напред назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]



Придобивка


"Не можеш да избягаш от тях" - беше казвал баща му. Въпреки това Крейг се опита. Зад него двете валчести форми се ускориха, намаляваха разстоянието с щастлива лекота. Хванаха го на пет метра от багажния конвейр и за една милисекунда отхапаха стъпалата му. Крейг не разбра, че краката му бяха престанали да съществуват. Той търчеше върху чуканчетата на глезените си. Ланголиерите подскочиха в съвършен синхрон и скъсиха Крейг до коленете. Дните на търчене му бяха свършили. Тогава те се нахвърлиха върху него - дърдорещи, мънкащи, жужащи, виещи...

Из "Ланголиерите" - Ст. К.

 

1.

Обещаха да го доставят в пет, а вече закъсняваха с два часа. Няколко пъти набра телефонния номер на фирмата, но отсреща никой не вдигна слушалката. "Ще дойдат, няма начин да не дойдат! Сигурно нещо ги е забавило. Дали пък правилно им обясних адреса? Казаха, че знаят къде се намира улицата и че ще ме открият без проблеми." - успокояваше се мислено Хари. Заряза телефона и се изправи до прозореца. Нервно зачука с пръсти по перваза. Фаровете на колите мъждукаха в спускащия се есенен здрач.

Тъкмо се канеше да се откаже, когато най-после ги видя. Пристигнаха с бял опел, комби. Служителят на фирмата, който вчера му се представи като инженер Горанов, слезе пръв от колата. Шофьорът го последва. Хари се поколеба за момент дали да отиде да им помогне и хукна надолу по стълбите. Когато стигна до колата, те вече бяха награбили големите кашони. За него остана да носи кийборда.

Първото чувство, което го завладя, когато го разопаковаха в кабинета, бе леко разочарование. Представяше си го по-голям. Наизуст знаеше конфигурацията, която бе предплатил. Повъртя се безцелно из стаята и като видя, че няма работа за него, седна на фотьойла. Нагласиха монитора върху бюрото, а компютъра катурнаха легнал на плота отдолу. Казаха, че можел да работи и така. Включиха щепселите в мрежата и го пуснаха. Системата тихо зафуча и след секунди на екрана изскочиха иконите на програмите. Заредиха хартия в принтера и разпечатаха една страница текст и две графики.

- Това е "WORD" - текстообработващата програма, която обещахме да Ви качим - обърна се към  инженерът. - А това е иконата на "COREL DRAW". С тази програма може да рисувате, оцветявате, създавате и коригирате графики, портрети, пейзажи и ред други интересни неща. Ето го и софтуера на принтера. Постепенно ще разучите всичко.

- Тествана ли е системата като цяло? - попита Хари.

- Разбира се. Подложили сме компютъра на такова натоварване, каквото е практически невъзможно да се осъществи при нормални работни условия. Идеята е, че издържи ли от първия път, по-късно едва ли ще създава някакви проблеми. Ние също имаме интерес всичко да е наред, защото в противен случай ще си отворим работа през гаранционния период. Нали така?

Вратата на стаята се отвори и влезе симпатична руса жена.

- Това е Нина, съпругата - представи я Хари.

Тя кимна и пристъпи внимателно напред. В ръцете си държеше поднос с димящо кафе, чашки и захарница. Подреди всичко на масата и излезе. След секунди се върна с бутилка безалкохолно.

- Аз кафе няма да пия, благодаря. Може малко от газираното - обърна се към нея компютърният гуру.

- За мен същото - промълви за първи път шофьорът.

- Защо така, още не е късно - обади се Хари.

- Цял ден сме на кафета. Днес даже малко прекалихме - каза инженер Горанов. - Да ви дадем документите и ще тръгваме, че много окъсняхме.

Извади някакви книжа от дипломатическото куфарче и подаде луксозната си химикалка на Хари.

- Подпишете тук и тук. Това е гаранционната карта. Единият екземпляр е за Вас, другия - за нас. Гаранцията е две години.

- А принтера?

- Принтерът е с една година гаранция. Ето там сме Ви оставили още една цветна касета за разпечатване на фотографии. Не я разопаковайте, ако няма да я ползувате скоро. А, щях да забравя. В случай, че на хартията при принтиране започнат да излизат бели ивици, това означава, че са се запушили със засъхнала боя някои от дюзите на цветната или черната глава. Сваляте я - видяхте как става, залепяте и отлепяте няколко пъти парченце тиксо върху мястото, откъдето трябва да излиза мастилото. След това си я монтирате обратно. В общи линии - това е.

Хари понечи да попита още нещо, но неочаквано запъна. Многократно беше обмислял няколкото въпроса, които смяташе задължително да им зададе, но в този момент паметта му изневери. Почувствува главата си куха и празна.

Гостите станаха да си вървят. Докато се усети и вече се здрависваше с тях за сбогом. Предупредиха го, когато приключва работата си за деня, задължително да излиза от всички програми и тогава да изключва компютъра. Подхвърлиха му с половин уста да им се обади, в случай, че възникнат някакви проблеми и си тръгнаха.

Той се върна в кабинета и седна до жена си на дивана под прозореца. В приповдигнато настроение от новата покупка, съпрузите дълго бърбореха, втренчили възхитени погледи в картинките на монитора. После станаха и прибраха кашоните, стиропора и обвивките на отделните компоненти.

Тази вечер Хари не успя да поработи на компютъра, а се надяваше да разучи текстообработващата програма. Нали най-вече заради нея той се реши на тази скъпа покупка.

 

2.

Уморен от тежката борба с живота, но със самочувствието на победител, Цанко Табаков разсеяно следеше играта на любимия си футболен тим по телевизията. Ручейчета воняща на бъчва пот извираха изпод буйната му снежнобяла коса, криволичеха по дебелия врат и се вливаха в подгизналата фланелка, марка "Пума". Провиснало мазно шкембе почиваше удобно върху коленете му. Сякаш незабелязано от всички телезрители и под носа на публиката на "Джузепе Меаца", бай Цанко бе глътнал изританата в аут топка, някъде към десетата минута от началото на мача. 

- Брат'чед, земи си от луканката ва! - обърна се той към върлинестия мъж, който седеше от дясната му страна.

Гостът изглежда не го чу. С присвити от напрежение очи, той съсредоточено наблюдаваше поредната атака на "Интер".

- Брат'чед, дърпай от мезето ти викам. Еби им мамата на тия! - настоя домакинът и го сръга с лакът в ребрата.

Братовчедът разгъна бавно дългата си като дюлгерски метър ръка и докопа няколко парченца кашкавал и луканка. Раздвижи енергично кокалестите си пръсти, омеси мезето в солидна топче и го подхвърли към устата си.

- Наздраве брат'чед! - сръга го пак бай Цанко.

- Е ‘айде, щом си рекъл.

- К'во ги зяпаш тия педерасти бе? Знайш ли по колко пари земат? А ние балъците седим пред телевизора като улави, да им ръкопляскаме.

- Добре, добре брат'чед.

- К'во добре бе? Виж eй оня черния мангал. Ако го сложа до някой от нашенските роми и ги разбъркам двамата, и ако мо'еш да ги различиш кой кой е, аз да не съм Цанко Табаков.

- Чакай малко бе, брат'чед. Десет минути останаха - замоли се гостът.

- Аз ще ги еба в гъза тия десет минути. А също и играчите, и всички брат'чеди. Като лапнеш телевизора и едно наздраве не викаш. С теб мо'абет не става! - разлюти се не на шега домакинът. Пресегна се, взе дистанционното и превключи програмата.

- Айде, у дома мачът свърши!

- Е-е...е, брат'чед, ти пък кво се разпени?

- Ей такова. Тука да не е киносалон - изрепчи се бай Цанко. - Край, финал, кончина и прочее. Айде чао!

Гостът си замълча. Грабна пълната с ракия чаша и я изгълта до капка. Изправи кокалестото си тяло и обидено напусна стаята. Прекоси с едри крачки коридора и на излизане трясна силно входната врата на апартамента. Позлатената табелка с надпис "СЕМЕЙСТВО ТАБАКОВИ" се откачи от единия си край и се залюля като махало над изцъклената шпионка на масивната дъбова порта.

Фамилията на Цанко точно пасваше на професионалното му поприще - началник смяна в Цигарената фабрика. С голям зор успя да уреди и жена си там. Назначиха я като чистачка, ама с каква заплата. Работата на началника-смяна не беше тежка, но последното не важеше за портфейла му след получаване на аванса и заплатата. Понеже беше мъж и половина, Цанко прибираше в джоба си и парите на кака Данче. "За какво са и пари на една жена?" - обичаше да казва той. - "Тя да си гледа кухнята!" Работата в печелившото предприятие му позволи да се задържи на повърхността на бурния океан на живота, докато познатите и приятелите му потъваха на дъното един след друг. Бай Цанко не само плуваше смело, ами отгледа цели три деца в тези тежки времена.

Неделята бе любимият му ден от седмицата. Сутрин към десет обличаше колосана, бяла като косата си риза и излизаше на традиционната си обиколка в квартала. Вървеше бавно, чоплеше семки и гледаше с насмешка как селяндурите мъкнат пълни с провизии чанти и кашони. Гордееше се, че е по-различен, че не е един от тях. Разходката му завършваше винаги до едно и също място, по едно и също време - бар "Ротонда", дванадесет часа на обяд. Към три и половина следобед напускаше заведението и с клатушкаща се походка се прибираше за мача от Италианското първенство в четири. До вечерта довършваше "изпотената от студ" бутилка "Сливенска перла". Хапваше обилно, хвърляше един хубав пердах на жена си Йорданка и захъркваше в пълно удовлетворение от живота и от себе си. Въобще, всичко на Цанко Табаков му беше шест.

Първородният му син, преди да се ожени и пръждоса, беше почнал да ръмжи срещу него, щом видеше синините по тялото на майка си. Храни куче да те лае. Да, ама кучето беше яко като биче и бай Цанко доста се бе уплашил. Но му намери цаката на "Копеленцето". Погледнеше ли го синът му накриво, той бъркаше дълбоко в джоба на вечния габардинов панталон. Вадеше тържествено тлъста пачка банкноти и смигаше на първородния. С това проблемът приключваше.

Дъщерята на Цанко още от дете си беше и до омъжването си остана партизанка. На нея той никога не вдигна ръка. Тя му беше любимката. Пък и я виждаше само от дъжд на вятър. Как успя да завърши училище, си остана загадка за всички. В редките моменти, когато Надка се прибираше в къщи, бай Цанко я прегръщаше през рамо, щипваше я по бузата и със завалящ говор я караше да му обещае, че повече няма да излиза. Дъщерята чистосърдечно обещаваше каквото се иска от нея, опразваше портфейла на баща си и му пожелаваше лека нощ. После се прибираше в стаята си.  Преобличаше се и след около час отваряше прозореца. Оглеждаше внимателно наоколо  и изскачаше навън. Прозорците на апартаментите на първия етаж бяха само на два метра от тротоара. След едно такова изскачане Надето не се прибра близо година. Един слънчев следобед се появи отнякъде. Влезе в къщи, сякаш бе излязла преди десет минути и седна в хола без дори да поздрави. Изглеждаше напълняла и спокойна. В ръцете си държеше едномесечната Боряна. Поседя колкото да уведоми баба Данка и дядо Цанко за размера на месечното възнаграждение, което внучката им очаква от тях и си тръгна.

Най-малкият син на семейство Табакови бе надеждата и гордостта на цялата фамилия. Видол тази година трябваше да завърши осми клас. Съдбата му бе предначертана от баща му още след раждането. Вичката трябваше да учи упорито. Да завърши с отличен средното си образование, да следва икономика и да стане директор на Цигарената фабрика. Цанко Табаков щеше да го уреди. Можеше да го направи. Всички шефове му бяха в ръцете - според него, особено след като се прехвърлеше на втората бутилка ракия. Градове градеше в мислите си бащата за най-малкия си син. "Нека един ден Вичката да порасне. Ще видят те. Всички."

Видол обаче отдавна порасна, а от мечти на бай Цанко не му остана време да забележи този факт.

 

3.

Кошмарът го събуди в три след полунощ. Бързо осъзна, че е буден и за кратко  успя да овладее бесния бяг на сърцето си. Все още ярките образи изпълваха съзнанието му и той реши да ги запише, докато не са избледнели и изчезнали. Стана от широката спалня и нахлузи панталона направо върху пижамата. Отиде в кухнята за да се разсъни и да подреди мислите си. Още на втората цигара тясното помещение се изпълни с гъста димна завеса. Отвори широко прозореца и жадно вдиша влажния есенен въздух. Пълен мрак бе обгърнал съседните блокове. Никакъв звук не долиташе от заспалия квартал. Това лято пренесоха кухнята на холската тераса, за да освободят място за кабинета. Най-голямото затруднение се оказаха тръбите на мивката, чието прокарване принуди водопроводчика да изгради истински лабиринт от чупки и завои. От кухненското обзавеждане само хладилника, газовия котлон и електрическата печка се побраха на новото място. Масата за хранене сгънаха наполовина, за да има място за три стола. И това беше всичко. Шкафовете си останаха по стените в "старата" кухня и станаха част от обзавеждането на "новия" кабинет.

Този път думите се нижеха една за друга като мъниста. Разказът се изграждаше сам и Хари със задоволство констатира, че после почти няма да се наложи редактиране.

В седем беше приключил. Четири хиляди думи, дванадесет страници, за четири часа. Не разбра кога е съмнало. Чак сега усети силните болки в гръбнака. Мускулите му се бяха сковали от неудобната, прегърбена поза. Изпъна назад рамене и се разкърши. Стана от стола. Отиде в кухнята. Сложи кафеварката на котлона и запали цигара. Дъщеричката и съпругата му още спяха. В събота обикновено ставаха към девет, но днес щеше да ги събуди по-рано. Имаха уговорка с възрастна баячка от едно близко село. Трябваше да заведат дъщерята да и леят куршум против страх.

Нещо странно и страшно ставаше с това дете от известно време. Хари стисна силно клепачите, за да спре задаващия се порой от сълзи. Не успя. Дълго потисканата в сърцето му мъка срина бента на съзнанието и заля на черни талази душата му. Единствено разказите, които пишеше през всяка свободна минута го спасяваха от сигурно полудяване. Едри сълзи безшумно потекоха по изпосталелите бузи и загъделичкаха тридневната прошарена брада. Откъслечни спомени от близкото минало връхлетяха като ураган изтощения му мозък и той се понесе сред кошмарите на победилата го дрямка.

 

Тази есен Симона стана второкласничка. Обичаше училището, ходеше с желание на курса по английски и прекарваше свободното си време с богато илюстрованите детски енциклопедии. Вечер преди заспиване задължително четеше приказка на огромния плюшен мечок. Него тя получи като подарък за третия си рожден ден. Когато го разопаковаха пред празничната маса, той се оказа с една глава по-висок от рожденичката. Мъничката Симона прегърна с пухкавите си ръчички огромния Мечо и положи главица върху белия му издут корем. Големите светлосини очи на Мечо весело поглеждаха надолу към щастливото момиченце. Беше като любов от пръв поглед. Допреди два месеца.

"Тате, не искам повече да спя в детската!"

"Защо, миличко, какво се е случило?

"Мечо вече не ме обича. По цял ден ме гледа страшно."

"Не може да бъде. Та нали ти е приятел?"

"Напротив. Мрази ме и ме гледа много лошо."

Странното беше, че мечокът нямаше очи. От няколко години. При поредното боричкане и търкаляне, Симона му ги бе отскубнала. Не ги пришиха веднага и след време се загубиха. Така си и остана - безок. Не изглеждаше грозен, дори и осакатен.

Хари и Нина не обърнаха внимание на оплакванията на детето през първите няколко дни. Към края на седмицата Симона вече отказваше да стои сама в своята стая. Вечер стърчеше по пижама пред врата на спалнята, докато родителите и се съгласят да спи при тях. Опитаха да я върнат в леглото и насила. Тя изпадна в нервна криза. Изхвърлиха мечока в избата. И това не помогна.

"Мамо, динозавърът искаше да ме ухапе, докато си пишех домашното по математика!"

Динозавърът беше пласмасовата играчка, която получи от леля си по случай първия учебен ден.

"Татко, някой хърка под моето легло!"

"Тате, през прозореца се протяга една черна ръка и иска да ме удуши!"

"Мамо, Румпелщицкин се е скрил под ваната и чака да влезна да се къпя, за да ме открадне!"

"Тате, във възглавницата ми е влязла баба Яга и се опитва да ми откъсне ухото!"

За броени дни страховете на детето лавинообразно се увеличиха и придобиха застрашителни размери.

Хари се сепна в дрямката си. Погледна часовника. Голямата стрелка подмина петнадесетата минута след осем. "Има още време. Нека поспят още малко." Намести се удобно на стола и подпря с длан челото си. Подпухвалите клепачи се притвориха и скриха зачервените очи. Тежка въздишка се отрони от гърдите на младия мъж. Плахото похъркване възвести началото на втората сутрешна дрямка.

"Какво, да я водим на психиатър ли? Дума да не става!"

"Хари, не виждаш ли, че детето от ден на ден се влошава?"

"Ще се оправи, ще видиш! Ще я заведем приз зимната ваканция на някоя хижа. Ще я научим да кара ски. Ще се наиграе до насита и всичко ще мине."

"Не можем да чакаме дотогава. Симона е много зле."

"Нали я водихме при детски психолог бе, Нинче? Какво стана? Нищо. Защо мислиш, че някой друг дипломиран дрисльо ще и помогне?"

"Нищо не мисля. Не искам и не мога вече да мисля!" Гласът на жена му потрепери и се удави в море от сълзи.

Рядко водеха такива тежки спорове. Смесеният им брак за всеобщо учудване излезе сполучлив. Никой не вярваше, че пресметливият арменец ще се погажда със свикналата на разточителство натурализирана рускиня. Приятелите и познатите им тайно се обзалагаха, че най-много след година Нина ще зареже всичко и ще замине при роднините си в Москва. Но се излъгаха.

Стаята на детския психиатър беше обагрена във всички възможни оттенъци на зеленото. От стените се усмихваха Мики Маус, Флинстоун и Барни, Алиса и Великденският заек, Котаракът в чизми, Червената шапчица, Снежанка и седемте джуджета. Всъщност джуджетата се оказаха пет.

"Явно художникът си е държал четката в джоба, докато ги е рисувал." - помисли си Хари, докато лекарят преглеждаше Симона.

- Мм-даа! Ще Ви изпиша едно лекарство и след месец ще дойдете на контролен преглед.

Докторът връчи рецептата на майката и възторжено щипна детето по восъчнобледата бузка.

- И всичко ще се оправи, нали така моето момиче?

- Докторе, това лекарство "Транксен" ли е? - обърна бланката към него Нина.

- Да. Много хубаво лекарство. Няма странични ефекти и ще...

- Тя вече го е пила! - сряза го Хари.

- Как? Кога?

- Вече месец и половина. Ваш колега и го изписа. Без никакъв резултат. Само дето стана по сънлива.

- Добре, ей-сегичка ще го сменим - отговори набързо лекарят и задраска по кочана с рецептите.

- Нищо няма да сменяме. Хайде довиждане - с треперещ глас отвърна Хари. Хвана за ръцете жена си и дъщеричката и ги повлече навън. Изведе ги в тясната чакалня. Върна се да затвори вратата на зеления кабинет. Мики Маус, Алиса, Червената шапчица, Фред Флинстоун и Барни Ръбъл го гледаха натъжено от отсрещната стена. Снежанка и джуджетата плачеха.

През следващите две кошмарни седмици взеха болнични на Симона от семейния лекар. Водеха я през деня при родителите на Хари - в другия край на града. Вечер след работа си я прибираха. Нощем се редуваха да бодърствуват, за да могат да я успокояват, когато скачаше с пронизителни писъци и се втурваше слепешком да бяга от нещото, което я преследваше в съня и. Блъскаше се в мебелите и стените с широко отворени, незрящи очи. Часове след това детето се тресеше като лист, цялото плувнало в пот. С пелтечене разказваше за уродливото чудовище. Виждаше го навсякъде - в шкафа с обувките под формата на ботуши, втечнено и плуващо в тенджерата с яхнията, в замразения пакет месо в камерата на хладилника. Навсякъде. Фантазията и дотолкова болезнено се раздразни, че тя вече губеше нормалните си навици и умения. Възприятията и се изкривиха до крайна степен.

Положението беше нетърпимо, но Хари и Нина се оказаха в безисходица. Напълно се обезвериха и отчаяха, след като дори най-известният столичен психиатър потвърди лечението на колегите си. Той дори им предложи да "прибере" детето в клиника, докато се възстанови. Единствената им надежда остана полусляпата баба Айше от село Измирово. Надежда, за която те се хванаха като удавници за сламка. От много места дочуха, че тази старица е избавила не малко хора от страховете им. Решиха да заведат детето при нея, макар никога да не бяха вярвали в паранормалното.

 

4.

- Дотук пет и двайсет. Има ли нещо друго? - попита зарзаватчийката, без да изпуска от очи екрана на големия калкулатор, марка "Цитизен".

- Дай още два керевиза - отвърна червенобузестият мъж пред сергията. Снежнобялата му буйна коса привличаше чуждите погледи като магнит. Зад него опашката от клиенти се раздвижи нетърпеливо. Отзад надничаше любопитно очилато лице. Огромните очи се пулеха през дебелите диоптрични стъкла и разглеждаха с интерес пазаруващия мъж. Той внимателно сложи керевиза при краставиците и доматите. После бръкна демонстративно с два пръста в задното джобче на късите турскосини гащета. Извади петдесетлевова банкнота и я подаде тържествено на продавачката. Обърна се и изгледа победоносно чакащите зад него хора. На оперената зарзаватчийка не и мигна окото. На свой ред тя зарови в дълбокия джоб на просуления си анцуг и измъкна тлъста пачка, стегната в зелен ластик. Върна бързо рестото и се обърна към следващия клиент.

- Извинете, Вие не сте ли господин Табаков, бащата на Видол? - изпречи се на пътя му дребно човече. Бай Цанко спря и го изгледа от глава до пети без да продума. Очилата на мизерния нахалник се запотиха от напрежение. Нещастникът повтори внимателно въпроса си, впил поглед в емблемата на марковата тениска на дебелака.

- Да! Аз съм господин Табаков, а ти кой си?

- Аз бях класния на сина Ви. Сигурно не ме познахте.

- А-уу..., извинявайте господин Костадинов. Наистина не Ви познах.

Червенобузестият бабанка видимо се притесни. Поприбра издутото си шкембе и се здрависа сърдечно с учителя. Класният преодоля смущението си.

- Исках да Ви попитам как е Видол?

- Че как да бъде? Добре е. Защо?

- Имам впредвид в новото училище. Свикна ли с обстановката, с учителите, намери ли си приятели?

Цанко Табаков не можа да разбере въпроса. Рошавата, снежнобяла грива на скалпа му щръкна застрашително. Прехвърли чантата със зеленчуците от едната в другата ръка и обратно.

- Какво искате да кажете? - промърмори сякаш на себе си той. Прегърби се и зае страховита поза.

Човечецът пред него се сви. Очите зад диоптричните стъкла станаха по-големи и зениците им се разшириха недоумяващо.

 

 

Последвалият кратък диалог изясни напълно картинката на Цанко Табаков. Той не беше от хората, които дълго обмислят постъпките си и техните последици.

- Аз ей-сегичка... Мамка му... Копеленцето... ! - изговори на пресекулки той  и връчи на даскалчето чантата с покупки.

Обърна се кръгом и хукна към дома си.

Инстинктът на класния му подсказа да мълчи и да не реагира по никакъв начин. Постоя, докато едрият му събеседник се отдалечи на безопасно растояние. После погледна съдържанието на торбата в ръцете си и закрачи към къщи. Вървейки бавно по тесните улички на стария квартал, учителят се молеше за Видол Кабаков. С цялото си сърце искаше момчето да се отърве невредимо.

Сменяйки начесто припряното си подтичване с ритмично бързо ходене, бай Цанко също се молеше горещо на Господ. Умоляваше го, заклеваше го да задържи "Копеленцето" у дома. Искаше да благодари на синковеца си за това, че е зарязал училище. Господ чу молбите му.

Тинейджърът си седеше кротко пред телевизора в хола, когато в стаята като ураган връхлетя баща му. Видол бе мълчаливо и схватливо момче. Още при появата на отца си той разбра, че думите са излишни. Просто пъргаво се изправи и прескочи холската маса. Бай Цанко тръгна да я заобикаля и там му беше грешката. Вичката се шмугна от другата страна, изскочи от апартамента и пренесе гоненицата на улицата. Двамата направиха триумфална обиколка на квартала и продължиха да се преследват около техния жилищен блок. Видол подтичваше отпред със скорост, колкото да поддържа интригата. Зад себе си чуваше тежкото тупкане на босите крака на баща си, чийто чехли се бяха отказали от надпреварата нейде около първите сто метра. Бай Цанко полагаше всички усилия да не изостава. От стиснатите му устни излизаше пухтене като от комина на парен локомотив. За да бъде имитацията пълна, той енергично движеше свити в лактите ръце. Юмруците му побеляха от стискане. Памучната тениска, марка "Пума" се диплеше върху гърдите и оголваше плувналото в пот космато шкембе. Късите турскосини гащета явно поемаха по пътя на чехлите, защото вече излагаха на показ тъмна и дълбока цепка в горния край на сочния Цанков задник.

Изведнъж Вичката спря. Обърна се рязко, наведе главата си ниско и се втурна към баща си. Едрият побелял мъж не очакваше подобен развой на събитията. Изненадата го стъписа. С невярващ поглед изчака сина си да забие коравата си глава в най-изпъкналата част на мазното шкембе, някъде около пъпа.

Червенобузестият мъж издаде звук, който чуха всички съседи. Сякаш някой рязко извади тапата от засъхналото гърло на бутилка вкиснат оцет.

Едно дълбоко скрипящо "ссПОКккк... ".

След това бавно падна възнак и бузите му промениха цвета си в пепелявосив. Сивото заля цялото му лице, шията, гърдите и пропълзя по масивните ръце. Огромните юмруци дълго време се свиваха и отпускаха ритмично, сякаш основната им цел беше да помпат от сивата боя и да я нагнетяват във всички части на тялото.

Кибиците по околните тераси зацъкаха с одобрение:

- Ей-й...й. Тоя Кабаковия юнак, голям рогач бил бе!

- Да бе. Скиба ли го как гътна бай Цанко!

- Ъхъ. Като узряла тиква в мокро торище. Пък як мъж ми изглеждаше.

- Як няма нищо. С тоя голям толуп е като фабрика за лайна.

- Ама и Вичката си го бива. Наистина голям рогач се извъди!

На сивобузестият мъжага му трябваха двайсетина минути, за да се съвземе. Изправи се бавно. Изтупа пепелта от марковата фланелка и тръгна към дома си мълчаливо, с наведена глава. Широките крачоли на съдраните гащета се полюшваха радостно.

Повече не видя сина си. Не искаше да го вижда. Никога.

 

5.

Пред порутената кирпичена къщурка в края на селото имаше шест коли и някакви хора. Хари паркира форда зад тях и излезе навън. Нина и Симона останаха да чакат в колата. Почуди се дали да заприказва някой от чакащите, но се отказа, като видя, че никой с никого не разговаряше. Ясно беше за какво са дошли тук и всеки се беше вглъбил в собствените си проблеми. Мушна ръце в джобовете на сакото и закрачи бавно край съседните къщи.

Рязкаляната селска улица криволичеше между пустите дворове и преминаваше в тесен коларски път. Той се гънеше с изровените си коловози през полето. Може би водеше към съседното селце или пък свършваше до голямата поляна отсреща. Безформената камара от преплетени железа се поклащаше в центъра на голото пространство. Приличаше на безсмислената дипломна работа на скулптор абстракционист. Хари се вгледа внимателно и съзря усукана около себе си ръждясала футболна врата. За  гредите и бяха вързани две магарета. С наперени уши те обикаляха в странен танц, явно опитвайки се да се достигнат. Потърси с поглед другата врата на старото игрище, но не я откри. В източния край на поляната други две магарета съсредоточено чоплеха жълтокафява купчина обезлистени царевични стъбла. В един момент купата изригна и от нея изскочи мърляв уличен пес. Магаретата отскочиха уплашено встрани и побягнаха с високо вирнати опашки. Кучето се огледа сънено и пое към двора на близката къща.

В късната сутрин видимостта беше поразителна. Безупречно гладка равнина се простираше на стотина километра на север и плавно се издигаше в полите на величествена планинска верига. Далечните заснежени върхове се открояваха ясно на фона на синьочерните облаци, които в строен фронт напредваха от северозапад и разполовяваха небето малко преди зенита. Въпреки голямата сухост на въздуха непрекъснато проблясваха светкавици. Хари по скоро ги усещаше, отколкото ги виждаше. Святкаше се някъде далеч над плътните облаци и светкавиците се проектираха в тях като краткотрайни бледи петна. От гръмотевици нямаше и спомен. Бяха само светкавици. Поради необичайната суша през летните месеци тревата беше изсъхнала и овчарите пасяха животните с естествено образувалото се сено. В далечината Хари преброи три стада. От голямото разстояние овцете изглеждаха като бели главички на топлийки. Хора около стадата не се виждаха. "Пастирите са полегнали и си почиват. А може би играят на карти" - помисли си той.

След час и половина дойде техният ред. През това време опашката от коли придоби внушителни размери. Той остана да чака на улицата. След десетина минути жена му се показа през прогнилата пътна врата. Тревога бе изписана на лицето и.

- Хари, ела вътре!

- Защо, какво има?     

- Не знам. Бабата каза и ти да дойдеш.

Двамата кривнаха от пътечката на двора и влязоха в сумрака на голям покрив, залепен за южната страна на къщата. Всевъзможни стари вещи лежаха безразборно пръснати по пръстения под. В дъното на навеса малко огнище хвърляше призрачни сенки по опушените стени. По средата на това пространство съсухрена старица седеше на прашен дървен стол, а до нея стърчеше дъщеря им. Симона гледаше към нея като хипнотизирана. Старицата шептеше нещо. Щом ги видя, тя им махна да почакат. Стана права и постави костелива длан на рамото на момичето. С другата си ръка докосна главата и, мърморейки неясни слова. След това се обърна към Хари и Нина и им кимна да се приближат.

Бабата протегна ръка. Разтвори свитите си в юмрук пръсти и погледна майката.

- Това е оловото - изрече с учудващо ясен и свеж глас тя. - Ще го сложиш под възглавницата. Момичето да преспи три нощи на него. На четвъртия ден ще хвърлиш оловото в река. Трябва да се обърнеш с гръб към водата и да прехвърлиш оловото през главата си. Без да го гледаш как пада във водата. Ще го хвърлиш по течението на реката, не срещу него, инак лошото ще се върне пак към теб. Водата от шишето, което ще ти дам, да пие сутрин и вечер по три глътки, три дена. Ако остане, ще я излееш и нея в реката. Разбра ли всичко?

Нина кимна в отговор.

- Вземи сега детето и излезте навън. Трябва да говоря с мъжа ти.

Хари стоеше като истукан. Чувствуваше се като първокласник пред тази жена. Впечатли го несъответствието между старостта на тялото и младостта на гласа. Турското име на бабата и ясния, абсолютно правилен български език. Контрастът между тези неща беше поразяващ. Никога не беше виждал, нито чувал за подобен човек. Не можеше да си го обясни по никакъв начин. За миг дори си помисли, че някаква млада жена се е гримирала, за да скубе доверчиви клиенти. Съзнанието му упорито отхвърляше тази мисъл като нелепа. Погледът му през цялото време бе впит в набръчканата кафява кожа на костеливите ръце. Крайните стави на повечето пръсти бяха подути и деформирани. Страхуваше се да вдигне отново очи към лицето на старицата. Преди минути, когато с Нина прекрачиха в сянката на покрива, той го видя много ясно. И това лице беше като ръцете - старо и сбръчкано. Сега Хари си обясни объркания вид на Нина, когато го повика от улицата. Вероятно и тя бе безкрайно изненадана като него. Само детето си изглеждаше съвсем спокойно. Сигурно баба Айше му действуваше по друг начин - при нея то се чувствуваше защитено, на сигурно място.

Хари се сепна, отърси се от мислите си и се огледа. Стоеше сам в сумрака на големия покрив пред полупрегърбената старица. За миг забрави за какво е останал и понечи да си върви. Рязко вдигнатата съсухрена ръка го спря.

- В къщата ти има зло животно - изрече бавно и натъртено старицата. - Трябва да го премахнеш.

- Ние не гледаме животни - промълви сякаш на себе си той и почувствува непреодолимо желание да погледне жената в очите. Някаква невидима притегателна сила повдигна погледа му. В полумрака белите очни ябълки на жената искряха със зеленикава флуоресценция. За момент той си помисли, че се е оказал лице в лице с току-що възкръснала мумия. Страховитото в това лице не беше видът му, а погледа. Той не бе фокусиран върху събеседника, а отправяше взор някъде в далечината, зад гърба му. Мъжът бе готов да се закълне, че старицата гледа през тялото му като през стъкло. Не само през него, ами и през кирпичената ограда на двора, през стените на къщите и... ВИЖДАШЕ. Виждаше ОТВЪД.

Хиляди буболечки полазиха по гърба на Хари. Вцепени се. Ледената ръка на страха го сграбчи за шията. Опита да прекрачи назад, но краката не го слушаха.

Старицата видя ужаса в душата му.

- Не се страхувай от мен и слушай добре какво ти казвам - рече тя, сядайки обратно на прашния стол. - Ако ти не ГО намериш и унищожиш, ТО ще ви погуби. Всички. Цялото семейство.

- Нали ти казах, че нямаме никакви животни - отвърна той. Мразовитата буца в гърлото се разтопи и запълзя към сърцето му. Почувствува гърдите си охладнели. Мокри петна избиха по бялата кенарена риза.

- Имате, но ти не можеш да го видиш, защото е безтелесно.

- Жена ми знае ли за него?

- Не. И ти няма да и казваш. Това е мъжка работа. Ако разбере някой друг, само ще ти попречи. Ти трябва да свършиш тази работа сам - изговори провлачено, с наведено напред тяло старицата. С цялото си поведение тя се опитваше да му внуши тежестта на проблема.

Хари започна да разбира. Съзнанието му се изчисти от чувствата и ума му взе да се прояснява.

- Кажи ми поне какво е това животно и къде да го намеря?

- Ако знаех, щях да ти кажа. Виждам само, че се крие на различни места из къщата, в различни предмети. Не се задържа дълго време на едно място. Обича тъмнината, защото самото ТО Е ТЪМНИНА. Само ти можеш да го намериш и премахнеш. Само ти и никой друг.

- Откъде си толкова сигурна?

Старицата не обърна внимание на иронията в гласа му.

- Виж оловото. - каза тя.

- Какво да видя?

- Оловото, което излях на дъщеря ти.

- Какво му има на оловото?

- Там е животното. И ти също. Свързано е по някакъв начин с теб. Сигурно ти си го донесъл в жилището, без да разбереш. Вкарал си го в къщата заедно с бърлогата му. В нея то се крие. Излиза когато трябва да яде. Храни се със СТРАХ. Колкото повече яде, толкова повече огладнява. Тормози детето, като се превръща в нещата, които го плашат. То прави това, за да си произвежда храна. Чуждият страх за НЕГО е като водата и хляба за нас. Смуче ужаса на хората както бебето мляко. И колкото повече страх поглъща, толкова по-бързо расте. С времето става все по-силно и опасно. Това е всичко. Сега си върви.

Старицата стана бавно от стола.

- Ами това олово няма ли да помогне? - попита Хари.

- Ще помогне на детето, не на теб. Малката ще се оправи за известно време, но не задълго. Не и докато не премахнеш злото от дома си. 

- Добре, разбрах. Колко ти дължа? - прекъсна я развеселено той.

- Нищо не искам сега. Когато намериш онова нещо, ще дойдеш, за да ми го донесеш. Трябва да го върнем там, откъдето се е пръкнало. В огъня на пъкъла... Ако...  въобще успееш да се справиш.

 

6.

Господин Зафиров Младши, по прякор Пешо-Дивото, единствен наследник на внушителната колекция от пет хиляди тома българо-френска литература, лежеше с широко отворени очи в спалнята на жалкия си апартамент и размишляваше върху странностите на съдбата. Пожълтелите тапети носеха неоспорими улики за кратката история на самостоятелният му живот. На метър от пода, досами главата му личеше огромно петно с формата на обърната наопаки гигантска капка - веществено доказателство номер едно - следа от бълвоч, изскочил на фонтан от нечии стомах. Вдясно от вратата - черни изгорели дупки от гасени по тапетите фасове - спомен от оргията по случай празника на любителите на марихуана. Заключената ивица между тавана на помещението и горния край на трикрилния гардероб беше трайно осакатена от тежка бомбардировка. По нащърбената периферия на кратерите в стената стърчаха разкъсаните краища на опушените тапети. Дъното на повечето вдлъбнатини червенееше от прахта на строшените тухли четворки, Разградско производство. Таванът на гардероба беше застлан с парчета от счупени бутилки. Част от тях се въргаляха и по пода на помещението. Господин Зафиров Младши не мислеше, че може да си нареже ходилата. Той спеше с обувките и не се плашеше от нищо. Не се страхуваше от полицията, не се страхуваше от хората, не се боеше от родителите си и ги мразеше. Дори и мъртви.

С мъка вкара майка си и баща си в земята. Упорити хора се оказаха. От ранното му детство все се опитваха да го опитомят и да го въведат в правия път. Не успяха. Толкова бяха загрижени за него, че го оставиха пълен сирак точно когато трябваше да отиде да отбива военната си служба. Със смъртта си те му направиха огромна услуга - това стана причина да го освободят от казармата. За последно беше виждал малкото роднини, които имаха, на погребението на баща си. Още на същия ден всички те се изпариха яко-дим. При случайна среща с него бягаха през девет улици в десета, да не го срещат. Майката на Пешо така и не можа да се съвземе от загубата на съпруга си. Горката жена издържа само месец без него и внезапно реши да го последва в гроба.

 

Дългучът спусна крака от леглото и стана. Натрошени стъкълца изхрупаха изпод едрите грайфери на масивните обувки, номер четирийсет и четвърти. Разроши перчема си пред прозореца, прозя се и отиде в хола.

- Рогач, хайде ставай.

Русолявият младеж лежеше по гръб на дивана и не мърдаше.

- Ставай, Рогач!

Никакъв отговор.

- Ставай, че работа ни чака.

Пак нищо.

Дивото се наведе над приятеля си и го стисна за носа. Спящият подскочи като попарен.

- Кой, какво?

- Вдигай си задника.

- Колко е часа? - сънено попита Рогача. Протегна ръце нагоре. Сплете пръсти пред гърдите си и изпъна лакти. Кокалчетата му жизнерадостно изпукаха.

- Два след полунощ. Тъкмо навреме - изръмжа Дивото.

- Къде ще ходим?

- Къде, къде? Знам ли къде! На "СЛЯПА" обиколка. Мангизите свършиха, пиячката също, нямаме нищо за лапане! Шибана работа!

Дивото внезапно млъкна. Усмихна се лукаво и изви глава към Рогача.

- Ако кажеш, можеш да посетим Вашите. Откога не си им ходил на гости? Друг човек беше бай Цанко, преди да го набучиш с рогата, а?

Видол обидено стисна устни. Наметна коженото яке и мълчешком последва приятеля си в тъмнината на нощта.

Въпреки всичките си недостатъци, Пешо Дивото бе човекът, който го спаси в най-тежкия момент от живота му. Видол нямаше къде да се дене, след като непонятно защо, дори за самия него, гътна баща си пред очите на целия квартал. Няколко дни след това се размотава безцелно из града. Нощем спеше по стаите на изоставени строежи и порутени стари къщи. Гордостта не му позволи да потърси помощ от по-големите си брат и сестра. Искаше оттук-нататък да се оправя сам в живота. На третия ден обаче, гладът си каза тежката дума. Дълго Видол се бори с него и накрая се предаде. Скри се в един разбит фургон и дълго прехвърля през ум всичките си приятели. Накрая се спря на Пешо. С него се бяха запознали скоро на един купон. Кой знае защо, Видол инстинктивно усещаше, че може да разчита на избухливия висок младеж. И не се излъга. Пешо отвори вратата и го покани. Знаеше защо е дошъл. Случката с бай Цанко се бе разчула из целия град.

 

7.

Чуха писъците от входната врата на блока. Хари хукна нагоре по стълбите. Пронизителното пищене идваше някъде отляво - откъм кабинета. Потърси с треперещи ръце ключовете в джоба си. Не ги намери. Ритна силно и изкърти вратата на апартамента. Втурна се в стаята и завари дъщеря си в ъгъла, до бюрото. Симона седеше на земята с притиснати към слепоочията длани и крещеше. Безумен страх преливаше от огромните черни очи. Погледът и беше насочен към компютъра. Курсорът мигаше по средата на екрана, върху недовършения разказ на баща и.

 

Двамата съпрузи седяха един срещу друг и мълчаха. Тежки облаци сивкав пушек се стелеше по тавана. Пепелникът димеше препълнен. Полупразната бутилка вино стърчеше с наполовина отлепен етикет по средата на масата. Дъщеря им бе притихнала в спалнята. Инжекцията с мощното успокоително си беше казала думата.

Хари още не можеше да дойде на себе си. Мозъкът му отказваше да приеме факта, че някой е работил на компютъра в негово отсъствие. Особено когато този някой се окажеше собствената му дъщеря. Проблемът не беше в това, че си пазеше скъпата техника. Проблемът беше друг и го знаеха всички негови близки. Той не позволяваше на никой да види разказа му, преди той да е завършен и разпечатан. Появяването на текста върху хартията за Хари беше равносилно на акта на раждане. След като разказът е разпечатан, чак тогава може да каже, че се е родил. Не и преди това. Когато раждането приключи, на всички им се иска и вече им е позволено да видят новороденото. Но не и преди да е завършило раждането. Недопустимо е това да се случи, докато бебето е още в утробата на майката. Да четеш недовършена история, за Хари беше светотатство. Все едно да се поддадеш на нетърпението и любопитството и да разпориш корема на бременната жена, за да видиш какво е детето и как изглежда то. След това бебето пак би могло да се роди, но вече нямаше да бъде нормално, здраво и жизнено дете. Защото щеше да се роди насила. Вмешателството преди естествения ход на раждането щеше да го повреди. Завинаги. Мисълта, че дъщеря му е ровичкала скришом из файловете го караше да настръхва отново и отново. Чувствата му се люшкаха като вълните на развълнуван океан между яростта от стореното и болката от страданието на Симона.

- Значи ти тогава не повярва на баячката? - попита отново Нина и прокара пръсти през разчорлената си коса.

- Нали ти казах тя какво ми обясни. Повторих ти го дума по дума вече три пъти. Как да и повярвам? Пък и детето после се оправи? Три седмици нямахме никакви проблеми. Почти бяхме забравили всичко. И ето снощи - изведнъж пак наново. Разбра ли от какво се е уплашила? Можеш ли да си представиш какви глупости. Имам чувството, че бабичката ни е проклела. Ще ида в онова село и ще я застрелям като куче - разгорещи се Хари. - Още днес ще отида.

- Чакай малко сега. Дай да говорим сериозно. Преди да тръгнем за магазина, ти беше ли пуснал компютъра?

- Не. Симона го е пуснала, като сме излезли.

- Да, ама тя твърди, че както си гледала телевизия и той се е включил сам - разпали се на свой ред Нина.

- И ти и вярваш? Не я ли видя в какво състояние се намира. В такъв момент всичко може да каже. Тя го е пуснала, за да ми чете скришом разказите. Но в един момент от нещо се е уплашила и е почнала да пищи. Знаеш, че в текстовете ми има неща, които не са за деца.

- Ти твърдиш, че разказът, който беше на екрана, вече не е същият. Как си го обясняваш?

- Много лесно. Симона е натиснала някое копче от клавиатурата и е изтрила голяма част от него.

- За какво се разказваше в тази история?

- Нали ти обясних - за гаргоилите.

- Нека го обсъдим пак. Моля те!

Последва кратка тишина. Нина мълчеше и нетърпеливо ровеше с клечка сред фасовете в пепелника. Вдигна очи към съпруга си и го погледна очаквателно. Хари въздъхна дълбоко и заговори тихо, на пресекулки:

- Разказът носеше заглавието "Гаргоили". В него съм описал едни гротески същества, претърпели бърза еволюция от непрекъснатата радиация на околната среда. Поколения наред те са обитавали изоставени уранови рудници, защото хората не се доближавали до тези места. В лабиринта от тунели, дълбоко под земята, гаргоилите намерили сигурно убежище. Силната радиация, вместо да ги убие, както би станало с всяко живо същество, ги е направила съвършени. Поради някакъв генетичен дефект, тези същества са станали устойчиви на непрекъснатото облъчване. Същевременно обаче, организмите им са започнали да се изменят изключително бързо. С всяко следващо поколение, дори и в рамките на живота на отделния индивид, гаргоилите се променяли до неузнаваемост. Генетичният им материал станал изключително мобилен и в него не възниквали грешки, водещи до болести и смърт. Тази "случайност" дала възможност за голяма пластичност на тези организми, което им отворило твърде широк диапазон на адаптационни способности. На практика - безграничен. Възпроизвеждали се бързо, за седмици - по полов и безполов начин. От отделена част от тялото им можел да регенерира цял индивид - както при червеите. За няколко поколения гроилите не само придобили "имунитет" към радиационното облъчване. Нещо повече. Самата радиоактивност вече им действувала като стимулатор, като ваксина, като конска доза витамини. Никой нямал представа от какво точно са произлезли тези същества. Толкова много се променили през годините, че не приличали на нищо живо и познато.

Изменчивостта при тях се е развила в посока към опростяване на организма. Нещо обратно на нормалния ход на еволюцията. В крайния си, завършен вид, гаргоилите се оформили като суперинтуитивни същества с възможност за непрекъснато самоусъвършенствуване. Притежавали са абсолютна устойчивост към действието на механични, физични и химични въздействия. Били са неподвластни на природни стихии и катаклизми. Така те станали практически безсмъртни. Външният им вид бил нещо, подобно на мелез от тасманийски дявол и гигантска пластична амеба. Апетитът им станал чудовищен. Способни били да погълнат всяко живо същество. При това - напълно безотпадъчно. Храната им доставяла енергия не чрез белтъчините въглехидратите или мазнините, а директно - във вид на заредени елементарни частици. Гаргоилите развили и способността да усвояват и използуват почти всички видове енергия. Включително и енергията от емоционалните изживявания на жертвите. В крайна сметка се оформили като свирепи хищници. Единственият им недостатък бил, че се придвижвали сравнително бавно - със скоростта на бързоходна хлебарка. В началото това ги затруднявало в набавянето на храна. Поради честото гладуване през този период гаргоилите имали сравнително малки размери - колкото човешка длан. Този проблем също бил преодолян бързо. За да си набавят повече плячка, те развили едно съвършено оръжие. Здравата им като на крокодил кожа се багрела в изключително красиви цветове - като на хемелеон. Пъстротата им можела да се сравни само с нюансите на пролетната дъга. Невероятните  искрящи цветове привличали като с магнит жертвата. Животните като хипнотизирани отивали сами до тях. Допирайки се до жертвата, гаргоилите се залепяли за нея като с лепило. После буквално я изсмуквали. Бавно, с наслада разтапяли тъканите на горкото животно и го резорбирали изцяло, без остатък.

Последните две години, в петдесеткилометровата гориста зона около изоставените уранови рудници зачестили съобщенията за "изчезнали" хора. Предприетите издирвания по случаите не открили нито една улика. Нищо. Нито косъм от главите на обявените за изчезнали нещастници.

Хари въздъхна тежко, сякаш свали непосилен товар от плещите си. Почеса се по тила и добави:

- Има още нещо. Гаргоилите били способни да манипулират чувствата на жертвите, докато ги поглъщат. Можели да ги накарат да изпитват невероятен ужас и непоносима болка. Или пък да се стапят и чезнат с усещането за невероятно блаженство. По този начин те "изстисквали" до капка сладкия сок на любимото им лакомство - емоционалната енергия.

 

8.

Пешо Дивото и Вичо Рогача станаха като дупе и гащи. Паснаха си като болт и гайка с еднаква резба. Разделяха се само когато някой от двамата влизаше в клозета. Погаждаха се отлично. Дивото беше с две години по-голям и двайсет пъти по-луд. Напоследък беше станал изключително избухлив и непредвидим. Видол накланяше везната в другата посока, но не винаги смогваше да загаси напълно пожарите, пламващи на всяка крачка около приятеля му. Това все по-трудно му се отдаваше. Като днес например.

Определено последния петък от месец октомври не беше техният ден. Събудиха ги още в десет сутринта. Някакъв тъпак търсеше "семейство Иванови" в тяхното жилище. След десет минути на вратата звъннаха двама служители от кабелната телевизия - да ги питат имат ли проблеми със сигнала, защото сменяли сплитерите на целия вход. До там им свършиха надеждите да си отспят след тежката и ползотворна нощ. Прибраха се в къщи в пет и половина сутринта с цветен телевизор Филипс - петдесет и три сантиметра диагонал, видео Панасоник - записващо, три автокасетофона и пет дамски златни пръстена. Вдовицата, на която гостуваха, бе подредила услужливо накитите си на кухненската маса.

След разговора с дрисльовците от кабелната, Дивото и Рогача решиха да не рискуват да заспиват отново. Рано следобед трябваше да дойде Закупчика, за да огледа стоката и да се спазарят.

Дивото седна пред телевизора и се зае да се разсънява с обилна доза "Блъди Мери". На Видол това никак не му се хареса, но реши да мълчи. Точно сега не му трябваше скандал.

Радко - Закупчикът се оказа в добро настроение. Предложи цели 25 процента от реалната цена на стоката - чудо невиждано в досегашните им взаимоотношения. Видол не смееше да продума след това щедро предложение, от страх да не развали уговорката.

- Ще подготвя транспорта и терена и ще ви донеса капарото. Утре ще ви се обадя пак - изломоти Радко и стана да си върви. Не си губеше времето в празни приказки.

Точно в този момент Дивото направи голяма грешка. Може би от радост поради бързо сключената сделка.

- Радко, ела да пием по една водка - обърна се той към Закупчика.

- Знаеш, че през деня не пия, мерси.

- Че защо не пиеш през деня?

- Не е твоя работа.

- Страх те е някой да не те прецака с мангизите, нали?

- Не искам ти казах. Айде чао! - отговори Закупчика и тръгна по коридора.

- Слушай какво бе, боклук!

Видол разбра какво ще се случи, но закъсня с реакцията си само за част от секундата.

Дивото скочи от холската маса и замахна театрално като копиехвъргач.

Кристалната чаша проблясна във въздуха и улучи тила на Радко с меко, глухо тупване. Той замръзна в един безкраен миг. Рогачът и Дивото се вторачиха в гърба му. Очакваха всеки момент да се обърне и втурне към тях, но не стана така. Краката на Радко се подкосиха и тялото му рухна на пода като отсечено дърво. Червена струйка потече от врата му и обагри мокетената пътека в коридора.

- И това защо го направи? - тихо попита Видол. Добре познаваше черните петна в съзнанието на приятеля си. Особено в случаите, когато внезапно му "изгаряха бушоните". А сега бе станало точно така.

Дивото разтърка очи и с все още замаяни от алкохола очи, местеше поглед ту към Видол, ту към кървяшия Радко.

- Ами сега? - промълви плахо той.

- Не знам сега.

- Да извикаме ли "Бърза помощ"?

В гласът на Дивото се доловиха пискливи нотки.

- Няма да се обаждаме на никой. Спокойно - отговори Видол и клекна до проснатото на земята тяло.

Вдигна лявата ръка на Закупчика и потърси с пръсти пулса. Трудно напипа тънката артерия. Ритъмът беше бърз и някак неравномерен. Но все пак го имаше.

- Всичко е наред. Изпусни въздуха! - строго изговори Видол. - Иди и донеси лед от хладилника. Ще се оправи. Радко е яко копеле.

Радослав наистина се оправи. След десетина минути се раздвижи. След още толкова се надигна на лакти. Пренесоха го на дивана в хола. Дълго седя с притисната към тила си ледена торба. Припъшкаше от време на време, но цял час не обели и дума. Не даде ни един знак, че приема многобройните извинения на двамата домакини. Бавно се изправи и с клатушкаща се походка напусна жилището.

Пешо Дивото и Видол Рогача останаха насаме със стоката си. Съзнаваха, че дълго ще си останат собственици на скъпата техника, струпана по стаите на гарсониерата. Налагаше се да помислят за нов партньор. Това явно щеше да се окаже голям проблем. Въпросът бе в това, че днешната случка още до довечера щеше да се разчуе из цялото градче. И от утре никой няма да иска да работи с тях. Поне не и през следващата една година. Аверите щяха да странят от тях като от чумави. А отнякъде трябваше да текат мангизи. Е, или поне да капят. Все пак не е възможно да си отрежат няколко пържоли от петдесет и три сантиметровия "Филипс" и да ги хвърлят на скарата. Нито пък да пуснат "Златен пръстен от вдовица" в стъклена бутилка с вода и на сутринта да намерят шише водка "Абсолют".

 Нищо друго не им остана, освен на първо време да изсмучат съдържимото на двете бутилки джин, които стояха целомъдрено в стъклената витрина на холската секция. После можеха да проверят как би им се отразила и домашната ракия от мазето на съседа от петия етаж. Човечецът подозираше къде е местонахождението на изчезналата преди месец двайсетлитрова дамаджана, но смееше ли да го изрече гласно?

 

9.

- Къде са тези гаргоили? Защо в разказа ти не прочетох нищо за подобни странни същества? - попита Нина.

- Точно там е проблема! Сега липсват цели пасажи от текста. Просто са изчезнали. Включително и заглавието на разказа.

- Ти как си го обясняваш?

В гласът на жена му се прокрадна предизвикателство. Тя потърси с поглед очите му. Хари се смути. Досега не беше подозирал съществуването на такъв твърд характер и силна воля у симпатичната си, добродушна съпруга. Черните и очи прогаряха дупки в разранената му душа. Никога Нина не го бе поставяла до стената така, както сега. Длъжен беше да приеме истината. Цялата истина. Не можеше повече да увърта и да си крие главата в пясъка, като уплашен щтраус.

- Или Симона е изтрила текста, или... - смотолеви той.

- Или гаргоилите са се пресътворили от думите ти в разказа - довърши мисълта му Нина. - Създали са себе си от твоето описание. Оживяли са, така да се каже. Родили са се от нищото. От безплътното са създали плътта си...

Хари затръска енергично глава. Мозъкът му блокира. Разумът му отказваше да приеме нелепата мисъл.

- Не мога да повярвам, че го казваш! Не! Аз не съм си у дома, не разговарям с теб и това не се случва на нас! Всичко е някакъв кошмарен сън. Отивам да се събудя - заяви той и излезе от стаята.

След половин час се върна ободрен, с мокра глава. Завари жена си разплакана. Нина беше вдигнала лице към тавана и ревеше безгласно. Той притисна нежно главата и към гърдите си и я целуна по челото.

- Ще се справим. Ше видиш. Каквото и да е, ще се преборим с него. Имай ми вяра. - прошепна в ухото и Хари.

Тя закима в съгласие.

- Кажи, какво смяташ, че трябва да направя - попита я той.

- Провери какво си имаме в компютъра.

- Стига, моля те! Нима наистина мислиш, че от тази машина може да се родят по някакъв невъобразим начин живи същества. Не ми казвай пак, че най-обикновени думи могат да възкръснат и да се превъплътят в гаргоили - усмихна се насила Хари.

- Гаргоил - поправи го жена му. - Бил е един. Така каза Симона. И ти го подозираш, но не искаш да признаеш.

- Мисля, че се побърквам - отвърна Хари.

- Звучи абсолютно налудничаво, но имаш ли някакво нормално обяснение на нещата, които стават.

- Това, че нямам, съвсем не означава, че ще повярвам на фантасмагориите на едно болно дете, още повече на твоите измишльотини. Или на оная луда старица.

- Хайде да не спорим вече. Безсмислено е - в пълно изтощение промълви Нина. - Нека проверим. Какво ти пречи? Моля те!

- С теб няма да се разберем - примири се Хари.

Пресегна се и натисна бутона "POWER", вляво под процепа на CD-то.

Системата зафуча тихо. Двамата съпрузи се вгледаха в тъмния екран. След секунди пъстрите икони заизскачаха една след друга.

- Гледай, гледай! - възбудено прошепна Нина.

От монитора се хилеше някаква черна топка. Изглеждаше като зловещо мастилено петно, зацапало почти половината от десктопа. Хищна, бездънна паст зееше в центъра на кълбото По абаносовата му повърхност пробягваха едвам доловими вълнички. Хари приближи лице до екрана и зяпна от изумление. Мастиленото петно преливаше в нежни цветове. Повърхността му бе окосмена с финни власинки, по които се надпреварваха всевъзможни багри, взети от палитрата на Сатаната. Космите на съществото се люшкаха като буйни житни класове под напора на пролетния бриз. Създанието бе изключително живописно и красиво, но в същото време Хари имаше странното усещане за недостатък. На черно-цветното същество нещо му липсваше, но не му личеше от пръв поглед. Хари напрегна мозъка си, но не можа да се сети. Въпреки това чувството за някаква липса, която осакатява съвършенството на създанието, се загнезди в душата му.

"Пипни ме! Вземи ме!" - говореше му безгласно съществото.

"Телепатия"- помисли си Хари. - "ТО установява телепатична връзка с мен".

Мощната притегателна сила, която създанието излъчваше, го придърпваше като с корабни въжета. Голямо усилие на волята бе необходимо, за да откъсне очи от екрана. Изведнъж изпита силен първичен страх. Седна бавно на стола пред компютъра и постави трепереща ръка върху мишката. Мозъкът му заработи на пълни обороти. Докосването на мишката доведе до едва доловимо помръдване на курсора върху екрана. Чернилката реагира като попарена. Плъзна се като мекотело и на секундата се вмъкна в една от жълтите папки с документи. Хари замръзна. Не искаше да рискува с прибързани ходове. Няколко минути седя неподвижен. Даже щадеше дишането си.

Нина инстинктивно усещаше, че не трябва да се меси. Подсъзнанието и подсказваше, че мъжът и ще се справи. Трябваше да се справи.      

Той взе черната дискета, която лежеше до клавиатурата и я мушна в тесния процеп на флопидисковото устройство. После бавно премести показалеца на мишката върху една от иконите. Щракна с бутона и активира програмата. Сетне "закачи" един от готовите образи, които му предложи компютъра. Внимателно го "завлече" върху папката, превърнала се в убежище на страховитата амеба. Разпростря инструмента с форма на рибарска мрежа така, че да покрие изцяло жълтата плоска кутийка. Пусна мрежата и бързо чукна клавиша "ENTER".

Тогава чудото стана.

Странното изчадие изскочи от папката и се оплете в мрежата. Мяташе се, блъскаше се в здравите като затворнически решетки процепи, ръмжеше, стенеше. Ненаситната му паст зина като космическа черна дупка. Сякаш ТО цялото се превърна в уста. САМО в една УСТА.

"Очи" - крещеше разумът на Хари. - "Черното чудо НЯМА ОЧИ. Значи това е нещото, което му е липсвало."

В устата на съществото изникнаха зъби. Остри, огромни зъби. Лъскави като самурайски мечове. Мечовете зачаткаха с познат звук по решетките на мрежата.

"Чичо Слави пак е пуснал косачката!"- изстреля нелепата мисъл обърканият мозък на писателя.

Ненаситните зъби пронизваха безспир дупките на примката. Мрежата издържа. Челюстите безпомощно виснаха. Мазното лустросано създание затвори уста и пропълзя унило в жълтото си убежище.

Нина мълчеше. С широко отворени, уплашени очи, тя следеше събитията онемяла. Чувствуваше се като зрител, попаднал по невнимание сред главните герои във филм на ужасите.

Хари очерта с показалеца на мишката дебела черна рамка около мрежата. Хвана ценния си "улов" и го "хвърли" върху иконата на флопидисковото устройство. Компютърът забуча като трактор. От решетката на гърба му излезе тънък дим. Екранът почерня. Стаята се изпълни с острата миризма на изгорели кабели. Бялата противоударна кутия с титаново покритие потрепери. Хард-дискът изръмжа като за последно и замлъкна.

След няколко секунди гробна тишина, компютърът се включи сам, все едно невидима ръка е натиснала бутона "RESET". Системата зафуча по обичайния си начин и на монитора се наредиха цветните икони на различните програми.

- Сега ли ще я носиш? - попита с огромно облекчение Нина. Благодарни сълзи закапаха от тъжните и очи.

- Веднага. Нито миг повече няма да задържа това НЕЩО в къщи - категоричен бе съпругът и.

- Защо не изчакаш поне да съмне?

- Когато съмне, искам вече да съм го занесъл на баба Айше. Да си му бере дерта на изчадието. И без това сама пожела да и го занеса.

Хвана с погнуса черната дискета, марка "BASF" и я положи в олющена алуминиева табакера. Стегна здраво с ластик капака и пусна табакерата в джоба на вълненото сако. Целуна мократа буза на жена си и излезе.

 

10.

Тази сутрин Пешо Дивото и Вичо Рогача бяха твърдо решени да пребият някого.

Първо - трябваше да го намерят. Това беше лесно условие. Винаги по малките часове можеш да си намериш "приятелче" по пустите улици. Знаеха го от личен опит. Второ, жертвата трябваше да отговаря на едно условие - да бъде по-ниска или равна по височина на тях. Трето - да не бяга по-бързо от тях, за да могат да я хванат. Предимство при избора щеше да има щастливеца, чиято физиономия би им напомнила лисичата муцуна на Радко Закупчика.

Джинът на "Савоя клуб" излезе по-слаба ракия от "Скоросмъртницата" на комшията от петия етаж.

Зората загатваше края на нощта. Небето сивееше откъм изток и зараждащата се дневна светлина плахо поглеждаше към огромната кръгла луна. Слаба мъжка фигура прекоси улицата и се насочи към тъмносиния форд "Сиера". Мъжът се спря и зарови в джоба на кафявото си сако. Изпусна ключовете и се наведе да ги вземе. В този момент го връхлетяха две тъмни сенки.  Събориха го на земята и заритаха с масивните си обувки където сварят. Жертвата се сви и прихлупи глава в скута си. Тежкият ток на върлинестия нападател го улучи в слепоочието. Свитото на кълбо тяло се размота.

Русолявият младеж се наведе над хъркащия нещастник и пребърка джобовете на вълненото сако. Измъкна плоска метална кутия, овързана с дебел ластик. Лъскавата придобивка проблясна в ръката му, сякаш излъчваше собствена скъпоценна светлина. Нападателите я загледаха в захлас. Зарязаха безпомощния мъж пред колата му и забързано се отдалечиха в сумрака на  настъпващия ден.

Луната покри лицето си с черен воал и се понесе забързано към тъмната половина на Планетата-Майка.

 

11.

Кутията се оказа най-обикновена стара табакера. Олющено алуминиево тенеке с развалена закопчалка.

Вътре имаше черна дискета, варка "BASF", три и половина инча, с висока плътност, DOS - форматирана. Сложиха дискетата в компютъра, който бяха придобили от един офис миналата седмица. На монитора се появи нещо интересно, но Рогача и Дивото не можеха да разберат какво е то. Екранът изглеждаше празен, като се изключи черния правоъгълник с дебела стена. От време на време НЕЩО пробягваше в този прозорец. Двамата се наведоха по близо и се вторачиха в грозното безного създание, тичащо като побесняло в правоъгълната рамка. То се щураше като звяр в клетка, блъскаше се в здравите стени, сякаш искаше да ги разбие. По безформената му повърхност пролазваха ослепителни светкавици. Ярките цветове се гонеха, застигаха се и се наслояваха, изсветляваха и потъмняваха. Съществото създаваше илюзията, че на екрана се разхожда кълбовидна мълния. Изглеждаше някак странно, хипнотизиращо, зловещо. 

- Изтрии рамката! - промълви с блеснали от възбуда очи Дивото.

- Какво?

- Изтрии черната рамка и го освободи!

- Това не ми харесва. Никога не съм виждал такъв файл или програма. Да не е някаква игра?

- Пусни го от клетката и ще разберем!

- Не съм сигурен дали...

Дивото грабна грубо мишката и избута Рогача от стола. Маркира с курсора дебелата черна линия. Зловещото създание спря своя бяг. Зачака.

Дългучът се поколеба за момент и чукна с пръст по клавиша "DELETE". Рамката изчезна. В същия миг нещото се лепна отвътре върху екрана и го обля с черна мастилена течност.

- Какво по дяволите... - изрече бавно Дивото. Замаяният му поглед се премести от екрана на компютъра към приятеля му, после пак към екрана. Там нямаше нищо. Само плътна, непрогледна чернилка.

- Да се махаме оттук! - Видол усети ледени тръпки по гърба си.

- Защо?

- Да изчезваме ти казвам!

- Я стига бе! Ебах ти дискетата...

 Пешо Дивото се пресегна и щракна копчето на флопидисковото устройство. Черната, марка "BASF", DOS форматирана, с двойна плътност, три и половина инчова дискета се показа услужливо от тесния процеп.

- Не! Не! Не я пипай! Не! - изпищя с учудващ фалцет Видол.

Тогава ръката на Дивото докосна дискетата, а тя се лепна за пръстите му. Той потърси с поглед приятеля си и затръска в истерия дланта си. Черният правоъгълен диск се разля по фалангите му като огромна катранена дъвка... и под нея се видя как кожата се разтваря, разтапя и изчезва. Дивото изпъна ръката си напред, стремейки се да я държи далеч от тялото. От очите му искреше агония. Смолистото вещество чевръсто пропълзя към лакътя и покри окосмената предмишница с полупрозрачна ципа. След секунди под нея започнаха да прозират снопове сухожилия и нещо червено, наподобяващо телешки шол.

- Помощ! - изрева Пешо Дивото. Очите му се впиха отново във Рогача, после се отместиха към онова, което бе останало от собствената му лява ръка, после отново към Видол, пак към ръката.

- Помощ! Вичка! Помощ! Боли! Помощ! Вичее...

Вичката хукна навън, но не уцели вратата. Челото му издрънча в чамовата каса и напука боята с цвят "Слонова кост". Пред лицето му избухнаха фойферки. Политна назад, но успя да се задържи на крака. Грабна дръжката на вратата и дръпна силно. Бравата изпука. Металната топка със стърчащо от нея късо желязо с квадратно сечение остана в ръката му. Вратата си остана затворена.

Вичката беше мълчаливо и схватливо момче. Той веднага разбра, че от тая стая излизане няма. Поне не сега. Топла струйка потече от разбития му нос и внимателно си проправи път към подутите устни. Той бавно се облиза и усети тръпчивия вкус на кръвта.

Пешо Дивото беше паднал и пищеше, когато Рогачът пъргаво се качи върху хладилника зад вратата. Невероятен рев излизаше от гърлото на Дивото, докато косматата амеба загърли лицето му. Тя навлезе в ноздрите, ушите, устата и приглуши писъците, които накрая съвсем изчезнаха. Амебата пусна тънки пипала около гърчещото се тяло и чевръсто го омота като кълбо прежда. Яркочервени струйки бликаха изпод нишките на живата прежда, врязала се в месата на Дивото. В агонията си той се въргаляше по бледосиния балатум, твърде сполучлива имитация на испански теракот. Подът на стаята почервеня. Наблюдаван от позицията на приятеля му, Пешо Дивото приличаше на гигатски бояджийски валяк, напоен обилно с топла, димяща боя.

Господин Кабаков Младши клечеше върху хладилника и не вярвяше на очите си, но не му се струваше да сънува. В търкалящото се по пода на стаята вълмо той съзря нещо бяло. "Кости" - констатира умът му, сякаш отдавна бе очаквал те да се появят. Видол се надвеси над емблемата "ЗИЛ" и повърна. После избърса с ръкав кръвта и киселия стомашен сок от разбитата си уста. Вкопчи се с треперещи ръце в горния ръб на руския хладилник. Чувствуваше се слаб и му беше много зле. Очите му обходиха с празен поглед окървавената стая. От приятелят му нямаше и спомен. Само дето лакомото същество бе увеличило размерите си. Когато дискетата оживя в ръката на Дивото, размерите му бяха колкото длан, а сега се бе разтеглило почти до метър. И се движеше. Бавно пълзеше по пода като тлъст крак от охлюв. По пътя си старателно облизваше изтеклата кръв. Зад себе си изчадието оставяше лигава диря по почистения балатум. По нежните власинки на кадифената му повърхност пробягваха всички цветове на дъгата. Редуваха се фантастично пурпурно, великолепно цианово, невероятна маджента, искрящо лимоненожълто. Цветовете се променяха, въртяха, преливаха един в друг, копнееха за допира на...

Видол усети, че ще падне напред, ще падне направо върху него. Усети как се накланя... и кокалчетата на пръстите му побеляха от стискане... и се сляха с вратата на хладилника.

 "Не го гледай! Рогач! Не гледай в него! Ще те замае!" - сепна го силен вътрешен глас. - "Мисли за нещо друго! Мисли за пеперуди! Мисли за дискотеки, за дискети... ".

С мъка откъсна очите си от пода. Погледна стенния часовник на стената отсреща. Голямата стрелка сочеше надолу. От върха и капеше кръв.

"Боята на Пешо! Ха! Ха! Ха!".

Видол изви глава наляво и обходи с очи гледката през панорамния прозорец.

По далечния булевард профучаваха боядисани в червено коли. Кървавият хоризонт багреше листата на дърветата в градинката пред блока. Заревото хвърляше игриви отблясъци по абаносовата повърхност на гигантската лакома амеба. Тя мазно пълзеше нагоре по вратата на високия хладилник. И се усмихваше. Лъскави власинки се люшкаха весело по кадифената и повърхност. Лъскави като остриетата на хиляди миниатюрни бръсначи.

 


напред горе назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]

 

© Илия Биволарски. Всички права запазени!


© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух