритата каросерия двама души се бореха със смъртта. Немощната жълтеникава светлина от мизерната крушка на тавана в купето заплашително премигваше. Възпълничкият мъж с разкопчана бяла престилка седеше до носилката и хапеше устни. Челото и скулите му лъщяха от пот.

„Някои хора се раждат с късмет“ – жалваше се мислено той – „Други – не – като мен и тоя, дето лежи тук. Като дете винаги за всичко бях виновен аз. Всеки ден ядях пердах, а брат ми все минаваше между капките. В училището на два пъти ми намаляха поведението без никакво основание. В казармата ме нарочиха за черната овца. По време на следването четях повече от колегите, но все така се случваше, че едвам си вземах изпитите. И сега отново. Точно на мен ли трябваше да се падне този случай. Колежката през цялото дневно дежурство е имала само две повиквания – едното за хипертонична криза, другото за бъбречна колика. Аз още не съм започнал работния ден и веднага – тежък случай. Бяла мишка късмет вади. Той пък... млад човек, но сигурно няма да го бъде. Така сме си ние, дето си нямаме къс...“

Тежката въздишка откъм краката му го сепна. Въздишка на облекчение.

– Какво става. По-добре ли си? – плахо прозвуча въпроса от лепнещите устни на доктора.

Мъжът от носилката изви очи през подпухналите си клепачи. Отговор не последва. Само още една въздишка. По слаба. И премигване с клепачите, напомнящо приятелска закачка. „Вече ми поолекна“ – искаше да му каже Руси, но не посмя да го изрече на глас, за да не развали магията и болката да се върне...

 

3

Неочакваният удар дойде отзад, секунда след като в помещението притъмня. Не можа да прецени дали слънцето се скри за момент или някой влезе в обора, защото бе седнал с гръб към вратата и в този момент плакнеше вимето на кравата. Ударът го повали като отсечено дърво в краката на животното. Рязкото тупване в основата на врата отметна главата му назад и спря дъха му. Руси падна настрани и погледът му се спря върху вратата на обора. Там нямаше никой.

„Божичко, умирам!“ – бе първата и единствена мисъл, която проряза като мълния съзнанието му. В следващия миг заченатата втора мисъл – „Какво стана?“, бе унищожена още в зародиш. Направи опит да се изправи, но не можа да помръдне нито ръцете, нито краката си. Възприятията му изчезнаха. Сякаш някой им дръпна шалтера и настана пълна тъмница. Тогава се появи болката в главата. Силна и жестока. На приливи и отливи, пулсираща и свистяща. Руси тръпнеше и вибрираше като струни на китара в ръцете на виртуоз при всяка малка промяна в интензивността и характера и. И така – цяла вечност. Дотогава, докато целия се превърна в болка и докато започна да свиква с нея. Постепенно пред замъгленият му поглед се оформи някакъв сив и скучен фон от тъпчещи крака, мучене на крава и далечно лаене на куче.

Този спомен искреше в измъченото съзнание на Руси, изпълваше го с вледеняващ ужас, вцепеняваше жилите на тялото му и крещеше: „Не се движи ! Не мърдай ! Даже не дишай !“.

Не знаеше как и не можеше да откъсне мислите си от неописуемия страх. Чуваше бесния лай на кучето и усещаше по свитото си на кълбо тяло гнусната кашава влага на кравешки екскременти. Отвращението от рядката тор, в която лежеше, някак си не беше свързано с нейната миризма. По-точно – липсваше каквато и да било миризма. Той вдъхна предпазливо с разширени ноздри, но не усети нищо. Лайната и пикнята нямаха мирис. Бяха напълно изветрели. Руси се замисли. Дали пък и обонянието му не беше изчезнало. Погнусата от лепкавата каша по цялото му тяло обаче беше съвсем осезаема. Повдигаше му се от нея, но не можеше да помръдне. Сякаш това тяло не беше негово. Руси лежеше на лявата си страна, със свити към корема крайници. Приличаше на музеен експонат – препариран ембрион, изтръгнат твърде рано от утробата на майка си.

Краката на кравата тъпчеха нервно около него. Копитата думтяха глухо досам главата му и той ясно чуваше цвърченето на оборската тор под тежестта на огромното животно. Непрестанното мучене ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. А той лежеше на пода и не можеше да мръдне. Железни пръсти стиснаха гърлото му и започнаха да го душат. Методично и жестоко. Лицето му се изкриви в ужасяващата гримаса на злокобен смях. Беззвучен, безизразен смях. Стори му се, че се изпуска. Първо по малка, сетне по голяма нужда. Сърцето му скачаше като побеснял вибрационен чук. Мощните неритмични удари блъскаха упорито стомаха му. Заклещено от всички страни, то сякаш бе открило единствения свободен изход, откъдето би могло да се измъкне. Стомаха му не издържа на канонадата. Сви се в болезнен спазъм и...

 

4

Руси повърна в скута на лекаря. На фонтан. Рязкото друсване на колата подметна парализираното му тяло и плисна киселия стомашен сок върху бялата престилка.

– Нищо, нищо. Спокойно. Няма нищо – забързано изрече докторът – Не се вълнувай. Олекна ли ти вече.

– Ъ – хъ – преглътна Руси.

– Сега полегни. Бавно. Ха така.

– Извинявай докторе, аз...

– Нищо не е станало. Не се притеснявай.

Лекарят се пресегна и зачука яростно по стъклото, делящо ги от кабината отпред.

– По-полека бе, бай Петко! – викна той.

– А, какво? – погледна назад шофьорът.

– Карай по внимателно! Гледай да не друса!

– Добре, добре.

– Ще видим колко е добре!

Руси лежеше по гръб със затворени очи. Гръдния му кош се издигаше и спускаше равномерно. Беше леко пребледнял, малко изпотен и толкоз. Докторът се пресегна и хвана едната му китка. Напипа пулса. „Ритмичен и сравнително добре напълнен. Засега е стабилизиран“ – помисли си той и се вторачи в лицето на болния.

– Имаш ли някакви болки?

– Не – едвам чуто отвърна Руси.

– Никакви?

– Никакви.

– Главата мина ли ти?

– Ъхъ.

Лекарят плъзна поглед към другата му ръка. Отстрани до нея, към една кука на тавана висеше в мрежичка банка с глюкозен разтвор. От нея излизаше прозрачна гумена тръбичка, разделена по средата с малко балонче, половината от което бе изпълнено с течност. В балончето проблясваха падащи една след друга капки. В купето стана по-светло.

– Наближаваме. Сега сме в село Ботево. Как сте отзад? – глухо се чуха виковете на шофьора, полуизвил глава към тях.

– Добре сме. Ти си гледай пътя. – отговори лекарят, точно преди колата да хлътне по павираната улица. Монотонното полюшване, на което отдавна бяха привикнали отведнъж се замени с грубо тропане и тресене. Недобре уплътнените стъкла на колата се надпреварваха да дрънчат. С разни гласове. Заглушиха дори бръмченето на двигателя и воя на сирената. След известно време всички звуци се сляха в едно бързооборотно чаткане, на което не му се виждаше края.

„Тази проклетия пак ми разбърника червата“ – помисли си Руси – „Таман ми беше поминало“.

Червата обаче му бяха спокойни, но чаткането му беше разбърникало мозъка. Напомняше му на нещо познато. „На какво ? Къде съм го чувал същото не... „

 

5

ЧАТ... ЧАТ... ЧАТ ! – мощния звук закънтя в черепа му и накара ушите му да писнат с високотонално жужене. Звукът се създаваше нейде близо до него. В това нямаше съмнение. Той се напрегна да концентрира частиците мозък, неразтопени от ужасната болка и му се стори, че успя да локализира източника – напред и нагоре – някъде над главата му. Искаше му се да разбере какво става, макар, че подсъзнанието му повеляваше да не поглежда. Нещо му подсказваше, че ако не мисли за страховития звук, той ще изчезне. Любопитството обаче го човъркаше ужасно. С нечовешки усилия мъжът бавно започна да извърта главата си по посока на звука.

Уплашена до смърт, кравата също беше полудяла от страх. Застопорила се на хлъзгавия под като трикрако столче, тя замахваше свирепо с левия си заден крак и удряше дървената преграда, деляща я от другите животни в обора. Тя всъщност не искаше да рита оградата. Обърнала главата си назад, доколкото и позволяваше веригата на врата, тя бе опулила очи като презрели сини сливи и го гледаше. Целеше се в него. В главата му, която се повдигаше бавно нагоре, за да я погледне.

Руси разбра какво става малко, преди да го види с очите си. В мига, в който погледа му срещна очите на побеснялото животно, копитото го улучи. В челото. Точно на границата с косата. Тялото му се завъртя два пъти като муден и тежък пумпал и се отзова до задните крака на кравата. Втория точен ритник изби горната дясна редица зъби, натроши челюстта му и превърна бузата му в размазани кървави парцали.

Спаси го хлъзгавия под. Неконтролираните, следващи един след друг ритници изведоха кравата от стабилното и положение. С поредния силен замах тя подсече другия си заден крак и рухна до него. Ревът и пресекна моментално.

Виснала на дебелия синджир, с неестествено извита към гърба глава, кравата продължи да гледа любимия си стопанин с пречупен врат и някак тъжни очи. Тя не знаеше, че човекът върви редом с нея, че двамата следват посоката на една и съща карма. Райна извървя своя път. Руси тепърва крачеше по своя.

 

6

Рязкото друсване на колата го върна към действителността. Заопипва с очи тресящото се от високата скорост купе. Погледна мъждивата лампа на тавана и срещна тревогата в очите на доктора.

– Как си? По-добре ли си? Боли ли те нещо? Можеш ли да говориш? Искаш ли нещо? Кажи! – канонадата от въпроси като че ли нямаше край.

– Бива. – лаконично отговори Руси и затвори очи.

Една въздишка се роди и умря в грохота между двамата. Въздишка на облекчение.

– Потрай още малко, след десет минути пристигаме. Вече влязохме в града.

Уличните лампи на широкия градски булевард осветяваха изтощеното восъчнобяло лице на болния. Болката си бе отишла и той бе заспал в пълно изтощение. Безчувственото му, парализирано тяло леко потреперваше. Дясната половина на лицето, точно под окото беше хлътнала. Кожата на бузата изглеждаше тъмна, неравна, разръфана. Деформираната, безформена уста стоеше полуотворена и гърлото му къркореше при всяко вдишване. Косата, набързо изплакнатата от мръсотията в обора, изглеждаше като намазана с гел. От дрехите му лъхаше тежка, остра миризма на ямоняк.

Стоящият до него лекар изпитваше вече видимо облекчение, че скоро ще прехвърли отговорността за този тежък случай на колегите си от болницата. Мислено той подреждаше доклада си, който щеше да представи пред дежурния си колега от спешния сектор:

„Мъж, на видима възраст, отговаряща на действителната. Намерен в безсъзнание в обора на собствената си къща. Лежал на пода, в краката на обесена крава. Открит от съседката, която дошла да си поиска два литра прясно мляко. Същата повикала семейния лекар, той пък – Бърза помощ. Пациентът е с единични разкъсно-контузни рани по главата, шията и гръдния кош, обработени първично. Липсващи рефлекси и кожна сетивност на цялото тяло, включително на горни и долни крайници. Пулс – слаб, неритмичен. Кръвно налягане – в норма. Дишане – изоставащо вдясно – съмнение за счупени ребра. Вероятна причина за състоянието – битова травма, причинена от едър рогат добитък. В момента пациентът е стабилизиран. Препоръки – спешно да се направи скенер на глава, шийни прешлени, гръден кош и да се проведе консултация с неврохирург. „

Линейката мина през портала на болницата. След малко всичко щеше да свърши. Докторът се усмихна, без да подозира, че пациентът му е изпаднал в кома, от която малко хора успяват да излязат.

 

7

Неоновите реклами на заведението оцветяваха в синкаво болничните алеи. Короните на дърветата хвърляха призрачни сенки върху стените на спешните отделения. Мазилката се люпеше на едри многоъгълни плочи и застрашаваше всеки случаен минувач. Двете катерички висяха на ниския клон на прецъфтялата липа и любопитно надничаха през прозореца на барчето. Те живееха в близката горичка от северната страна на болницата, но редовно се прехвърляха през високата ограда. Огризките от всевъзможни закуски, които се намираха в изобилие около кошчетата за боклук, им осигуряваха сигурна прехрана през цялата година. Денонощния живот на болничното заведение също ги привличаше. Те се гонеха с часове сред гъстите корони на старите дървета и наблюдаваха с нескрит интерес суматохата по алеите.

На масата до панорамния прозорец двамата доктори се наливаха с водка и си шептяха заговорнически. По-високият носеше зелен хирургичен екип. Луксозна слушалка, марка “Литман“, се полюшваше авторитетно на врата му. Другият имаше крайно напрегнато изражение на лицето, преждевременно състарено от непрестанни тревоги. Леко прошарената му, чорлава коса подсилваше впечатлението за объркан и изтормозен човек. Бяла измачкана престилка с надпис „патолог“ на джоба се подаваше изпод синия боничен халат.

В заведението имаше още един клиент. Ванката стоеше прав до вратата и зяпаше телевизора над бара. От време на време хвърляше по един кос поглед и на докторите, като не пропускаше да се оплези и на младата барманка. Вечният пациент на психиатрията. Това, че не беше добре, му личеше от пръв поглед. Той беше сух, дълъг и гъвкав като градинарски маркуч. Когато се разхождаше денем по болничните алеи, предизвикваше усмивки и върху най-намръщените лица. Физиономията му се менеше като на клоун, а гримасите му бяха толкова изразни, че нямаше нужда да говори, за да обяснява какво иска каже. Всички го познаваха и никой не знаеше от колко години е постъпил на лечение в клиниката. Никой не си задаваше въпроса: Как така този човек не го изписват от психиатрията? Дори в самата клиника престанаха да се интересуват от него. Никой от персонала не обръщаше внимание кога Ванката си е в стаята и кога го няма. Не го търсеха нито за визитации, нито за изследвания. Оставяха му хапчетата на шкафчето до леглото два пъти дневно – сутрин и вечер. Ванката ги вземаше най-прилежно, слагаше си ги в джоба, отиваше в тоалетната... и ги хвърляше в гърнето. Пускаше няколко пъти водата от казанчето и дълго съзерцаваше малките водовъртежи.

 

8

– Какво повече искаш, бат´Тихо? Какво не те устройва? – попита за сетен път хирургът. – Аз вземам биопсиите, давам ги на близките на пациента и им казвам да ти ги донесат на теб. Ти ги поемаш и се оправяш по-нататък.

– Добре де Коле, а аз колко да им искам? – потеше се патологът.

– Откъде да знам бе човек! Колкото решиш, толкова!

– По частните лаборатории им вземат по осемнайсет лева за биопсия! Аз ако им кажа петнайсет, добре ли ще бъде?

– За теб ли остават всичките пари? – повдигна вежди хирургът.

– Не естествено! От тях давам пет лева на лаборантката.

– Ами вземай им по двайсет тогава! Така за теб ще останат петнайсет! Едно и също дъвчем вече половин час. Неудобно ти е да вдигаш цената, така ли? Това ли ти е проблема? – нервеше се вече Колето.

– Напротив. Удобно ми е, ама нали ще секне работата. Не върви да вземам от пациентите повече, отколкото им искат в частните лаборатории. Някой слънчев ден ще разберат и един по един ще започнат да се отказват от мен и да ходят другаде.

– Не знам как да постъпиш, пък и не е моя работа! – смръщи вежди хирургът.

– Имам едно предложение, което ще бъде изгодно и за двамата. – престраши се след кратко мълчание бат´Тихо.

– Слушам.

– Ти колко искаш от пациентите за вземане на биопсията?

– Различно. Зависи от кой орган е.

– Добре де, няма значение. А можеш ли да им кажеш, че имаш възможвост да изпратиш материала за изследване в София – при най-големите специалисти, в най-точната лаборатория. После ще получиш обратно резултата само за три дни и че това ще им струва още петдесет лева отгоре.

– Мога, но не съм чул предложението. – подсмихна се Колето.

– Прилагаш им този номер и ако се съгласят, вземаш им петдесетачка отгоре. Задържаш материала и ми го даваш на мен, с трийсет лева. Двайсетте остават за теб. Аз ти връщам отговора след два дни. Ако хората не са съгласни на този вариант, тогава ги пращаш директно при мен с материала и аз си им вземам петнайсет лева за биопсията.

– При положение, че го пращам в София, – попита внимателно хирургът – подпис и софийски печат на фиша ще има ли? Защото пациента може да поиска да си вземе резултата.

– Нямаш проблеми. Вуйчо ми, професорът, дето се пенсионира преди две години, сега работи като патолог към едно софийско ДКЦ.

– Е?

– Преди няколко месеца си загуби печата и си направи нов.

– Е?

– Загубеният печат е у мене. Освен това мога да му докарам подписа едно към едно.

– А няма ли опасност някой ден при него да попадне твой биопсичен фиш.

– Винаги има такава вероятност.

– И какво ще стане тогава? – подсмихна се лукаво Колето.

– Нищо няма да стане. Вуйчо така го е натиснала склерозата, че не помни какво е ял вчера, а какво остава за биопсиите, които гледа всеки ден.

– Ти не си бил чак толкоз залюхан колкото изгледаш, а, бат´ Тихо! – повиши възторжено глас Колето. – Я го виж ти! Ще стане човек от тебе. Браво! Браво!

 

9

Запъхтяната стажант-лекарка отвори със замах вратата на барчето, спъна се в захранващия кабел на фризера и налетя право в обятията на Ванката.

– Опа, опаааа! – ухили се той, чевръсто подхвана момичето през кръста и го притисна до себе си.

От устата му изпълзя дебела сочна лига, сякаш специално подготвена за този случай. Плюнката се проточи смело надолу, готова всеки момент да се приюти на топло в пазвата на момичето.

– Пусни ме бе, мръсник! – викна стажантката и го заблъска с юмруци в гърдите.

– Няма, нямааа! – крякна Ванката, всмукна обратно лепкавата лига и бързо вдигна ръцете си от момичето.

Тя го изблъска с погнуса и се запъти към масата на своите колеги.

– Докторе, докараха пациент в кома! – обърна се тя към хирурга. – Забравили сте си телефона в кабинета. Обърнахме цялата болница да Ви търсим!

– Реанимиран ли е? – сопна и се Колето.

– Разбира се! Колегите Ви от спешния кабинет дори са го интубирали. Включен е на системи и вече е в отделението. – израпортува момичето. – Всеки момент ще донесат резултатите от скенера. Има съмнение за фрактура на шийни прешлени със засягане на гръбначния мозък. Извикаха дежурния неврохирург за консултация. Той смята, че случаят е безнадежден. Не подлежи на оперативно вмешателство.

– Добре Галя, тогава за какво ме търсиш, миличка? Да дойда да го събудя ли? – в гласа му се прокрадна ирония.

– Ами исках просто да Ви кажа! Мислех, че се интересувате от пациентите! – отвърна му със сарказъм тя.

Тъмнозелените и очи мятаха унищожителни мълнии към него. Курумбите били малко племе, живеещо във високите планини в Индия. Хората от това племе притежавали странната способност да убиват с поглед. В този миг Галя определено ги конкурираше.

– Отивай да го наблюдаваш, какво ме зяпаш? Аз след малко ще дойда! – кресна и хирурга.

Галя се завъртя на токчетата си и се запъти към вратата. Дълбоко в душата си тя ненавиждеше своя наставник още от началото на стажа. От първия ден, когато главния административен асистент разпредели стажантите към лекарите в отделението и тя се падна при него. По начина, по който той я погледна тогава, тя разбра че ще си има проблеми. Оказа се права. Той започна да и прави недвусмислени намеци, а тя – недвусмислено да му отказва. Колето обаче не беше свикнал да му се опъват и използваше всеки сгоден случай, за да я тормози, обижда и унижава. Стараеше се все пак да не прекалява. Тя посвикна с тези неща, но все стоеше на тръни в негово присъствие и се стараеше да си изпълнява задълженията съвестно. Галя знаеше, че наставникът ще накаже жестоко всяка нейна грешка. Затова и реши да го уведоми за новия пациент, към когото изпитваше безмерна жалост.

 

10

„Основната цел на съвременното здравеопазване е опазването на хората от здраве!“ – Привидно нелепата сентенция изплува в съзнанието на Галя, докато седеше в реанимацията и наблюдаваше с тъга лежащия в кома млад мъж.

Стажантката бе разочарована и обидена. Не знаеше точно на кого бе сърдита. Често си задаваше този въпрос и отговора се межделееше някъде дълбоко в подсъзнанието. Петте години от следването и минаха в сладка еуфория от перспективата да стане велик доктор. Шестата година също започна страхотно, а сега се очертаваше да завърши кошмарно. Държавните стажове в началото я изпълниха с вълшебни преживявания: приемане на нови пациенти; снемане на анамнеза; преглед; работни диагнози; попълване историята на заболяването; назначаване на изследвания; сутрешни рапорти; главни визитации; нощни дежурства; документиране на интересни случаи и писане на статии; литературни справки; казуистики; придружаване на болни за изследвания в други клиники; изписване на пациенти; писане на епикризи; назначаване на домашно лечение. Галя беше заета от сутрин до вечер. Много бързо тя успя да превърне работата си в наркотик и напълно се потопи в проблемите на пациентите. Раздаваше щедро здраве, знания и сили и в замяна събираше диаманти – усмивки и сълзи от искрена човешка благодарност. Чувстваше се така, сякаш вече мечтите и се бяха претворили в действителност.

В един момент на Галя почна да и прави впечатление безкрайната върволица от пациенти. Болните сякаш нямаха свършване. Идваха на тълпи. Виждаше как всеки ден болницата се превръщаше в гигантски мравуняк. Следваха тежки присъди със забавено, но неумолимо изпълнение. А зад сухите латински диагнози Галя започна да съзира върволици човешки съдби и океани от сълзи. Кога, как и защо настъпи този момент на прозрение, тя не разбра, но всеки следващ ден оттук насетне сриваше не само надеждата и мечтите и за професионална реализация, но нещо дълбоко в нея се рушеше и с трясък се разпадаше, причинявайки неописуемо страдание и чувство за вина. Вместо удовлетворението, че помага на болните да открият своя път към изцелението, Галя виждаше гротеската същност на „Великата“ традиционна медицина. Истината се разкри пред очите и както брега на Америка пред корабите на Колумб, когато мъглата се вдига за няколко кратки мига. В тези моменти на прозрение Галя веднъж завинаги разбра какво я чака – тегоба. Тегоба и безпомощност сред зловещи неизлечими болести. Ужасяващ театър за цял живот.

Тя обаче не беше от тези, които се примиряват. Тя не се предаваше лесно. Тя продължи да търси... ИСТИНАТА. С хъс се нахвърли върху медицинската литература, която описваше вредните страничните ефекти на различни групи медикаменти. Буквално погълна учебника „Лекарствени Увреждания“. Прочете няколко книги за неправомерните клинични проучвания на нови лекарства и преждевременното им пускане в употреба, за ужасяващите статистически данни за загиналите вследствие лекарски грешки и за милионите медикаментозни убийства. Техния брой към момента далеч надхвърляше броя на жертвите от всички войни на човечеството!

 

11

– Реанимират ги... таратанци! – изсумтя след нея Колето. – Знаеш ли какво правят ония от спешния кабинет.

– Не? – заинтригува се патолога.

– Циркове за близките и за персонала! Това правят! Кардиостимулатора им изгоря преди три месеца. Още не са го поправили. Но иначе се преструват, че го ползват. Грам ток няма в него, ей, човеко! Казвам ти! Грам ток няма! Ония тарикати пунтират, че правят сърдечна електростимулация на пациенти в шок. Разиграват театъра пред близките, за да могат всички да останат с впечатление, че за пациента са положени всички усилия за съживяване и после да не съдят болницата. А човекът или се оправя от инжекциите или си заминава.

– Стига бе! – зяпна патологът. – Такива ли ни ги карат в моргата?

– Добър ден. Ти някога да си видял следи по кожата на гърдите им от електростимулация? Или да си откривал при аутопсия пукнато ребро от натискане, което винаги се случва при правилно извършване на индиректен сърдечен масаж?

– Не съм се замислял за това!

– Ами, замисли се! Крайно време е. Хайде да ходим, че аз май се уредих с още един донор!

– Какво? – не разбра пак бат´Тихо.

– Абе човек, ти от небето ли падаш? – прихна да се смее Колето. – Тези, дето са в кома – какво си мислиш, че става с тях, а?

– Не знам. – бе тихият отговор.

– Наистина ли? – не можеше да повярва хирургът.

– Наистина.

– Айде стига бат´Тихо, ти ме пързаляш!

– Кажи де Коле, какво ги правите?

В последвалата кратка пауза те мълчаливо надигнаха за последно чашите с водка.

– Друг път ще ти кажа. – отсече Колето.

– Защо друг път, кажи ми сега. – примоли се патологът.

– Сега нямам време. – отряза го хирургът и стана от масата.

През цялото време, нито един от двамата доктори не забеляза зоркия поглед на Ванката, който не бе изпуснал нито дума от разговора.

 

12

Камъкът, който прекатури каруцата в живота на Галя, бе един цитат. Откровението на президента на една фармацевтична компания. Това изказване я втрещи. Направо я съсипа. Галя не помнеше колко пъти го прочете. Спря тогава, когато разбра, че го знае вече наизуст. Повтаряше си го често, като молитва, независимо, че от това я болеше душата и то много:

„За много лекарствени продукти, още докато са в проект, е ясно, че не обещават полза. Те обаче обещават продажби. Въпросът не е в това да се пуснат по аптеките, защото от тях може да излезе хубаво лекарство. Те се пускат за продажба, защото носят печалба. Лекарствата са като дамската мода, а бързото им излизане от употреба е просто признак за движение, но не и на прогрес. С малко късмет, пуснато навреме и с добра реклама, всяко пакетче смола, с добавена уникална странична верига в химичната формула, може да се представи като чудотворно лекарство Илюзията може би няма да продължи дълго, но често продължава достатъчно дълго. Докато лекарите и пациентите разберат това, което фармацевтичната компания знае още от началото, тя вече разполага с две нови лекарства за замяна на предишното“.

Това бе последната капка, която преля чашата. Галя реши да си вземе сбогом с официалната медицина. Щеше само да довърши започнатото. Оставаха и само два държавни изпита, за да се дипломира. Дълбоко в дебе си тя бе решила да използва знанията си като лекар, за да помага истински на хората. Щеше да положи всички усилия, на които е способна, за да предпази хората от лапите на безчувственото чудовище, наречено „Традиционна медицина“. Чудовището, рожба на фармацевтичната индустрия. Една индустрия, която сама си създаваше потреблението и клиентите. Индустрия, която растеше като рак в обществото и го разяждаше така, както туморът изяжда организма, в който се е развил. Индустрия, която харчи милиони и милиарди, за да обучи своите воини – лекари и фармацевти. Специалисти, чийто знания ще бъдат използвани срещу здравето на хората. Без въобще да го съзнават. Цял живот те ще препоръчват, предписват и продават продуктите на фармацевтичните компании. А тези продукти имат една важна особеност –всички те без изключение имат странични ефекти. Безброй странични ефекти. Много повече, отколкото са полезните действия на препаратите. Изписват ти лекарство за главоболие, а то ти уврежда стомаха. Дават ти после цяр за язвата на стомаха, а това ти образува камъни в бъбреците. Предписват ти лекарство за бъбречните камъни и получаваш в замяна чернодробна цироза и така тататък, чак до края. В тази игра и лекари и пациенти са от страната на губещите отбори. Победителят винаги е един и същ – фармацевтичната индустрия. Попадне ли човек в лапите на този ненаситен хищник – отърване няма. Пациентите стават верни клиенти – до гроб. Пародията е съвършена.

 

13

Трите водки така го успокоиха, че чак му се приспа. Можеше да си позволи и повече, защото не беше дежурен. Всъщност, в моргата нямаше дежурства, нямаше спешни случаи, нито кризисни ситуации. Умрелите винаги можеха да почакат до утре. Смяташе да почете книга, после да си намери някой интересен филм и след това да се наспи на мекия диван с изпокъсаните пружини. Напоследък бат´Тихо все по-често нощуваше в кабинета си. Не му се прибираше вече в празния апартамент. Работата бе станала негов живот и неговия живот бе изцяло работата. Отдавна спря да се надява, че жена му ще върне от Гърция. Не защото спря да му праща пари. Някъде към края на втория месец от заминаването си тя изведнъж престана да му се оплаква по телефона колко много и липсва секса. Нина просто не беше жена, която можеше да мине без това.

Вратата се открехна почти веднага след плахото почукване. През процепа се показа очилатата физиономия на Колето.

– Какво, кой? – стресна се в дрямката си патолога.

Настолната лампа светеше на бюрото, телевизора работеше, а бат´Тихо лежеше на дивана и гледаше уплашено към вратата.

– Аз съм. Трябва да поговорим. – рече задъхано Колето, шмугна се в кабинета и се тупна на въртящия се стол зад бюрото.

– Колко е часът? – кокореше се от дивана бат´Тихо.

– Четири и десет. – бе краткия отговор.

– Сутринта ли?

– А, не бе. Следобед. Не виждаш ли каква тъмница е навън?

– Какво се е случило?

– Онова момче, дето го докараха снощи в кома, докато бяхме с теб в барчето, помниш ли?

– Да! Какво?

– Няма да изкара нощта. Всеки момент ще почине.

– Е, и? Затова ли дойде да ме събудиш? Утре сутринта така или иначе ще го докарате в моргата. Не разбирам, какво толкоз е станало?

– Органите му са идеални за донорство. – отговори след кратко мълчание хирургът.

– Ами хубаво тогава! Събирай екипа и действайте, за какво идваш при мен?

– Дойдох да те питам дали искаш да се включиш в далаверата?

– Каква далавера? – вече окончателно се разсъни бат´Тихо.

– Можем да изкараме по някой лев, ако си съгласен де...

– Че кой не иска да изкара по някой лев. Какво сте намислили?

Колето стана и плъзна стола си по-близо до дивана. Разходи се мълчаливо, седна срещу колегата си и го погледна в очите. Заговори тихо и монотонно.

– Слушай ме сега внимателно! Нямаме много време. Намерихме фирма, която плаща наведнъж двегодишни докторски заплати за органи от млад човек. Досега работихме за държавата, сега вече ще работим за себе си. Ние с още един колега ще извадим бъбреците, черния дроб и сърцето на донора. Замразяваме ги и се обаждаме във фирмата. Такава е уговорката. Те изпращат техен човек с кола. Предаваме му хладилната чанта. Той дава парите и си заминава. После аз, ти и колегата си делим по десет бона и толкоз. След това си гледаме кефа и чакаме следващия спешен случай.

– И за какво съм ви аз?

– За да направиш аутопсия на починалия.

– Защо?

– За да покриеш всичко.

– Как така ще покрия всичко с аутопсията?

– Виж сега, бат´Тихо! – преплете пръсти Колето. – Този донор няма да се обявява като такъв в журналите. Просто ще го пишем, че е починал и официално ще ти го изпратим за аутопсия. Както си му е реда – с история на заболяването, с окончателната епикриза и със смъртния акт. Преди това ние ще сме си свършили работата. Ти го аутопсираш, описваш му всички органи в аутопсионния протокол, сякаш са си били там и... това е.

– Защо просто не го освободите от аутопсия?

– Ти луд ли си, или се правиш, че не разбираш? Нали ако решат да го ексхумират, ще видят, че някои от органите му липсват! А ако е аутопсиран, няма да има никакви органи. Нали вие не връщате органите обратно, след като веднъж сте ги извадили? Събирате ги в един чувал, пращате ги за изгаряне, а човека го натъпквате с парцали. Така че, ако е имало аутопсия, никой после няма да може да разбере дали на починалия са му липсвали някои органи или не. Само ти ще знаеш – защото ти ще си му правил аутопсията. Същото важи и за аутопсионния протокол – като опишеш че си сецирал черния дроб, бъбреците и сърцето, после нека някой да се усъмни, че ги е нямало.

– Ами некропсиите и резервите? – попита тихо патологът.

– Какви некропсии и какви резерви? – дойде реда на Колето да се учуди.

– Нали от всеки орган по време на аутопсия вземаме по една-две проби и от тях изготвяме микроскопски препарати, за да изследваме болестните изменения? Оставяме си и резервен материал за всеки случай, ако се наложи да правим още препарати.

– Не съм мислил за това! Ето това може да се окаже проблем!

– Няма никакъв проблем! – усмихна се патологът.

– Как така да няма проблем? Нали трупа като дойде при теб, вече няма да има сърце, бъбреци и черен дроб. Ти откъде ще вземеш материали от тези органи?

– Ще си ги набавя от резервните материали на други аутопсии. Пазим ги в едни кофи с формалин от две години назад.

– Ееей, цар си бе, бат´Тихо! – плесна с ръце Колето. – Знаех си аз, че без теб не можем да минем.

– Къде се правят трансплантациите с тези органи? В страната ли?

– Глупости! Изнасят ги някъде навън. Нали знаеш колко струват трансплантациите в Европа и Америка? Ами техническото оборудване? Ами най-важните изследвания за тъканна съвместимост. Тук откъде такива ресурси? Иначе имаме достатъчно кадърни специалисти, които технически могат да извършат една трансплантация без никакви проблеми. Пък и откъде толкова пари у пациентите, за да могат да си позволят такова нещо?

– Здравната каса би могла да поеме разходите! – рече по-скоро на себе си патолога.

– Да бе, да! Нали знаеш къде отиват парите от здравната каса? Точно за пациентите някой ще се погрижи – кога ме няма!

– Ако те питам коя е фирмата, дето купува органите, ще ми кажеш ли? – рече бат´Тихо.

– По добре не ме питай!

– Как ги изнасят през граница?

– Тяхна си работа!

Настана кратка тишина. Всеки се бе замислил за неговата си част от работата.

– Ще действаме ли? – попита Колето.

– Ще действаме! – бе краткия отговор.

 

14

Идеята и хрумна съвсем ненадейно. Въобще не знаеше дали ще подейства, но реши да опита. Интуицията и подсказваше, че в това има някаква дълбока мъдрост, че в същността му се таи САМАТА ИСТИНА. Ако не друго, поне щеше лично да провери теорията за силата на внушението. Галя бе убедена, че човек в кома всъщност не е с напълно изключено съзнание. Тази теза се застъпваше в редица статии на много сериозни медицински списания. Опитите да се въздейства върху психиката на пациенти в кома до един бяха успешни, макар науката да нямаше обяснение за този феномен. Сега на любознателната стажант-лекарка и се удаваше сгоден момент лично да провери този факт. Галя нямаше намерение за пропуска тази възможност.

Пациентът приличаше на мъртвец. Дишането му беше толкова леко и незначително, че почти не се забелязваше. Ако не беше монитора за отчитане на сърдечната дейност, човек би могъл да се закълне, че на леглото лежи труп. Дясната половина на лицето му беше с тежки охлузвания. Хирургът, който го прегледа при приемането, каза, че няма фрактури на лицеви кости и че раните са съвсем повърхностни. Направиха промивка с дезинфекционни разтвори, тушираха ги с йод и толкоз. Дори не сложиха превръзки.

Галя стана и отиде до болничното легло. Наведе се и зашепна в ухото на пациента:

– Кажи на ума ти да върне времето назад!

– Кажи на тялото си да се възстанови!

– Кажи на ума ти да върне времето назад!

– Кажи на тялото си да се възстанови!

– Кажи на ума ти да върне времето назад!

– Кажи на тялото си да се възстанови!

Руси сънуваше и нямаше никаква представа, че е в кома и че се намира в болницата. В съзнанието му липсваше какъвто и да било спомен за случилото се. Умът му започна да създава друга, паралелна действителност. В началото черно-бяла и мъглява, после съвсем пълноцветна и контрасна. Руси си мислеше, че е в къщи и че се занимава с животните.

– Кажи на ума ти да върне времето назад!

– Кажи на тялото си да се възстанови! – неуморно шептеше в ухото му Галя.

Говедарят на селото тази вечер закъсня. Животните вървяха разкрачени по пътя с подути кореми от обилната паша. Руси прибра кравата Райна в обора. Върза я пред яслата с дебелия синджир и отиде за доилния апарат. Тази вечер смяташе да приключи бързо с доенето, защото му се искаше да отиде на кръчма. Щеше да играе на карти с приятелите си. Всъщност, щеше да играе покер. Снощи се прибра със сто и деветдесет лева и радостта от лесно спечелените пари се превърна в трепетно вълнение и бързо завладя ума му. Цял ден мислеше само за предстоящата вечер. Представяше си как се връща с джобове, пълни с пари и как ги брои до сутринта.

– Кажи на ума ти да върне времето назад!

– Кажи на тялото си да се възстанови!

Вимето на Райна „пращеше“ от мляко. Вените по нежната кожа над четирите цицки бяха набъбнали и чертаеха синьовиолетова мрежа. Руси примъкна доилния апарат в обора. Излезе навън и се върна с малко зелено столче, кофа с топла вода и чиста хавлиена кърпа. Той седна на столчето и почна припряно да полива вимето на кравата с топла вода. Точно когато взе хавлията, за да го забърше, тъмна сянка затъмни вратата на обора. Руси се стресна и скочи от столчето. Едра мъжка фигура стоеше в рамката на вратата. Мъжът държеше в ръцете си лопата.

– Кажи на ума ти да върне времето назад!

– Кажи на тялото си да се възстанови!

– Кой? Какво? – попита уплашено Руси.

Мъжът стискаше в ръцете си късата лопата и мълчеше.

– Кой си ти? Какво искаш?

– Парите! – отговори мъжът и прекрачи напред в обора. Гъста черна брада бе обрасла половината му лице и прикриваше зловещия дълбок белег, който почваше от шията и стигаше до дясното му слепоочие.

– Бранко? Ти ли си? – позна съселянина си Руси. – За какво си дошъл?

– Да ми върнеш парите, които ми открадна снощи! – рече сухо Бранко.

– Как така откраднал? Нали ги спечелих на покер? – възмути се Руси. – Не помниш ли?

– Аз бях пиян и ти ме излъга!

– Какво? Та всички бяхме пили! Защо снощи не каза нищо, когато загуби, а сега си дошъл да си искаш парите?

– Давай ми парите, че...! – викна мъжът и замахна с лопатата.

Руси инстинктивно се наведе. Ударът попадна в хълбока на кравата. Животното жално измуча и приклекна от болка.

– Кажи на ума ти да върне времето назад!

– Кажи на тялото си да се възстанови!

Руси можеше да избяга през вратата, но изпусна момента. С голям късмет избегна втория удар на лопатата. Инструментът този път улучи задният крак на кравата. Руси се шмугна между краката на животното и мина от другата му страна. Бранко понечи да го последва, но кравата врътна задницата си и го затисна към стената на обора. Ребрата на нападателя изпращяха. Руси чевръсто откопча синджира от врата на Райна. Уплашеното животно тръгна назад и застърга Бранко по тухлената зидария на обора.

– Кажи на ума ти да върне времето назад!

– Кажи на тялото си да се възстанови!

В момента, в който главата на кравата се изравни с тялото на брадатия мъж, тя замахна с рогата си и го подметна назад, към вратата на обора. Мъжът се строполи на пода. Животното се извъртя, прегази го и изтича навън.

 

15

Олющената линейка изскочи с вой и пищене измежду последните къщи на село Габраково и профуча през новия мост на река „Тия“. Пронизителните писъци на сирената раздираха вечерната тишина, натежала от лятна жега. Червеният буркан мяташе пурпурни отблясъци по ниските клони на каваците край пътя. Двата снопа светлина на мощните фарове подскачаха нервно при всяка неравност по износения асфалт. Колата се носеше по средата на пътя с леко приведена към земята муцуна. Отстрани приличаше на изнемогващ маратонец на края на силите си преди финала. Маратонец с разпокъсани от тежкия преход одежди, сух и посърнал, но ярко осветен от залеза на последните искрици напрежение и воля, изцедени от изтощеното му тяло.

В закритата каросерия двама мъже седяха на ниски столчета, сгънати в неудобни пози и гледаха пациента на носилката.

– Умрял ли е? – попита Руси.

– Не. Засега е само в безсъзнание. – отговори дебеличкият лекар и изтри с ръкав потта от челото си. – Та, казваш, кравата го блъсна в стената? После какво стана?

– Направо го премаза!

– Как?

– Удари го с главата в гърдите, бутна го на земята и го прегази! Това е.

– Той те е нападнал, така ли?

– Да! Вмъкна се в обора и опита да ме удари с лопатата по главата. Добре че се мушнах под кравата и се скрих зад нея. Райна ме спаси. Иначе сега мен щяхте да ме карате на тая носилка. Направо в моргата.

 

16

Хирургът гледаше и не можеше да повярва на очите си. Леглото беше празно. Донорът го нямаше. Само измачканите чаршафи свидетелстваха, че тук доскоро е лежал човек. Краищата на тръбичките на кислородния апарат стърчаха самотно до възглавницата. Глюкозният разтвор от системата за венозно вливане капеше по пода. Екранът на холтера отчиташе прави линии там, където трябваше да се вижда текущата кардиограма на пациента. Погледът на доктора трескаво се щураше из стаята, а умът му препускаше през вероятните причини за това, което виждаха очите му.

„Преместили са пациента в друг сектор!“, „Пациентът е починал и са го свалили в моргата“, „Някой колега ми е откраднал донора!“, „бат´Тихо се е уплашил и ни е изпортил“, „Разконспириран съм!“,...

Смехът откъм манипулационната го стресна. Женският глас му беше познат. Нямаше съмнение, че стажантката се кикотеше с все сила. Като истеричка. Мъжът, който говореше с нея обаче, беше пълна загадка. Дебел, дрезгав мъжки глас. Непознат глас. В спешното отделение вратите стояха заключени през цялото денонощие. На вратата винаги имаше дежурен портиер, така, че беше изключено външен човек да припари вътре. Всеки от персонала разполагаше със собствен ключ за вратата и бе подписал заповед, че ще го използва само за себе си и няма да допуска хора на работното си място. Дори лекарите от другите клиники се обаждаха предварително по телефона да искат разрешение преди да дойдат по някаква работа.

Колето излезе от вцепенението и реши да провери какво става в манипулационната. Напусна бавно Интензивния сектор и затътри чехли по коридора.

Галя стоеше права с кръстосани крака до бюрото и се заливаше от смях. На стола пред нея, в болнична пижама седеше пациентът, който трябваше да е в кома. Същият пациент. С раните по дясната половина на лицето. Със счупения врат и прекъснатия гръбначен мозък. Седеше си съвсем спокойно и се усмихваше приятелски.

– Какво се е случило? – изломоти Колето и погледна пациента така, сякаш вижда призрак.

– Нищо особено! – изчурулика Галя.

– Защо той е станал от леглото?

– Защото вече е добре!

– Как така ще е добре? Вратът му е счупен, гръбначният мозък му е смачкан и той не може да се движи!

– Вече може – както виждате! – бе предизвикателният отговор. – А Вас Ви търсят от полицията!

– Какво! – пискливи нотки прозвучаха във въпроса на Колето.

– Двама полицаи стоят отвън и Ви чакат! – рече Галя без да го поглежда.

– Къде?

– Погледнете през прозореца и вижте сам!

Хирургът стъписано отиде до панорамния прозорец.

Полицейската кола блокираше алеята пред единствения вход на сградата. Двама униформени полицаи стояха до колата и слушаха внимателно обясненията на един човек, който бурно ръкомахаше пред лицата им. Мъжът беше слаб, висок, върлинест. Имаше нещо познато в тази фигура, но хирургът все още не можеше да отгатне чия беше тя.

Ванката се обърна и протегна ръка към прозореца на отделението. Двамата полицаи вдигнаха глави нагоре и погледите им се спряха върху Колето. Ванката също го видя. Ухили се и му помаха за сбогом.

 

17

Чорлав и с подпухнали от безсънната нощ очи, бат´Тихо прекоси набързо коридора и открехна вратата на аутопсионната зала. На втората маса имаше труп на мъж. Босите му крака стърчаха изпод зеленото платнище, което покриваше тялото. Стъпалата белееха в сумрака на ранната утрин. Патологът се обърна и се запъти обратно към кабинета си. Изгълта набързо горещото нескафе и припряно навлече белите панталони. Нахлузи в движение медицинските чехли и зашляпа по коридора на отделението. Бат´Тихо искаше да приключи с аутопсията преди другите да са дошли на работа. Смяташе да сложи органите в черен чувал, да го завърже и да нареди на санитаря да го предаде за изгаряне още на сутринта. Така никой нямаше да забележи липсата на сърцето, черния дроб и бъбреците.

По средата на коридора той се спря и се замисли. Усещаше нещо нередно, но не можеше да разбере какво е то. Огледа се внимателно наоколо, но не видя нищо. От едната страна на коридора се намираха вратите на лабораториите. От другата – тези на лекарските кабинети. Всички бяха затворени. В двата края на дългия коридор се намираха входа и изхода на отделението. През остъклените им врати той съзря външните решетки. Бяха спуснати и вероятно заключени.

Мъжът тръсна глава и продължи напред. Само след три крачки той спря и се закова на място. Погледът му се защура по коридора. Рошавата му коса стана още по-рошава. Устните му бързо почнаха да изричат тревожните му мисли:

– Затворени и заключени!

– Вратите са затворени и заключени!

Бат´Тихо все още не проумяваше какво значи това. Не разбираше защо умът му бие тревога от този факт. Явно мозъкът му знаеше нещо, което самият той по бавно проумяваше.

– Затворени и заключени!

– Вратите са затворени и заключени!

Някъде на двадесетата секунда той се сети. Това, което си помисли го накара да изтръпне от главата до петите. Сякаш някой пусна ток през тялото му.

„Как е попаднал трупа в залата, след като отделението е заключено отвсякъде?

Въпросът думкаше яростно на вратата на ума му и чакаше отговор. Отговор все още нямаше.

„Как и откъде е внесен починалия? Кой го е докарал от спешното? Как си е отключил вратите на моргата? Кой друг има ключ за тази сграда? Как така не съм чул нищо, при положение, че почти не съм спал?Освен да са го телепортирали !?!

Лавината от въпроси без отговори заплашваше да срине и без това крехкото спокойствие на патолога. Затова той реши да действа бързо. Бат´Тихо си пое дълбоко въздух и закрачи смело към залата. Вътре го чакаше друга изненада – липсваха документите на починалия. Като не ги видя на масата с журналите, той претърси цялата зала, после дръпна зеленото покривало и огледа трупа дали не са оставени някъде около тялото. Нямаше ги. Огледа пода на залата педя по педя. Епикриза и История на заболяването липсваха. Бат´Тихо се замисли и се почеса по главата.

Майната им на документите. Важно е да приключа с аутопсията преди началото на работния ден. Докато не е дошъл никой.

Патологът чевръсто запретна ръкавите на бялата престилка. Нахлузи гумените ръкавици и преметна през раменете си мушамяна дълга до земята престилка. Отиде до големия шкаф в дъното на залата и извади голямата метална тава с инструментите. Занесе ги до масата за аутопсии и ги постави в краката на трупа. Пресегна се, дръпна рязко зеленото покривало и откри тялото на починалия.

Тялото бавно се навдигна. Брадатият мъж седна на масата и се вторачи в патолога. Косият белег през лицето му се разтегна в синхрон със зловещата усмивка.

 


напред горе назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]

 

© Илия Биволарски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух