напред назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]



Бубараци


На Рафо, който в този момент поправя колата на някой господин Никой, при това безвъзмездно.

 

Брайън ги виждаше, но не разбираше какво вижда. По някакъв странен начин те не се поддаваха на виждане. "Топки ли са? Може ли да са топки?" Топки, които пулсираха, свиваха се и се разширяваха отново и той ги виждаше като през мараня. Под повърхностите на състезаващите се топки се криеха лица - чудовищни, неземни лица. Те просветваха, трепкаха и се вълнуваха като лица, образувани от светещ блатен газ. Очите им бяха само рудиментарни вдлъбнатини, но устите им бяха огромни, полукръгли пещери, които поглъщаха тесни ивици от света.
Из "Ланголиерите" - Стивън Кинг

 

 

Местността се издигаше стъпаловидно в плато, в центъра на което стърчеше самотен гранитен блок. Ръбестите му, конусообразни стени бяха прорязани от вертикални дълбоки улеи. Отстрани приличаше на островърха торта, полята обилно с разтопен шоколад. От сушата и палещия зной на слънцето почвата наоколо беше мъртва като скалите под нея. Ветровете бяха навяли плътна, тежка пепел по заслоните. Млада иглолистна гора пропълзяваше по склоновете и оплешивелите тераси. Ниски ели и невръстни борчета ограждаха парчета неплодородна земя под формата на широки езици и лъкатушещи ивици. Отблизо игличките на всички дръвчета изглеждаха като опърлени. Върхарите им бяха клюмнали, сякаш надничаха да видят няма ли някъде отдолу да се появи поне малко влага. Тук-там по голите поляни се въргаляха овъглени дънери, напомнящи за стар пожар. Между платото и отсрещните хълмове дълбока долина беше приютила мътните води на чезнещ язовир. Сивкава, напукана тиня застилаше основите на близките хълмове и бележеше предишните граници на водата. Водоемът приличаше на умираща от глад гигантска боа, която съблича излишната за мършавото си тяло кожа и я оставя да съхне по скалите - там където е лежала доскоро. Склонът на платото надолу към язовира беше насечен от широки тераси. По най-долните от тях отдръпналата се вода откриваше купища дялани камъни - жалки останки от древно селище.

Два издължени силуета се очертаха на ръба на платото. Огледаха долината и поеха по тясната утъпкана пътечка. Тя се спускаше надолу, лъкатушеше между останките от стари жилища и свършваше до калните брегове на язовира. Вече бяха изминали почти половината път, когато на края на платото се изправи валчестата фигура на по-възрастен мъж. Той прехвърли в лявата си ръка обемистото метално куфарче и последва младежите, балансирайки с тежестта като въжеиграч. Трътлестият чичка пристъпяше надолу по пътечката със скоростта на бързоходна хлебарка. Спираше пред всеки по-едър камък, оглеждаше го изпитателно и чак след това го прекрачваше - бавно и страхливо. Двамата приятели спряха да го изчакат.

- Дебелото прасе ми смачка пружините на колата - каза Рафо. Лицето му все още пламтеше от яд. - Защо го мъкнеш този дръвник навсякъде с тебе? Разказа ви играта на цялата фамилия, а ти за благодарност го водиш на риба. И на мен да ми създава проблеми, че моите са малко.

Приятелят му не отговори.

- Направо ми е разлашкал амортисьорите. Сигурно са изпуснали и предните и задните. Откакто се пенсионира този шопар е качил най-малко още двайсет кила. Погледни го само. Ако се подхлъзне по пътеката и няма да може да се спре. Ще се търкаля като лоена топка до водата - горещеше се Рафо.

- Ти разбра ли, че миналата седмица бурсукът е имал нова кандидатка за съпруга? - прекъсна го Весо.

- Това осмата ли е или деветата?

- Деветата.

- Как ли му е надушила мангизите?

- Че той вони от сто километра.

- Пак ли е изиграл номера с предбрачния договор?

- Разбира се. Този път обаче, освен абзаца, че бъдещата съпруга няма да получи нищо след евентуален развод или смъртта на мъжа и, калеко ми е включил още куп клаузи за нейните задължения. Да готви поне веднъж дневно, да прави основно почистване на жилището всяка седмица, да пере редовно съпруга си, да пазарува, да плаща сметките от своите приходи, да изпълнява ролята на милосърдна сестра, в случай, че безценният и съпруг се разболее и така нататък. Свят да ти се завие.

 

Весо отдавна се канеше да заведе някъде колоритния си роднина, за да остане насаме с него. Неочакваната страст към риболова на наскоро пенсионирания банков чиновник даваше чудесна възможност за това. Години наред младежът кроеше планове как да се отплати на калеко си за това, че остави безимотни всичките му роднини. Чувствуваше се длъжен да му благодари подобаващо и за съсипаните си от съдебни дела родители. Той трябваше да си получи заслуженото за прекарания инфаркт от майката на Весо. Трябваше да си поеме отговорността и за спуканата язва на баща му. Весо щеше да се погрижи за това. От малък наричаше калеко си "Тамян", защото смяташе, че дори и Дяволът би избягал от него. Лекото притъпяване на първата съгласна от името не правеше впечатление на никого. Закачката я знаеха само Весовите приятели.

 

Нагазили до колене в лепкавата кал, трийсетината рибари бяха провесили дълги пръчки над мътната вода. Мълчаливо наблюдаваха плувките на въдиците си. Някои от погледите бяха пълни с надежда, други - с отчаяние.

Най-нещастен от всички изглеждаше нисичкият плешив чичка, заел позиция на двайсетина метра от двамата младежи, които си приличаха като братя. Явно не му потръгна с новото му хоби - риболова. Вече три часа клечеше, а не беше хванал нищо. Поне една кьорава, гърчава и проскубана червеноперка да бе измъкнал от водата. Но не бе. Нещастният му племенник и другият дългуч побъркаха рибата. Живарниците им бяха пълни. Тамян се огледа, вдигна въдицата си високо и се запъти към тях.

- Какво става? Не ще ли да взема? - посрещна го Рафо.

- Не ще и не ще. На онова място няма риба. Може ли да хвърля при вас?

- Ей сега - съгласи се бързо младежът и дръпна рязко своята въдица.

Върхът на триметровия телескоп, марка "Корморан", се огъна към водата. Якото влакно изсвистя и се изпъна като струна. Другият му край затанцува нейде в дълбокото. Ярко оранжевият връх на пръчката следваше като показалец движението на хванатата риба.

- Ей Рафо, това е голямо парче, а? - продума плахо Тамян.

Рафо не отговори. Чевръсто отпусна няколко метра от влакното. Върхът на пръчката се изправи и след секунди пак се огъна към водата, но не колкото преди. Той започна бавно да намотава кордата. Макарата запука от усилието.

След десетминутна борба големият кефал се мяташе безпомощно на брега.

- Браво Рафо!

Похвалата едвам се прецеди през завистливо стиснатите Тамянови устни.

- На каква стръв го хвана?

- На бял червей, на каква. Нали сме с една стръв и тримата.

- Да де, ама на вас с Весо все ви кълве, а на мен не ще.

- Дай да ти видя стръвта - усмихна се едва доловимо Рафо и смигна на приятеля си. - Така и предполагах. Червеите ти са умрели.

- Ами такива сте ми ги дали! - тросна се калекото.

- А - аа, не е вярно чичо Тамяне. Ти си ги удавил. Откога не си ги вадил от водата?

- От час, горе-долу.

- Ето, виждаш ли? Ти колко време можеш да издържиш, без да дишаш? - попита строго Рафо.

- Знам ли? Не повече от две-три минути - замига начесто шишкото.

- Какво искаш тогава. Червеите не могат да издържат повече от теб. Виж ги какви са малки!

Весо едвам се сдържа да не прихне. Грабна въдицата и живарника и тръгна надолу по брега.

- Какво да правя тогава? - попита нетърпеливо чичката.

- Хвърли тук, на моето място - продължи да обяснява Рафо. - Като падне стръвта във водата, почваш да си гледаш часовника. На всеки две минути вадиш въдицата от водата, за да си поемат въздух червеите.

Щастлив, че е научил първата тънкост на занаята, Тамян наниза с треперещи пръсти два червея на кукичката, тип "орлов нокът". Отпусна влакното и метна стръвта в дълбокото.

Рафо взе своята въдица и тръгна към приятеля си, който се беше отдалечил доста на изток.

- Какво стана? - посрещна го Весо.

- Гледай сега калеко ти Тамян как лови риба - отвърна Рафо и седна на малко тревисто островче.

Двамата се загледаха в топчестата фигура на начинаешия рибар. Той беше изпънал напред ръце като готов за скок плувец. В дясната държеше надвесената над водата пръчка. Другата му ръка беше сгъната в лакътя, с обърнат към лицето му часовник. Главата му се въртеше като зациклил секундарник. Час по час местеше поглед ту към плувката, ту към позлатения ръчен часовник, марка "Ориент". Периодично вдигаше рязко въдицата. Вадеше стръвта над водата, полюшваше я тържествено напред-назад и я мяташе обратно в язовира.

- Какво си му казал да прави? - поинтересува се Весо.

Рафо се задави от смях. Притисна шепи към устата си и отговори на пресекулки:

- Казах му да изкарва на всеки две минути червеите, за да си поемат въздух. Иначе ще се удавят и рибата няма да иска да ги погледне въобще.

- Ай' стига бе!

Мълвата бързо плъзна от уста на уста и след десетина минути всички риболовци бяха прекратили заниманието си. Погледите им бяха насочени към калекото. С бурен хоров поздрав те приветствуваха всяко излизане на Тамяновите червеи на чист въздух.

Той се усети чак след половин час. Обиди се не на шега. Сгъна набързо телескопа, грабна куфарчето с рибарските принадлежности и заситни нагоре по хълма. Рафо и Весо го настигнаха точно когато изкачваше границите на древното селище.

- Калеко, чакай, не бързай толкова - опита се да го заговори племенникът му. - Къде хукна?

- Вече не съм ти никакъв калеко - отсече Тамян.

Племенникът си замълча. Добре знаеше, че сръднята на калекото ще издържи най-много до края на стръмната пътека.

 

Двете палатки седяха самотно една срещу друга на малка поляна, скрита до северната стена на гранитния каменен блок. Масивната скала покриваше с дебела сянка полянката през целия ден. Това предпазваше почвата от прекалено изсушаване и със своята зеленина непретенциозното пространство приличаше на чуден оазис. Пълни с пясък пластмасови бутилки висяха обесени по ъглите на палатките и опъваха избелелия им, захабен брезент. Бутилките се поклащаха от лекия ветрец и придаваха на временните жилища вид на накачени с консерви чучела.

Мъжете седяха на ниски сгъваеми столчета и оживено разговаряха. Малката масичка едвам събираше няколкото чаши и двете чинии. Огънят беше слаб, но жаравата искреше до бяло. Спускащият се вечерен здрач пълнеше със сенки близките горички. Наоколо се носеше острата миризма на прясно изпечена риба

- Рафо, разкажи оня виц за рибарите и ловците - предложи Весо.

- Кой виц?

- Онзи, дето се събрали и започнали да се надлъгват.

- А-аа, този ли?

- Да бе, калеко сигурно не го е чувал.

- Ами, събрали се на моабет една група ловци и рибари - заговори Рафо. - Пръв започнал да разказва един от рибарите.

"Миналия месец хванах един голям шаран - рекъл той. - Закарахме го с камион до блока. Повикахме кран, вдигнахме го и го закачихме на една кука на терасата. Аз живея на третия етаж. Като го провесихме, опашката му опря на тротоара. Цяла седмица комшийте се показваха през прозорците и си режеха пържоли. Скарите цвърчаха денонощно. Пекохме и ядохме, колкото можем. Омирисахме на риба половината град. От общината чак дойдоха да ни направят забележка.

Сега пък да ви разкажа какво ми се случи на мен - обадил се един ловец. - Седя си аз в храстите и чакам сърната да се приближи. Вдигам пушката, гърмя и я уцелвам между очите. Животното пада мъртво. Тъкмо се навеждам над него и от съседните храсталаци наизскачат едни деца - природозащитници. Учителката се изправя пред мен и почва да ми крещи, че съм убиец, бракониер и така нататък. Вдигам пак пушката, прицелвам я между очите и... БУМММ! Даскалицата пада без да гъкне. Децата, като видяха какво стана, взеха и те да крещят срещу мене - убиец, престъпник, мародер... През това време аз презареждам, вдигам пушката и...

Ловецът изпънал театрално ръце напред, бавно извил глава към рибаря и натъртено изрекъл - Намали малко размера на шарана, защото ще застрелям и децата!"

 

Двамата приятели прихнаха в заразителен смях. Тамян обаче мълчеше и се оглеждаше в недоумение. По всичко личеше, че не можа да разбере вица. Не само това, а изглежда прие нещата съвсем насериозно. Седеше и се чудеше как така този човек не е отишъл в затвора, след като е извършил предумишлено убийство.

Рафо пръв усети, че калекото не е наред и срита приятеля си под масата. Тамян отпи неловко от ракията и потърка изморени очи.

- Момчета, ама това истински случай ли е?

- Разбира се, че е истински! - подскочи Рафо.

- Тогава защо се смеете? - недоумяваше калекото.

- Защото такива работи стават всеки ден - обади се Весо. - Ти цял живот си седял в банката, правил си разни сметки, броил си долари, марки, деноминирани левове и нямаш никаква представа как живеят обикновените хора.

Бузите на шишкото пламнаха. Отвори уста да каже нещо, но се отказа.

- Искаш ли да ти разкажа за бубараците - продължи племенникът. - Ти и за тях не си чувал нищо. Даже не подозираш, че съществуват. Време ти е да се приземиш.

Тлеешите въглени багреха в оранжевочервено бледото лице на уплашения мъж. Бръчките му изглеждаха по-широки и по-дълбоки отвсякога. Това го състаряваше с още двайсетина години. Физиономията му беше жаловита, но само на пръв поглед. При по внимателно изучаване, добрият познавач безусловно би посочил белезите на крайна хитрост и коварство у този човек. Двамата приятели не се съмняваха в тези му качества. Злото в неговата душа бе издържало проверката на времето.

Рафо стана и отиде в тъмното зад скалата. Върна се след десетина минути с наръч дърва. Хвърли няколко сухи клона в огъня и седна обратно на масата.

Пламъците лакомо налапаха сухите съчки. Огънят за секунди порасна до човешки ръст. Топла светлина озари малката компания. Призрачните сенки изскочиха от скривалищата си и затанцуваха по стените на палатките. Лицето на калекото беше изопнато от очакване.

- Никой не знаел как и кога са се появили - подхвана разказа си Весо. - Първият, който ги срещнал в планината, не могъл да разкаже за тях. Намерили го изкормен до един поток. По средата на корема му имало малка дупка, а вътрешностите му липсвали. Решили, че човекът е починал на път за дома, а останалото са го свършили лисиците и язовците. От там насетне ловците често намирали убити животни в района на резервата. Зайци, сърни, елени, дори и глигани. Телата на животните си били цели целинички, само дето им липсвали карантиите. При внимателен оглед се оказало, че сред козината, в областта на корема се открива винаги едно и също - малка раничка с размери на петстотинкова монета. Населението в областта било предупредено за набезите на неизвестния хищник. Селцата били малки - състояли се от по няколко махали. Хората станали предпазливи. Прибирали се по светло и през нощта се залоствали здраво по домовете си. Овчарите увеличили броя на кучетата. Когато се налагало да ходят на работа в гората, мъжете се събирали на групи, за да се пазят.

Втората човешка жертва бил глухият дядо Селим. Старецът отишъл в близката кория за гъби и не се върнал. Рано на другия ден съселяните му организирали хайка, за да го търсят. Намерили го на четиристотин метра от дома му. Лежал си по гръб на пътеката, а ризата му била напоена с кръв. По ръбовете на дупката, която зеела в корема му, съдебните доктори намерили остатъци от бяла мека тъкан. Под микроскопа се оказало, че това е мозък. Черепът на човека обаче бил непокътнат. Отворили му главата и... не намерили нищо. Тиквата му била абсолютно празна. Липсвал дори и гръбначния мозък. Черепната кухина отвътре била като олизана паница.

Събрали се най-големите професори да мислят какво всъщност се е случило. След дълги и тежки заседания не стигнали доникъде. Никой не бил в състояние да направи разумно предположение за станалото. Единственото заключение, до което достигнали, било, че вътрешностите на жертвата са извадени чрез... изсмукване. Като с мощна трицолова помпа. Толкова мощна, че е издърпала дори и мозъка през корема на нещастника. Всички до един били съгласни, че това е единственият начин да се извадят органите на човека през такъв малък отвор. Накрая учените се изпокарали заради животното, което можело да направи такова нещо и разтурили заседанието.

Весо млъкна, за да пийне. Рафо пушеше и съзерцаваше непрогледната тъмнина отсреща. Той многократно беше слушал тази опашата история и се забавляваше от ефекта и върху Тамян.

Калекото седеше облакътен на малката маса. Тялото му бе наклонено напред, ченето му висеше, а зъркелите му се пулеха към Весо.

Племенникът захрупа киселата краставичка и продължи:

- Намерил се един смелчага - учител по биология. През лятната ваканция той решил да се посвети в диренето на непознатия звяр. Обикалял надлъж и шир склоновете и баирите на планината, където върлувал хищника. Веднъж седмично мъжът слизал в някое село, за да напълни раницата си с продукти.

Една сутрин паднала голяма мъгла. Толкова била гъста, че на пет метра в селото не можело да се различи кон от крава. Някакъв мъж залитал като пиян по улицата. Насочил се към центъра и влязъл в селската кръчма. В ръцете си носел нещо и сегиз-тогиз го поглеждал. Застанал пред бара и без да продума, сложил товара си на тезгяха. Кръчмарят обърнал очи и припаднал. Гълчавата стихнала. Хората наскачали от масите, за да видят какво е донесъл странника. Наобиколили го и онемели.

На тезгяха мърдало и се гърчело странно кълбо, наподобяващо вързоп от преплетени змийски тела. Селяните дълго гледали, преди да осъзнаят картината пред очите си. Това били червата на даскала. Все още топли и влажни, те се движели, раздразнени от бурната перисталтика. На места някои от тях били разкъсани и по пода капели кървави лайна.

- Бубараци - промълвил с блеснали очи човекът.

- Какво каза? - навел се към него най-големият пияница.

- Бубарак - повторил със сетни сили учителят. - Прилича на чакал и има хобот като мравояд.

Едва изрекъл тези думи, мъжът се строполил в несвяст. По пътя за болницата издъхнал.

Весо замълча за миг, и добави:

- Чух, че миналата есен един овчар се прибрал в къщи и разбрал, че му липсват три овце. На другия ден ги намерили от другата стрена на този язовир. И трите били с продупчени кореми.

- Айде стига бе! Вие взехте калеко си хептен за балама - подскочи Тамян.

- Това са фактите, пък ти ги приемай както искаш - обади се Рафо.

- Да бе, да. Ще взема да ви повярвам.

- Твоя работа, но ти препоръчвам нощес да се ощупаш добре в палатката и да не излизаш навън додето не съмне - посъветва го племенникът.

Тамян се насили да се изкикоти. От гърлото му излезе писклив звук, наподобяващ квичене. "Тия двамата пикльовци ме бъзикат цяла вечер с разни глупости. Искат да ме уплашат. Не са намерили обаче с кого да се поднасят. Ще видят те. Ще ги взема аз на мушката и ще им се стъжни на гомньовците. Така ще им подпаля задниците, че място няма да си намерят!" - навиваше в мислите си той. В същото време дълбок първичен ужас се надигна в съзнанието му. Тамян предугаждаше, че трудно ще го преодолее. Чувството пусна дълбоки корени в гузната му душа и не я напусна, докато сънят не стана неин пълновластен господар.

 

Рафо беше заспал и похъркваше, когато Весо се измъкна от завивките. Пропълзя тихо до вратата на палатката, взе под мишница мъхнатото родопско одеяло и излезе навън. Белият сърп на луната осветяваше с мека светлина заспалата поляна. Последните живи въглени в огнището се бяха завили с черна пепел. По ясния небосклон безгрижно се разхождаха пухкави облачета. Срещаха се, допираха се колкото за една кратка целувка и се разделяха, за да се търсят отново. Звездите блещукаха далеч в небесата, съзерцавайки любовната игра на земните пари. В края на поляната мицубишито на Рафо спеше непробуден сън. Масивният гранитен блок закриваше с плътната си сянка снежнобялата кола, за да не става тя неволен свидетел на неизбежното.

Околността притъмня. Весо вдигна поглед нагоре и видя как къдравата периферия на оловносив облак загърля единия край на луната. Младият мъж се приведе и притича до палатката отсреща. Постави пред вратата навитото на руло одеяло и се върна тихомълком обратно. Шмугна се до спящия си приятел и притихна.

 

Тамян сънуваше че пикае. Дълго гледаше как обилната струя облива храстите, но облекчението не идваше. Обърна се неспокойно в съня си. Примлясна нетърпеливо с уста. Пак се завъртя. Не се чувствуваше комфортно. Легна по гръб и се събуди. Огледа уплашено обгърналата го непрогледна тъмнина и съзря тесния процеп на палатката. Брезентовата врата стоеше примамливо открехната. Тогава усети силното напрежение ниско в корема. Мехурът му беше надут до пръсване. Чувствуваше го като гюле в слабините. Размърда тлъстото си туловище и седна. Фактът, че трябва да излезе навън, за да се облекчи, го накара да потрепери. Изправи се бавно и закрета към вратата. Ниският му ръст си имаше предимство - позволяваше му да стои съвсем прав в палатката. "Дрисливите дългучи отсреща сигурно трябва да лазят на колене като четириноги." Тамян се усмихна на мисълта си и отметна брезента. Пристъпи навън и изведнъж се вкамени. Усмивката му замръзна. Изкуствените предни зъби - италианска металокерамика, цена две хиляди марки, лъснаха в тъмнината на нощта. Физиономията му доби странен, озъбен вид. Разширените до крайна степен зеници се взираха в лежащото пред вратата същество. Тъмно и едро, то приличаше по скоро на мравояд, отколкото на чакал. Създанието, каквото и да бе то, кротко си лежеше по корем и го наблюдаваше.

"Бубарак!"- чу тревожен глас Тамян и в главата му зазвъняха църковни камбани.

Очите му видяха как животното бавно обърна дългата си муцуна към него и го подуши.

"БУ - БА - РАК! БУ - БА - РАК! БУ - БА - РАК! - кънтяха гръмовно камбаните.

Мускулите на изпечения банков корифей омекнаха като пластелин. Топла струя извря от слабините му и заля като порой треперещите крака. Напоените крачоли възторжено прокапаха по меките чорапи от камилска вълна.

Бубаракът не помръдна повече. Лежеше си с вирната глава и го душеше.

Изчакваше.

Дебнеше.

Тамян усети, че ще падне. Краката му се сгънаха в коленете и ставите им опряха в твърдата земя. Мъжът застана като при молитва. Отпусна мекия си задник върху стъпалата и усети натиска на твърдите пети в плътта си.

Въздъхна дълбоко, с облекчение и застина зяпнал, с широко отворени очи. Главата му бавно се наклони наляво и полегна на рамото. Лигава струйка кротко потече по брадичката и се проточи до ухаещата на пролет земя.

 

Младата трева на поляната беше покрита с обилна роса. Водните капчици блещукаха, озарени от лъчите на изгрева. Нейде в гората пееха славеи. Две кадънки се сборичкаха и с весело чуруликане се подгониха из храстите. Привлечена от звуците им, от отсрещния хълм долетя любопитна сойка. Кацна на долния клон на стария бор и занаднича в къпинака. Уплашен от врявата, едър заек изскочи от леговището си и се стрелна през поляната. Прелетя с грациозен скок над мокрото одеяло и изчезна сред леските на гората.

Рафо видя заешкия бяг, точно когато излизаше от вратата. Черната му гъста коса беше събрана на едри кичури. Той разтърка сънените си очи, разроши с енергични движения перчема си и погледна към палатката отсреща. Съзря единствено застаналия на колене Весов калеко. Навитото на руло одеяло убягна от погледа му.

- Заека ли искаше да хванеш, чичо Тамяне? - провикна се весело той.

Никакъв отговор. Възрастният мъж стоеше на колене и не мърдаше. Приличаше на изпаднал в ступор дърт олигофрен.

Точно се канеше да повтори въпроса си и Рафо видя одеялото. Тамян също го гледаше. Безмълвно коленичеше и се взираше в него. Даже не мигаше.

Още на третата крачка дългучът разбра, че чичката е мъртъв. Не можа да си обясни как и защо го разбра. Просто спря насред поляната и не продължи нататък.

- Ей, Весо, я излез за малко - провикна се през рамо той.

- Какво има? - чу се сънен глас откъм палатката.

- Излизай бързо. Нещо е станало с калеко ти.

- Какво може да стане? Да не се е насрал от страх?

- Идвай тук ти казвам - ядоса се Рафо.

- Добре де. Идвам. Какво си се развикал? - мърмореше Весо, докато изпълзяваше на открито. Приближи се до приятеля си и усмивката изчезна от лицето му.

- Тоя човек да не е умрял?

- Ъхъ, как позна? - отговори Рафо. - Това одеяло какво прави там.

- Не знам - в гласа на племенника се прокраднаха пискливи нотки.

- Ти ли си го сложил?

- Не съм.

- А кой?

- Калеко, кой друг!

Отговорът прозвуча почти убедително. Весо придоби кураж от внезапно хрумналата му лъжа. Бързо преодоля смущението си и продължи:

- Решил е да полегне нощес на чист въздух, но се е гътнал ненадейно.

- А одеялото не беше ли в нашата палатка снощи - продължаваше да се съмнява Рафо.

- Беше, но преди да легнем, аз го дадох на калеко, за да не изстине... И-ии, какво ще правим сега? - бързо додаде Весо.

Налага се да се обадим в полицията. Какво друго ни остава? - отвърна приятелят му и извади мобилния си телефон от джоба.

 

Транспортната кола на съдебните доктори пристигна час и половина след полицаите. Те вече бяха разпитали младите мъже, направиха няколко снимки на трупа и го оставиха на разположение на лекарите.

- На кого от вас е роднина покойника? - заразпитва ги по-ниския доктор.

- На мен - отговори Весо.

- Какъв сте му вие?

- Племенник?

- Има ли по-близки роднини?

- Не. Вдовец е от двайсет години и е бездетен.

- Ще го освобождавате ли от аутопсия?

- Моля? - не разбра въпроса Весо.

- Вижте, понеже няма външни белези за насилствена смърт, калеко ви не подлежи на задължителна съдебномедицинска експертиза. Разбирате ли? Вие в този случай можете да откажете аутопсия. Подписвате едни документи и това е всичко.

- Ами, предполагам, че роднините ми също няма да искат да го режете.

- Елате тогава утре сутринта в болницата, за да оправим документите. След това оттам ще си получите покойника, за да го погребете.

 

 

Санитарят, който ги посрещна, се представи като бай Гого. Награби дрехите на мъртвеца и ги внесе вътре. След пет минути излезе от моргата и се засуети около външната врата.

- Не ти ли прилича на татарин? - попита Рафо.

- Едно към едно - съгласи се Весо.

Възнисък и набит, със смъкнати като на щангист рамене, Гого правеше впечатление на човек, занимаващ се с тежък физически труд. Гладко избръснатата глава плавно преминаваше в къс и дебел врат. Гъст черен мустак разполовяваше облото му лице. Той оправи връзката на зелената хирургична престилка и тръгна напето към младежите.

- Момчета, тоя човек какъв ви се пада?

- Свако - отговори пръв Весо.

- Какъв?

- Калеко - обади се Рафо.

- А-аа, ясно.

- Защо? Какво има? - смръщи вежди Весо.

- Много е надут - започна притеснено бай Георги. - Няма да му станат дрехите. Искам да ви питам нещо. Ако нямате нищо против, така де..., да го цепна малко..., та да му изтече водата.

- Какво ще го правиш? - не разбра Весо.

- Само малко ще му порна корема. Колкото да му изтекат водите. После ще го зашия. Нищо няма да личи. Да мога да го облека като хората, а не после като го транспортирате, да му прелеят мръсотийте през носа и устата. Щото не е приятна гледка, та затова рекох...

- Добре. Прави каквото знаеш - прекъсна го племенникът.

Санитарят това и чакаше. Врътна се и забърза към подземията на старата сграда. Влезе в моргата и извади тавичката с инструменти. Избра най-големия скалпел и пристъпи към трупа. Постави острието по средата на корема, точно под пъпа. Натисна и приплъзна ножа надолу към слабините. Дъното на гладкия разрез се жлътна от дебелата подкожна мазнина. Върхът на скалпела се заби в долния край на раната. Лъскавото острие се покри с кървава роса. Зловонна смрад излетя със свистене от пробития корем. Гого хвърли инструмента между краката на мъртвеца и отиде до прозореца. Отвори широко прогнилите дървени крила и жадно вдиша свежия пролетен въздух. Бръкна в джоба на панталона и напипа кутията с цигари. Постави запалената папироса в ъгълчето на устата и се върна при масата. Чак сега видя двете червенеещи точки в горната част на корема. Точно под гръдната кост, двете петна бяха с големина на петстотинкова монета всяко. Приличаха на отвори с кръвоизливи по ръбовете. Ако имаше и други два отдолу, Гого беше готов да се закълне, че са отпечатъци от едра кучешка захапка. Но нямаше.

Коремът на покойника беше поспаднал, но не много. Никаква течност не изтече през широката рана. "Червата му сигурно са пълни с газове. Ще трябва да ги изкарам." - помисли си санитарят.

Стисна здраво дръжката на острия нож и се зае да разширява недовършения срез.. Димът от цигарата се промушваше през гъстия мустак и лютеше в очите му, но не му попречи да види това, което се откри пред погледа му.

Червата ги нямаше. Просто липсваха. Нямаше го и стомаха, и черния дроб, и далака, и бъбреците. Коремът на мъртвеца беше абсолютно празен. По предната повърхност на оголения гръбнак стърчаха разръфани залавните места на коремните органи. И това не беше всичко. Десният купол на диафрагмата също липсваше. През широката дупка тъмнееше кухината на гръдната клетка. Санитарят се наведе към отвора, за да види има ли нещо вътре. Дълго не можа да повярва на очите си. Без да му мисли много, той бръкна дълбоко през дупката на съдраната мускулеста ципа. Ръката му потъна до рамото. Ръкавът на светлозелената хирургическа престилка се напои с кръв. Затършува с разперени пръсти из гърдите на покойника. Шепата му остана празна. В кухината нямаше нищо. Двата бели дроба и сърцето просто се бяха изпарили. Липсваше дори и аортата.

Бай Гого беше от стара коза яре. За двайсет и пет годишният си стаж като наследсвен моргаджия, той беше виждал какво ли не. Беше правил аутопсии на полето, под дъжда. Беше ексхумирал труп, в чийто корем докторите откриха мъртво дете. Жената била бременна, но взела, че умряла преди да роди. При друго такова изравяне откриха в търбуха на покойника пет стъклени бутилки от бира. Никой не можа да разбере как са се отзовали там, докато убиецът не си призна, че ги натикал през задника на жертвата. Заедно разпивали до момента, в който пострадалия нещастник не излочил бирата на идиота, докато онзи бил до тоалетната.

- Защо пък да няма и човек с празен корем? - промърмори под носа си Гого. Прекръсти се с окървавена ръка. Врътна се и отиде до шкафа в ъгъла на залата. Донесе вързоп с парцали. Натъпка чевръсто мъртвеца и го заши със здрав рибарски конец. Изми го, облече му набързо дрехите и излезе навън.

- Какво стана? Изчисти ли го отвътре? - попита Весо.

- Той си беше изчистен! - заяви победоносно санитарят.

 


напред горе назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]

 

© Илия Биволарски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух