напред назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]



Мис Съвършенство


На Джими, който издържа с отличен изпита по Търпеливост

 

Името й бе госпожица Сидли, а учителствуването бе номерът и в живота.

Госпожица Сидли винаги можеше да познае кой дъвче дъвка на последния чин, кой има воден пистолет в джоба и кой иска да отиде до тоалетната,
за да размени карти за бейсбол, а не за да облекчи нуждите си. Тя бе всезнаеща и всевиждаща като самия Господ.

Из "Да страдат дечицата" Ст. К.

 

 

 

Като всеки уважаващ себе си бивш възпитаник на Математическата гимназия, на всичкото отгоре не в обикновена паралелка, а експериментална, с усилено изучаване на английски език, Доцка Секирова имаше самочувствието на изключително ерудиран професионалист, специалист по всичко. Висшето педагогическо образование, специалност Биология, съпружеският деветгодишен стаж с мъж, инженер по електроника - програмист, бетонираше познанията и в абсолютно всички сфери на науката и техниката. Жизненият и опит пък бе неизчерпаем. Той съответствуваше на човек, преживял най-малко няколко столетия. Тя не само не търпеше възражение по какъвто и да било въпрос, а дори и не даваше на опонента си възможността да изкаже собствено мнение. И без това със сигурност то е некомпетентно и глупаво. Интересното беше, че се мислеше за красива. Тлъстото туловище на Доцка отдалеч имаше много интересни очертания - формата на тройна осморка. Фигурата и винаги създаваше едни и същи асоциации у хората, най-вече у децата. Приликата и със сочната гъсеница от "Алиса в страната на чудесата" бе възхитителна. В обичайното си свирепо настроение, лицето и приличаше на обелена глава лук - разплакваш се, щом го погледнеш. В редките моменти на душевно равновесие, изражението и добиваше твърде особен вид. Устните се опъваха и окръгляха в едно голямо "О", сякаш специално предназначено да поеме онова, що излезе от върха на дългия и гърбав нос. Мишите очички се съсредоточаваха меко и предразполагащо към нищо неподозиращите събеседници. Околните се отпускаха, споделяха проблемите и разказваха тревогите си. В един неочакван миг, като гръм от ясно небе биваха буквално сринати и погребани от презрението на Красивата. Огън и жупел бълваше на талази устата и. Унизени и горчиво обидени, всичките семейни приятели, съседи и роднини минаха до един по реда си. Те се страхуваха от госпожа Секирова и се държаха на безопасна дистанция от нея. Парен каша духа. Тя тълкуваше това като уважение.

Съпругът Ангелин биде огънат и смачкан като ръждясала тенекия още през първата седмица след сватбата. Фамилията на двуметровия балканджия явно нищо не значеше, защото не бе приета от благоверната. Към края на медения месец той безропотно влезе в ролята си на двуметрова мижитурка, която всеки Божи ден хвърчеше като свободен метеорит да изпълнява заповедите на висшестоящата. Вечер в леглото пък най-редовно му се налагаше да слуша лекции на тема "Съвременен компютърен софтуер и как трябва да го усъвършенствуваме". Не само слушаше, но с богоговение попиваше всяка дума и безразсъдно вярваше в бисерите, които се лееха от устата на жена му. Само след няколко години брак с невероятния женски уникат, Ангелин бе готов да се закълне, че с женитбата си е ударил джакпота от тотото.

И на целия този хал да вземе да се пръкне от нищото някакво смотано, некадърно докторче, било то и единственият брат на собственият и мъж, което да вземе да рече, че дъщеря им била болна и спешно трябвало да и се направят изследвания в болницата.

 

- Втори път в къщата си го не ща, хубаво го запомни! - свирепо изрева госпожа Секирова към съпруга си, секунда след захлопването на външната врата. Морави петна избиха по лунообразното и лице. Очите и засвяткаха в полумрака. В опита си да се предпази от връхлитащата го буря, Ангелин се прегърби и преви почти на две. Горкият човечец усети предстоящия скандал още преди половин час, но нямаше ни най - малка представа, че брат му ще продължи да човърка толкова болезнената тема за жена му. Може би го правеше нарочно.

- Какво толкоз е казал, Доце? - заоправдава се той. - Нали веднъж и с теб си говорихме, че трябва да заведем Ива на преглед.

- Преглед ли? Какъв преглед? - изгърмя с нова сила гласът на жена му. - Ти не виждаш ли, че АЗ я преглеждам? Не знаеш ли, че АЗ я лекувам? Не гледаш ли колко витамини пие? Че и пчелно млечице, и мед, и натурален сок, и хапчета за повишаване на апетита. А - а... а?

Очите на Доцка се опулиха, готови всеки момент да капнат от орбитите и да се изтърколят по кафявия теракот.

Ангелин помръкна. Главата му потъна в раменете. Той се изви кръгом и се насочи към хола.

- Къде бягаш, кучешка гнидо? - Я-аа..., ела тука да си поприказваме с тебе!

Госпожата се пресегна и го копна за ръкава, малко над лакътя. Стисна здраво мекия памучен плат и повлече мъжа си към кухнята.

- Иве, иди мамо да погледаш телевизия оттатък - обърна се с пламнало лице тя към дъщеря си.

Момичето седеше облакътено на кухненската маса. Буйната, естествено къдрава коса се диплеше по слабите рамене. Напоследък все по-тежко преживяваше издевателствата над баща си. Стана и излезе мълчаливо от стаята.

- Колко пъти ти казвам да предупредиш това плешиво лекенце да не идва у нас? - попита Доцка. Главата и бе все още извита към вратата. "Това дете наистина почва да ме безпокои" - помисли си тя. Моментното разсейване като че ли я поуспокои. Обърна се и погледна изпитателно мъжа си.

- Бива ли така Доце, нали ми е брат? - промърмори Ангелин.

- Какво като ти е брат. Знаеш ли колко ме интересува. Що не си гледа семейството, ами е дошъл да ми дава акъли кое бива и кое не бива? И това не е за сефте. Вечно ли трябва да си навира сополивия нос в чуждите работи? А?

- Той не го каза с лошо чувство. И той се тревожи за Ивето. Та тя му е племенница.

Госпожата гледаше угрижено към вратата на кухнята. Пльоснатите върху масата ръчища бяха провесили меса като бесформени късове бухнало тесто. Малките и очички се скриеха зад тесни хоризонтални цепки. Нещо друго занимаваше сега мисълта и. Твърде бързо загуби ищаха си да постави отново мъжа си на мястото му. Там, където винаги трябваше да бъде. На дъното на семейната йерархия.

 

Още от сутринта денят се очертаваше да бъде кошмарен. Цяла нощ се въртя в леглото и провеждаше въображаем разговор с девера си. То не беше и разговор, защото тя изобщо не му даде думата. Беше си чисто "НАВИРАНЕ НА ДОКТОРЧЕТО В КУЧИ ГЪЗ".

- Смотанякът му със смотаняк! - изруга на висок глас Доцка и рязко отметна смачкания чаршав.

Обиколи по нощница всички стаи с надеждата, че дъщерята или съпругът ще и се изпречат на пътя, но не намери никого. Отпреди час Ангелин събуди тихо Ивелина и на път за работа я закара до училището.

Доцка отиде в кухнята и се тръшна на ъгловия диван под прозореца. Очите я сърбяха лудо, гърбът и се бе схванал, а главата и бучеше като разбунен пчелен кошер. Наля си кафе и засърба настървено горчивата, почти изстинала течност. Допи на едри глътки остатъка от кафето и посегна наново към тумбестата кана. В нея имаше достатъчно от черния ароматен еликсир. Самодоволна усмивка разтегли тънките, с цвят на телешко месо устни. Облегна се назад и приюти в масивните си длани половинлитровата лилава чаша. Любимият порцеланов съд на Госпожата. Ставаше за кафе, чай, бульон, супа и какво ли още не. Паренето в очите взе да преминава. Болката в гърба също поотпусна хватката си, а пчелите се прибираха по килийките си.

- "Якобсът" си е "Якобс"! Не е като "Новата Бразилия" - промърмори под носа си Доцка и въздъхна облекчено. Погледът и обиколи стаята и се спря върху бежовия плот между готварската печка и мивката. Там смирено я очакваха принцески с кайма и кашкавал, полегнали кротко в ниска правоъгълна тавичка. Надигна телесата си от дивана и придърпа към себе си сандвичите. Гушна тавичката и захрупа с наслада препечените филийки. Настроението и окончателно се разведри. Лошите чувства я напуснаха и мисълта и се понесе като волна птичка от невероятното минало към славното бъдеще на нейния живот.

Жената бе съумяла да дресира отлично съпруга си. Успя да се реализира в живота и държеше здраво юздите на семейството и съдбата си. Сега трябваше да намери начин да излекува дъщеря си. Можеше и щеше да го направи. Въобще не се съмняваше в успеха си.

 

Ивелина приличаше изцяло на баща си - тъмни, дълбоки очи с дебели, надвиснали над тях вежди; обло, някак тъжно лице; кротък нрав. На мравките път правеше. От раждането си беше дребно и злоядо дете. Какво ли не опитаха, за да повишат апетита и. Посетиха един по един най-добрите педиатри в града. Всички ги съветваха да не насилват детето, защото съществувал риска да се получи обратния ефект. Детето можело да се отврати изцяло от храната и да престане да яде. Това било особено опасно и трудно лечимо състояние. Докторите го наричаха "Анорексия нервоза".

Съвсем естествено майката не допусна да и се бъркат в работата. Купуваше какви ли не вкусотии, хранеше дъщеря си в устата като бебе. Умоляваше я да яде, обещаваше и какво ли не. Уговаряше, заплашваше, пляскаше. Всичко се оказа безрезултатно. Ангелин беше ням свидетел на събитията в семейството. Безучастно наблюдаваше цирковете, свързани с храненето на детето и от съпричастност към него си отвори люта рана в широката балканска душа. Отвори си и язва на дванадесетопръстника. Видимо отслабна и се състари. Неколкократно повръщаше кръв, но на кой ли му пукаше. Дори и на самия него. Бащата подсъзнателно усещаше, че оправят ли се нещата с дъщеря му, ще оздравее и той. Така и стана.

 

Нещото се случи, докато Доцка Секирова дочиташе петата страница от "Хигиена на храненето". Учебникът за студенти медици беше издание от осемдесет и девета година и имаше цвят на съвсем прясна дрисня. На меката корица се мъдреше Ескулап, наметнат с тежка тога. Древногръцкият лечител беше подпрял лакът на скършено дърво. По дънера нагоре пълзеше сочна змия. Прелиствайки жълтокафявата книга, Доцка получи просветление. Мисълта, която я осени, я накара да целуне с просълзени очи корицата. Змията просъска от задоволство. Ескулап кимна одобрително

До вечерта госпожата гръмогласно обяви пред близки и познати, че докторите са некадърни мошеници и отсега нататък тя поема нещата в свои ръце. Лично щяла да се занимае с лечението на дъщеря си.

- Утре на връщане от работа да минеш през билковата аптека и да купиш два пакета хрян - нареди Доцка на мъжа си. След кратко двоумене добави - Нека бъдат пет.

 

Момичето изгледа с нескрита погнуса зеленистата течност. Чаят имаше вид на вода, останала след изплакването на стотина крастави жаби. Из чашата палаво плуваха полупрозрачни парцалчета. С намръщено лице Ивелина следеше бавното им утаяване на дъното, когато в стаята връхлетя майка и.

- Още ли не си го изпила? Гълтай веднага!

Доцка потопи пълната с боров мед лъжичка в чая и разбърка енергично.

Детето видя издигането на слузестите материи към повърхността. Смесени с подсладителя, те се слепяха в едри белезникави ципи. В нежното детско стомахче се зараждаше буря. Момичето едвам удържа силния коремен спазъм. Кисела, пареща течност се надигна като лава в гърлото и. Лавата заплашваше да прелее.

- Не мога мамо! - изплака жално детето.

Майката пусна лъжичката в мивката. Грабна чашата и се надвеси застрашително над дъщеря си.

- Млъквай и гълтай, че...!

- Не мога мамо!

- Млък!

- Не мога ма, мамо!

- Гълтай веднага!

- Мамооо... оуу! Оуу... уаа...! УААА...!

Горещият бълвоч обля на фонтан лицето и шията на Всемогъщата Госпожа Майка. Напълни едрогърдестата и пазва и се стече на вадички по масивните и длани. Две лъкатушещи струйки пресен стомашен сок достигнаха ръба на стъклената чаша и се вляха кротко в целебната течност. Цветът на вълшебния хрянов чай стана по наситен.

- Видя ли какво направи, лигаво лайно такова!

Със свободната си ръка Доцка стисна брадичката на момичето. Едвам се сдържа да не излее чашата в гърлото на пиклата. За късмет на детето, тя не се поддаде на тази импулсивна реакция. Размина се на косъм. Майката врътна респектиращия си задник и излезе от стаята.

Подир час се върна с нова порция жабешки пикоч. Този път без слузестите парцали. Русото момиче стисна клепачи, прищипа с палец и показалец чипото си носле и изсипа чаят в устата си. Вкусът на блатистата течност не бе толкова лош.

От следващият ден Ивелина бе принудена да поглъща три пъти дневно отварата от тази билка. Сутрин - подправена с оцет, на обяд - в смес с кисело мляко, вечер - с пчелен мед. Всеки ден, без изключение. Скоро резултата се оказа налице. Тя наддаде на тегло, бузките и се окръглиха и поруменяха. Доскоро дребното, слаботелесно момиче се превърна в сочна и пухкава малка госпожица.

 

Напълняването на дъщеря и след нейното лечение закова още по нависоко самомнението на Доцка. Десетината медицински учебници, останали от бившия им квартирант станаха любимата и литература. В свободното си време ги четеше изключително съсредоточено. Само тя си знаеше какво разбира от прочетеното. Важното бе, че се имаше за много добър лекар. С широка ръка отменяше диагнози, късаше рецепти и назначаваше собствено лечение. За кратко госпожата върна доверието на околните към себе си, и то със замах. Вече не си изпускаше нервите и не им казваше "истината" в очите. Поне не често. Даваше си сметка, че е преминала към по-висш етап от своето съществуване - към АБСОЛЮТНОТО СЪВЪРШЕНСТВО. Сега нямаше време за глупости. Стана ларж. Вече хората се обръщаха към нея като към Д-р Секирова. Тези, които я познаваха, таяха изключителен респект към нейната личност. Въпрос на чест бе за всички да я помолят за съвет. Съвети, които тя щедро раздаваше с нужда и без нужда. Изреченото от Уважаемата имаше силата на закон.

Унесена във вихъра на лечителската си дейност, Доцка внезапно се сети, че скоро не е имала мензес. Всъщност, от три месеца. А може би от четири. Или кой знае откога. Половин час седя неподвижно, чудейки се дали не сънува, а ако не - това на нея ли се случва или го е чувала от някоя пациентка. Опипа внимателно сочните дипли по корема си, но не намери нищо освен едрите бутони на подкожната си мазнина. Намуси озадачено бърни, смръкна решително с гърбавия си нос и отиде да се преоблече.

Още с връщането си от кварталната аптека, тя се насочи към клозета. Нетърпеливото пъшкане и сумтене продължи около пет минути. Сетне Госпожата изскочи с пламнало лице и застана до прозореца в кухнята. Повдигна ръка към лицето си и се загледа в тънката хартиена лентичка. Тестът беше положителен, каквото и да значеше това. За пръв път в живота си Доцка Секирова се почувствува неуверена. Засуети се по стаите. Прибра прането. Подреди измитите чинии по шкафовете. Лъсна фаянса в кухнята и банята. През цялото време обаче така и не можа да се сети кога се е получило забременяването. От години тя не позволяваше на съпруга си да я докосне. Е, не че той проявяваше особено желание за такава близост, но все пак...

Отговорът се появи толкова ненадейно в главата и, че чак загуби равновесие. Залитна и се опря на перваза на прозореца. Сияйната мисъл се хилеше пред очите и и имаше форма. Образът, в който се пресътвори нейното хрумване, изглеждаше като бял заек. Ами да! Това беше Великденският заек! Заекът тъкмо разбра, че е поканен на поредния Нерожден ден на Лудия Шапкар.

Доцка изтри оросеното си от пот чело и пропъди виденията си. Не можеше да повярва. Струваше и се, че се сбъдва най-прекрасния и сън. Тя щеше да бъде най-великата майка в новата история. Да. Именно тя - Доцка Секирова. Тя е избраната Свише. Сега искаше да се наслади всецяло на неземната радост. Споходило я беше огромното щастие, защото само тя беше ДОСТОЙНА за него.

 

Ангелин закъсня. Много добре знаеше какво го чака в къщи, ако не се прибере навреме и въпреки това закъсня. Истината беше, че просто не му се прибираше. Години наред се противопоставяше на това чувство, но днес не можа. След работа краката му го помъкнаха към центъра на града, а волята му се оказа изцедена до капка. Тялото му се понесе безропотно там, гдето го водеха напуканите боти, номер четирийсет и шести. Старите обувки разходиха собственика си из центъра на града, прекосиха пешком с него два от големите квартали и го изправиха пред вратата на собствения му дом.

Съпругата му седеше на диванчето в кухнята. Приличаше на току-що изкъпано херувимче. Поставила ръчища в скута си, тя смирено го очакваше.

- Здравей миличък! - изрече с непознат, нежен тембър Доцка.

Ангелин се стъписа. Устата му зина в отговор, но никакъв звук не излезе от пресъхналото му гърло.

- Заповядай миличък, влез. Сега ще ти приготвя нещо за хапване.

Той почувствува остра нужда да седне. Дръпна най-близкия стол и с треперещи ръце го нагласи под задника си. През цялото време не откъсваше поглед от съпругата си.

- Първо трябва да поговорим за нещо - каза замечтано тя.

Ангелин седеше и се тресеше. Стискаше силно дланите си една в друга, за да не треперят. Главата му беше наведена надолу.

- Имам една чудесна новина. Просто невероятна - започна с просълзени очи Доцка. - Аз съм бременна.

- Това ли било - погледна я уплашено мъжът и.

- Да, това е.

- Откога, Доце?

- Няма значение. Другото е по-важно. Не знам как да ти го обясня, затова ще ти го кажа направо. Аз не съм бременна от теб. Нито от някой друг. Всъщност, заченала съм от Нечовек. Мисля, че съм забременяла от Безсмъртен.

Ангелин се опули. Изглеждаше напълно сащисан.

- Как...? - промълви недоумяващо той.

- Както Светата Дева, не разбираш ли? - сопна се Доцка. - АЗ съм втората жена в историята на човечеството, която ще роди по този начин. АЗ ще родя втория син на Господ. АЗ съм Неговата избранница. А ти - ти ще бъдеш като Йосиф! Ела и ме прегърни.

Двамата съпрузи дълго мълчаха, притиснати един до друг. По лицата им се стичаха сълзи на радост и умиление. Ангелин захълца.

- Какво има? - попита Доцка.

- Знаех си аз! На всички им казвах, че ти ще направиш Нещо Голямо, Нещо Велико... - гласът на двуметровия балканджия се удави в ридания.

 

Последният номер в живота на Доцка Секирова стана писането на статии. Основно на здравни теми. Факт бе, че някои от статиите и бяха побликувани. В резултат започна да получава писма от читатели и щедро да раздава предписания за лечение и самолечение. Любимата и настолна литература станаха вестниците "Лечител", "Домашен лекар" и "Знахар". Жадно поглъщаше страниците от "А" до "Я". Преписваше безброй пъти различни рецепти, изграждаше свои, комбинираше, пренареждаше, добавяше нови и изхвърляше като негодни други лекарства и билки. Занемари семейните си задължения. Не чистеше, не готвеше, не переше. С тези неща вече се занимаваше мъжът и. Независимо дали му харесваше или не. Пък и никой не го питаше.

Няколкото месеца се изнизаха като на шега и една ранна съботна сутрин на Доцка и изтекоха водите. Докато си приготвяше багажа, тя получи и първите контракции. По пътя за болницата коремните болки се усилиха. По всичко личеше, че раждането наближава.

 

Доктор Стайков си наля щедра доза в пластмасовата чаша и седна пред телевизора в лекарския кабинет. Превключи на спортния канал и примлясна от задоволство. На визитацията не се очертаха проблемни пациенти за нощното дежурство, Финландската водка беше изпотена от студ, а "Манчестър Юнайтед" мачкаше като с валяк отбора на "Аспирините".

Тъкмо отпиваше втората глътка, когато на вратата се почука.

- Докараха родилка! - нахълта вътре дежурната акушерка.

- Идвам - отговори разочаровано той.

Когато влезе в Приемния сектор, бременната вече лежеше разкрачена на магарето.

- Кога Ви е термина? - попита Стайков.

- Сега - беше троснатия отговор.

- Нямате ли уточнена дата? - учуди се той.

- Датата ми е за днес, нали вече Ви казах.

- Добре, ясно. Дайте сега да видим!

Туловището се размърда. Магарето застрашително се заклати.

- Спокойно, готов съм - каза лекарят и се обърна към акушерката. - Има два пръста разкритие. Веднага да се премести в Родилна зала. Закачете я на монитора, а аз се преобличам и идвам.

Пациентката с пъшкане свали краката си от стойката и оправи измачканата си рокля. Изправи се пред писалището и зачака.

- Как се казвате? - попита акушерката.

- Доцка Секирова.

- На колко сте години.

- В Христовата възраст.

- Моля? - повдигна главата си акушерката.

- Трийсет и три.

- Това първо раждане ли Ви е?

- Не, второ.

- Заповядайте оттук, моля!

 

След час разкритието беше почти приключило. Раждането щеше да започне всеки момент, а докторът беше в стрес. През целия си десетгодишен стаж като акушер-гинеколог, Стайков не бе имал такъв случай. Не можеше да проумее как така не чува тоновете на бебето. Звуците не се хващаха нито от опитното му ухо, нито от чувствителната апаратура. "Бебето е мъртво или коремната стена на майката е прекалено дебела! Друго обяснение няма!" - мислеше си крайно обезпокоен той.

Пациентката пъшкаше зад паравана. От таза нагоре тялото и беше скрито зад плътна зелена завеса. Стайков виждаше само бутовете на огромния задник и масивните крачища.

- Дишайте дълбоко и напъвайте по време на контракциите - подкани я отново той.

Сигналната лампа на пулта в дъното на залата замига тревожно. Акушерката се приближи до таблото и натисна някакво копче.

- Това е Магда от пета стая. Сигурно и е изтекла системата. Трябвам ли Ви още тук? - обърна се тя към гинеколога.

- Не. Отивай да видиш какво става. Измери и кръвното на Лидия, второ легло в девета стая. - Аз ще се оправям сам.

Акушерката излезе. Пъшкането на родилката спря.

- Какво има? Добре ли сте госпожо Секирова?

Стайков се ослуша в настъпилата тишина. Тъкмо се канеше да надзърне зад паравана, когато видя, че нещо се показва от зейналата дупка между краката на жената.

- Най-после - промърмори докторът и посегна да хване плода.

Положи длани върху подаващата се глава и погледна озадачено към нещото, което бе хванал. Черепът на новороденото беше прекалено голям. Направо гигантски. Размерите му съответствуваха на възрастен човек.

Докато Стайков разбере какво става и главата излезе цялата навън. От собствената си тежест тя клюмна надолу, висейки на прищипания врат. Обилна слузна материя покриваше моравото лице. Прекалено дългата коса лепнеше на мазни кичури по ръцете на гинеколога. Той я пусна и се дръпна уплашено назад. Не можеше да повярва на очите си. Струваше му се, че е прекрачил в някакво друго измерение. Сякаш сънуваше наяве.

Подпухналите клепачи на раждащото се същество се отвориха и погледът му потърси доктора. В мътните очи лумнаха закачливи пламъчета.

- Дърпай де! Какво чакаш? - промълвиха месестите устни и се разтеглиха в гротеска усмивка.

Стайков седна на пода и се опули. Лицето му побеля, а устата му забъбри неясни слова.

- Помогни ми, Дявол те взел! Дръпни ме! - изпищя главата и развя черните си дълги коси. - Стани и ме издърпай!

Докторът се подчини. Бавно се изправи, хвана я с две ръце и задърпа с все сила. Каквото и да беше това чудо, той беше твърдо решен да го изроди.

Тънката шия се изопна и след нея се показаха раменете. Акушерът пусна главата и пъхна ръце под мишниците на излизащото тяло. Тазът на родилката изпука.

- Ще те извадя на бял свят, та ако ще...! - крякна Стайков и затегли с удвоена сила. Очите му бляскаха диво. Задъха се от усилието, но не се предаде.

Тялото се подаде до кръста. Освободените кльощави ръце се размятаха в пространството. Пръстите им докопаха бялата лекарска престилка и се вкопчиха здраво в плата. Раждащото се същество се напъна и започна за се самоизтегля от майчината утроба. Докторът не можа да издържи тежестта му и падна възнак върху синия теракот. Върху му се изсипа "Новороденото" и го обля с хлъзгава водниста течност. Създанието беше невъобразимо едро. Направо си беше голям човек. При това от женски пол. Стайков запъшка притиснат отдолу. Лигавата материя полепна по дрехите и лицето му. С последни сили той избута от себе си гърчещото се същество. Надигна се на лакти и се огледа.

Зеленият параван беше паднал, а от родилката нямаше и спомен.

Акушерът обърна невярващ поглед надясно. Физиономията му изразяваше странна смесица от противоречиви чувства - от пълно отвращение и погнуса до неописуем възторг и крайно изумление. Загледа се в мокрото грациозно тяло, което лежеше на пода до него.

Тя беше! Нямаше никакво съмнение! Само дето сега изглеждаше стройна като фиданка. Красивата и фигура сякаш беше взета назаем от някоя манекенка на Ив Сен Лоран. Млечнобялата и кожа съблазнително лъщеше като намазана с плажно масло. Лицето и изглеждаше безупречно. Чертите и бяха като на Мадона.

Доцка Секирова се бе обърнала като пръст на гумена ръкавица и се бе изхлузила през собствената си утроба. Беше преродила сама себе си, просто ей-така - за разнообразие.

Тя бавно се изправи. Погледна лежащия на пода лекар и се усмихна.

- Хайде, ставай да ме запишеш в журнала, че утре трябва да ходя до общината да си вземам акта за раждане!

- Как...? - промълви докторът.

- Ще се казвам Порязка Гилотинова - отговори Преродената.

 


напред горе назад Обратно към: [Илия Биволарски][СЛОВОТО]

 

© Илия Биволарски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух