напред назад Обратно към: [Молитва][Малина Николчева][СЛОВОТО]



Спомен


Ние се целувахме, полудели от самота.

После потъвахме много далече,

в някакво странно измерение,

в което болката е радост,

тежкият кръст - опрощение.

Аз изгребвах от твоята болка,

исках до капка да я изпия.

Да остане единствено синьото,

нежното, галещо синьо,

детското, радостно синьо

върху миглите утринни.

И проглеждах в светлината

на деня ни измислен и истински.

Толкова истински -

като въздуха в стаята с дъх на поле,

с изумрудите речни, от усмивка родени,

с топлината преляла на лято отминало...

Преди орисникът вятър да разтвори прозореца

и ни остави бездомни и голи

като късни есенни листа,

върху снега отронени.

 


напред горе назад Обратно към: [Молитва][Малина Николчева][СЛОВОТО]
© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух