Соня Илиева - Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните вярвания на древни общества

Обратно към: [Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните вярвания на древни общества][Соня Илиева][СЛОВОТО]

Предговор

Обект на изследване в статията са религиозните вярвания на древни общества. Тези обществата изповядват вяра, която е немислима извън обреда; в последствие тази вяра е частично митологизирана или израснала в доктрина (религия). Старото население на Балканския полуостров през бронзовата епоха (3-то – 2-ро хил.пр.н.е.) се е развивало под влияние на културата на Изтока (шумеро – акадските култури, египетска култура). Религиозните представи на Изтока са били съвместими с културното и социално развитие на населението на Балканския полуостров, така в света на Егейското крайбрежие се появяват влияния, откриват се дори преработки на месопотамски, хитски и египетски първообрази. Посредством Крит и Самотраки тези религиозни вярвания после остават да битуват у траките. С оглед на пренасянето и усвояването на концепции, не е изненадваща появата на вярата в бога, който умира и се ражда у келтите. Във времето на най – голямото му териториално разширение през ІІІ в.пр.н.е., светът на келтите заема площ от Ирландия и Шотландия, Средна Европа до Апенинския и част от Балканския полуостров. Тракия е в активни взаимодействия с Мала Азия и Персия, със земите свързани с Черноморския басейн, западните части на Балканския полуостров (илири), тракийската култура – паидейа е във взаимодействие и с Централна Европа (населена с келти), към която Тракия играе ролята на посредник на заемки от Изтока. Прякото влияние и контакт между двете общества са засвидетелствани в писмените извори за и след ІV в.пр.н.е., но със сигурност този контакт е много по – ранен и той трябва да се отнесе далеч преди събитието определено в историческата литература като "келтско нашествие.

Основната идея, която се проследява в религиозните вярвания (митологията) е създаването на космоса т.е. превръщането на хаоса (нищото или неовладяното пространство) в космос (изградена система от обекти и символи) и мястото на отделния човек и на общността като цяло в този, вече създаден свят. Оттук изхожда и глобалната идея за повторението на космогонията. В центъра на празничния цикъл стой Нова Година, тя е свързана и с мотива за смъртта и новото раждане на бога, който умира и се ражда по време на обреда, за да се влее като Енергия за живот на участниците в ритуала и обществото. Страданието си богът изтърпява като е разчленен и жертво принесен сам на себе си, за да се всели в участниците в обреда и да им донесе изкупление и пречистване.