Обратно към: [Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните вярвания на древни общества][Соня Илиева][СЛОВОТО]

Мотивът за умиращия и раждащ се бог е явно видим в мита за Озирис. Египетският бог Озирис получава от баща си Геб властта над земята. В мита за сътворението, създаден от жреците на Хелиопол, Озирис е представен отново като първороден син на Геб и Нут. По сведенията на Плутарх¹, бог Кронос (Геб) и богиня Рея (Нут) извършили тайно сношение по между си. Богът на слънцето се опитал да попречи на техните деца да се родят, през който и да е ден от годината. Обаче, бог Хермес (Тот) успял да прибави пет дни към годината като победил богинята на луната в игра на дама. През тези дни се родили пет божества Озирис, Аполон (по-старият Хор), Трифон (Сет), Изида и Нефтида. Като най-голям син на Геб и Нут, Озирис получил правото да властва над земята на Египет. Брачна партньорка на Озирис е сестра му Изида. Благоденствието на Египет, докато е управляван от Озирис, е показано върху стелата на Аменхотеп (ХVІІІ династия - ок. 1400 г.пр.н.е.). Там Озирис е представен като господар на всички блага и стихии, който управлявал така, че да осигури изобилие и благоденствие за страната. Тази картина е разрушена след узурпирането на престола от Сет. От сведението на Плутарх е сигурно, че Озирис е син на небето и земята. Този мотив се явява постоянен в характеристиката на бога. Син на небето и земята е богът носител на идеите на тракийския орфизъм – Дионис – Загрей. Характеристиката на Тракия като контактна зона е широко известна, тази нейна роля предполага широк обзор на културни взаимодействия и е сигурно и засвидетелствана в писмените и археологическите паметници за периода от и след V в.пр.н.е., но тя би могла да се отнесе за по – ранен период. За този по – ранен период липсват данни за взаимодействия с източни (месопотамски и египетски) и централно европейски (келтски) елементи, но типологически сходни явления могат да се наблюдават, както за мегалинтите паметници, торевтиката и керамиката, така и в религиозните вярвания. Обменът на идеи, умения и вярвания в източния и балканския свят се явява определящ за тракийската култура – пайдейа.

Загрей (основният носител на идеите на тракийския орфизъм) е синът на Зевс и Персефона, което според гръцкия превод – означение означава син на небето и земята. Загрей е представен като паредър (съпрестолник) на Богинята – майка в седма истмийска ода на Пиндар². От трактата на Алкмеон "За природата" (нач.на. V в.пр.н.е)³  е известно, че Ге е потниа със значение на господарка, потниа може да се отнесе към богиня "господарка на животните" и следователно е хтонична. Тълкуването на извора от Александър Фол, добавя " мощната (почитаната) Ге отдава на Загрей (място, което е) най-високо (поставено)  измежду всички богове"⁴. В този случай Загрей е първородният син на Ге от съединението и с Уран на седмата степен. В апликация № 15 от съкровището от Летница е представен свещеният брак на Богинята – майка и сина. Според Иван Венедиков⁵ на апликацията е представено съединяването на Коре с бога – змей (изобразен върху апликации № 5 и № 6), но сега в антропоморфен образ. Актът на хиерогамия става в присъствието на Деметра (Майката на боговете), която държи съд със свещено питие и вейката, с която благославя божествената двойка – от техният свещен брак ще се роди Загрей.

Хтоничността на родения на седмата степен Загрей е явна, не напразно той е сближен с Аид от Есхил⁶ - той е змийско чедо. Като приел облика на змия (дракон) Зевс се съединил с Персефона⁷, за която, от Атенагор е известно, че е имала образ на "рогато чудовище", поради което майка и не я е кърмила. Пак от Атенагор се знае, че Зевс се съвъкупил с Пeрсефона в образа на дракон, от който съюз се родило детето Дионис⁸. За раждането на хтоничния Дионис – Загрей от съюза на Зевс и Персефона съобщава и Калимах⁹. Образът на змея (змията, дракона) е хтонична зооморфикация и затова съгласно тракийския орфизъм Великата Богиня – майка ражда своя хтоничен син, който е наречен Загрей "рогата змия" от Нон¹⁰.  Персефона е стабилна персонификация на хтоничното (змиевидното) начало в елинската орфическа космо- и теогония и несъмнено отразява фолклорната идея за  самозачатието на Великата Богиня-майка, която е елинизирана като дъщеря на Деметра. Богинята – майка е окачествена от древните автори и като девица (Нон¹¹), където змиевидната девица  е безусловен превод на богинята – майка, която самозачева, самозачеването е гарантирано от съединяването и с божественото начало в облика на змея т.е. хтоничната сила се опложда от хтонична. Превъплъщението на мъжкото начало в змия е познато от тракомакедонските легенди. Следователно Загрей е пряк наследник на Зевс и баща му него предоставил цялата световна мощ.

Дионис – Загрей е определен от Александър Фол като "божество на вертикалния строеж на света и господар на поразяващия гръм"¹². Основен спътник на бога, негов символ е змеят (змията), който не бива да се възприема само като атрибут, защото змията може да бъде и самият бог в неговия зооморфен образ; той е роден на змеева сватба. Тракийският Дионис – Загрей е богът – бик, който идва, за да бъде принесен в жертва и вкусен суров от извършителите на жертвоприношението нему посветени¹³.

Подобно на Загрей (вече определен като "рогата змия") змията е неотделен атрибут или образ на Сабазий. Диодор¹⁴ представя Сабазий като роден от змеева сватба и по-стар от Дионис. Демостен¹⁵ като описва мистериите в чест на бога в Атина, съобщава за змии участващи в обреда. Част от украсата на участващите в обреда са венците от копър и бяла топола. Александър Фол¹⁶  определя копъра за змийска билка; тя е техен водач,  защото под нейния упоителен дъх те свалят старите си кожи.

Според Теофраст¹⁷, суеверният (човек, който се съобразява с всички задължения към празници и богове) види ли парейа изрича името на Сабазий т.е Сабазий му се е явил превъплътен като змия, а суеверният се предпазва от беда като огласява името му и по този начин се поставя под закрилата му. В "Значение на сънищата", Артемидор¹⁸  изброява боговете, в чийто култ змията е свещена и ако сънуваш змия, един от тези богове ти се е явил. Сред изброените са Зевс Сабазий, Хелиос, Деметра и Коре, Хеката, Асклепий и Херосите. Хелиос е поставен сполучливо до Зевс Сабазий, заради урано – хтоничния му област. Климент Александрийски¹⁹  съобщава, че символът на Сабазий е змията, която бива изтегляна от (през) пазвата на участниците в тайнството. Авторът разграничава Загрей и Сабазий като две различни божества, единият роден като "рогата змия", а другият зооморфизиран в лика на змия, символ на неговата невъздържаност.

Змията е основен атрибут и на келтския бог Кернунос. Макар че до нас не е достигнал мит за смъртта и новото раждане на Кернунос, богът е обвързан с ритуали свързани с осъществяване на връзка с Майката на боговете по време на празника Белтене, когато според мита Кернунос извършва хиорогамия с нея, за да разиграе по този начин собственото си ново раждане. Като се основана на Plint. (HN, XXIX, 52), където се съобщава за змийското яйце почитано от друидите и като посочва за пример олтари от Мавили и Париж, където се появява рогатата змия, Рейнак²⁰ заключава, че може да се търсят орфически елементи в друидизма, както и у питагорейството. Това твърдение се свързва с въведеното от Александър Фол понятие за ролята на Тракия като "въртяща се шайба" между Изтока и Запада. Като доказателства в полза на тази теория в научната литература вече са направени аналогии с котела от Гундеструп (определен и като тракийска изработка – Bergquist – Taylor), изображенията на змии и на бога Кернунос от Вал Камионика (Северна Италия) представен върху стела като рогата змия т.е. като типичен Дионис – Загрей (Ал. Фол). Уместно е , тук да добавя още няколко паметника в полза на тази теория; релеф с изображение на Кернунос придружаван от две змии с овнешка глава от Чиренчестър (Gloucestershire – Corinium Museum); олтар с изобразена змия с овнешка глава (Lypiatt Park, Gloucestershire); бронзова статуетка на божество  придружено от две змии с овнешки глави намерена сред съкровище открито в Стутбуум, Уилтшийр, определена като римо – келтска изработка и вероятно определеният и произход кара Миранда Грийн да види в божеството римският бог Марс.  Известно е изображение на Кернунос от 1 в.пр.н.е. от колона във Франция (богът е определен като Кернунос от А. Кремин²¹.

От представения доказателствен материал, няма съмнение, в догадката на Рейнак, че Тракия, която е определена от него като люлката на орфизма е в отношение с келтите. В работата си Рейнак²² заключава, че засега е по – добре да се предлагат внушения, отколкото решения. Като се основава на твърдението на Рейнак Александър Фол определя, че "в областта на трако – келтските паралели трябва тепърва да се направят опити са структурно сближаване, както и на сближаване на отделните реалии, персонификации, зооморфикации и идентификации в космогонията, митологията и религията"²³. Сближаванията могат да започнат с изображението и свързването на змията, като атрибут и зооморфен образ на бога при траките и келтите. Комплексната символика на змията е свързана от физическата и характеристика – заради свойството и да смъква старата си кожа тя се възприема като символ на прераждането. Змиите се свързват и със сексуалната енергия заради способността си да дават многобройно поколение. Земната природа на змията, месоядството и, както и  способността и да убива и придават хтонична символика.

Кернунос, известен още като Ху' Гадарн, както вече бе показано, е изобразяван като рогат елен или мъж с еленови рога.  Придружаван от змия с овнешка глава и елен²⁴. Миранда Грийн догатва, че комбинацията овен – змия се свързва с възраждането, въпреки че тя определя овена само като символ на плодородието.  "Рогатият" бог е роден по време на зимното слънцестоене, съвукоплява се на празника Белтене (Beltane) и умира по време на пролетното слънцестоене. Той редува властта си върху живота и смъртта с богинята на луната, поддържайки цикъла  смърт - ново раждане. Известен на друидите като Ху' Гадарн, той е хтоничен бог и съпруг на Великата  богиня. "Рогатият" бог - Кернунос е определен като превъплъщение на дивата и енергична сила на природата, но тази негова роля е вторична. Фокс²⁵ предполага, че божеството (Кернунос) е в пряка връзка с древния "отвъден" (оtherworld) уелски бог Ароун, а според Маккана, богът въобще е обвързан с елена, бика, рогата (овен), змията и цялата душевна природа²⁶.

Разглеждайки другидски ритуали Ян Кориган²⁷ представя митологическия контекст на ритуалите като определя  за същностна вярата в Майката на всичкото, и бащата (синът) - огън. Майката на всичкото (the All-Mother) е първото същество в космогонията - богинята, която е или от която произхожда водата. От водата се появява земята, която също е богиня, от която се ражда всичко живо. Богинята на водите се свързва с мъдростта, тя е и майка на първия бог, който създава космоса. Поради същността си (вода), тя се отнася към подземните води и следователно е хтонична, пряката и връзка с богинята – земя, (която в случая се явява като една от хипостазите и) я  определя като покровителка на природата.

От казаното дотук, е явно, че повтарящият се мотив е този, който определя бога като син на небето и земята. Митологичният разказ или мит, доколкото той може да бъде проследен в изворите или в обреда на разглежданите общества, продължава с мотива за смъртта на бога, като се подчертава, че той е разкъсан насилствено, следван от мотива за новото раждане или възраждане в нов живот. 

В Египетската митология Трифон и още трима съзаклятници скроили подъл план да свалят Озирис от власт. Те поръчали да направят сандък с размерите на Озирис и на един пир Трифон предложил да подари сандъка на онзи, който се побере съвсем точно в него. Когато Озирис влязъл в сандъка, те го затворили, заключили  и хвърлили в Нил. Според същата версия на Плутарх, Озирис е нарязан на 14 парчета, а неговото възкресяване се преписва на Изида и Ра. Отчаяна, Изида се скитала по света, докато научила за съдбата на сандъка. Намелила го и го отнесла обратно в Египет, но там оставила го за малко без надзор, докато посети сина си Аполон (Хор), Трифон (Сет) го открил и нарязал тялото на Озирис на 14 парчета и ги разпръснал по цялата земя. Изида тръгнала с папирусова лодка да търси тялото на Озирис и погребала всяка част, там където я намерила. В надписа на Амнмос е описано, как Изида намира тялото на Озирис, обгръща го с крилата си (тя може да се преобразува в кана) и го облъхва с диханието на живота, така Озирис е съживен и Изида зачева от него. В светилището на бог Сокар в храма на Сети І (1300 – 1250 г.пр.н.е) в Абидос има изображения, който представят как Изида е оплодена от спермата на Озирис. В друго изображение Озирис е представен в момента на възкресяването си, фалосът в състояние на ерекция символизира регенерацията на космическата енергия. Като погребален бог Сокар е северният еквивалент на Озирис и бог на смъртта и възможното ново раждане в Абидос.

Същият мотив се открива в мита за Загрей, не напразно в литературата неведнъж са правени паралели между двата бога. В настоящата Дипломна работа, като се основавам на вече забелязаното сходство ще направя опит да разгледам и съпоставя по – детайлно известните данни и идентифицирам сходствата. От гръцките извори се знае, че за да запази чедото (Загрей) от ревността на Хера възбудена от мойрите,  Зевс поверил сина си на Аполон и на куретите, които го отгледали в горите на Парнас. Хара, обаче, и там открила Загрей и поръчала на титаните да го отмъкнат. При преследването той няколко пъти се превъплътил и накрая, когато бил бик титаните го разкъсали. Загрей бил разкъсан на седем части (глава, крайници, фалос и торс) от титаните, след което те започнали да ядат месото му полу-сурово, полу- опечено. В преразказа на Павсаний на "Посвещения" на Ономакрит, се съдържа най- ранното сведение за разкъсването на Дионис (Загрей) от титаните²⁸. Общата датировка на съчинението се отнася към VІ в.пр.н.е., но съгласно сведението на Павсаний, мотивът е много по-древен от текста. Титаните разкъсват Дионис – Загрей на седем части, което уточнява техния брой и съдържа 3+4 степенния цикъл. Броят на частите е указан изрично у Прокъл ²⁹ с позоваване на Тимей от втората половина на ІV и първата половина на ІІІ в.пр.н.е. При Хезиод³⁰, където първоначалната елинизация на устния тракийски орфизъм е слаба, титаните са шест, седмият титан Фюркос е споменат за пръв път у Платон³¹.

Верни на яростта на Хера титаните като си намазали лицата с гипс, наранили чедото, това станало, когато то оглеждало лика си в променливото огледало. Ранен от титаните, Загрей като се разделил с живота си се възродил. Дионис се появил в други форми, ту като кон с висок гребен, ту като дракон, ту като бик, който с рогата си бодял титаните и така убийците разсекли на части плътта на Дионис в бича природа с ножовете си³². За бичата природа на Загрей имаме сведения и от Пиндар от разказа му за аргонавтите³³. Когато те стигнали до Аксинския понт там се появило пурпурно (алено) стадо от тракийски бикове и била видяна вдлъбнатина в един наскоро изграден жертвеник. Бикът е Дионисова отлика  и у Плутарх³⁴, където Дионис излиза от морето в образа на бик. От най-пространното свидетелство върху Загреевата митология на християнския апологет Юлий Фирмик Матерн (ІV в.)³⁵ научаваме, че бащата знаел за ненавистта на жена си и затова, когато оставал в чужди страни, поверявал сина си да го пазят стражи. Тъй като заминаващият баща предавал на малкия и царския си трон, и скиптъра, то Хера най-напред отстранила стражите с разни царски подаръци, а след това поставила на тяхно място свой съпровождачи, наричани титани във вътрешните дялове на двореца. Тя така въздействала на настроението на момчето с майсторски изготвени дрънкалки и с огледало, че то напуснало царските покои и с горящо любопитство на детската си душа било привлечено в мястото на злодеянието. Хванато, то било убито тук. И за да не остане следа от убийството, сборището от съпровождачи разкъсало на части тялото на Либер и ги разделило между отделните участници. След това сварили частите от тялото на момчето и ги погълнали с цел да се насладят на нечувано до този ден пиршество с употреба на човешки труп.

Юлий Фирмик Матерн³⁶ продължава разказа със сцената за спасяването на сърцето на Либер (Загрей). Сестрата на убития Минерва запазила откъснатото сърце за себе си. Спасяването на сърцето на Загрей съдържа идеята за неделимостта (монадата) на божеското тяло, без значение с каква метафора е изобразено при елинизацията (вино, бик, море)³⁷. Разгневеният баща след като се завърнал решил да отмъсти за сина. Както научаваме от Юлий Фирмик Матерн³⁸, в мъстта за сина не било пропуснато нито едно мъчение, нито едно наказание, Юпитер (Зевс) отплатил за убийството на сина си, като преминал в бяс пред всички видове наказания не само под въздействие на бащината си мъка но и (под въздействието) на тираническата си власт. Тъй като неговото страдание не намерило утешение, той заповядал да направят образа на сина от гипс по пластически начин. Сърцето на момчето, по което престъплението било разкрито, благодарение на доноса на сестрата артистът поместил в тази част от тялото на момчето, където се очертавали гърдите. След това Юпитер заповядал да се построи вместо надгробна могила храм, а жрец в него направил възпитателят на убитото момче, чието име било Силен.

Според Арнобий³⁹, след като титаните примамили Либер с помощта на детски играчки и бил разкъсан и сварен, Юпитер, като разкрил тежкото престъпление, размазал с мълния разбойниците и ги изпратил в най-мрачните места на Тартара.

От Климент Александрийски⁴⁰  е известно, че Атина получила името си Палада от глагола "палейн" (разлюлявам, разкъсвам, тъй като вдигнала туптящото сърце на Дионис (Загрей) и го отръскала от кръвта). Титаните, които разкъсали Дионис (Загрей), отначало го били сварили, а после като го надянали на шиш, го държали над Хефест т.е. пекли го над огън⁴¹. После се появил Зевс, който отнел печеното и поразил титаните с мълния. Членовете на Дионис (Загрей) предал на Аполон, за да ги погребе. Аполон отнесъл ръзкъсания на Парнас и там го положил. В текста Аполон е наречен "пайс" (чедо/служител)такова е определението и за Дионис у Климент Александрийски, то е характерно за "първото поколение богове". Аполон е елинизираният вариант на соларния образ  и е балансът на хтоничния Дионис - Загрей. Двамата са винаги в дуална характеристика, поради което Аполон отнася другия си образ на Парнас (при Делфи), където се тачи дуалната орфико-­вакхическа мистерия преди (и след) Делфийската реформа. Мегалитите забелязани около светилището, скалните олтари с улей за оттичане на кръвта са паметници на предгръцката епоха, когато мястото е било орфическо скално светилище. Намерените там три изображения на Артемида, Аполон и Бик върху сребърни релефни метални пластини с позлата са изображение на извършена обредност. Те представят Великата Богиня майка в една от основните и хипостази  на владетелка на живата природа (Артемида), на сина в соларния му образ (Аполон) и хтоничното му изображение (Загрей – бика). Бикът е изобразен с позлатени чело, торс, крайници и фалос – 7 – те части, на които е разкъсан Загрей от титаните в мита и разчленяван по време на обреда, за да се възроди отново.

Вече стана въпрос, че Загрей е със сигурност хтоничен бог, но тази негова хтоничност не е в противоречие със соларността му. Соларо – хтоничната същност на Загрей се потвърждава и от сведението на Амбросий Теодосий Макробий⁴² (ІV - нач. на Vв.) в съчинението му " Сатурналий. Разказът започва с твърдението, че това което е казано за Аполон, може да бъде отнесено и към Либер. Цитира се Аристотел, който в "Телугомена" измежду другите аргументи в полза на доказателството, че Аполон и Либер баща са един и същи бог привежда  и един за светилище на Либер у лигирите в Тракия. Там се получавали предсказания, а онези, които предсказвали преди това изпивали голямо количество чисто вино, по същия начин, по който предсказателите в светилището на Аполон в Кларос пият вода. Макробий удостоверява, че лакадемоните се увенчават с бръшлян, каквато е практиката на вакхическия обред, когато честват Аполон на празника наречен хиацинти. Беотите признават, че Парнас е планина на Аполон, но почитат там едновременно и Делфийския оракул и вакхическите планини, като че ли принадлежат на един и същи бог. Именно на тази планина се извършват дела в чест на Аполон и на Либер баща, което е потвърдено и от Варон и Граний Флак. Същото обяснява и Еврипид в стиховете си за Дионис, който подскачайки танцува в горите на Парнас, носейки тирсове и обгърнат в кози кожи.

Научаваме че, Аполон и слънцето са едно и също. След това научаваме, че Либер баща е равнозначен на Аполон, от което е ясно, че Аполон и Либер баща е един и същи бог. Тайнствената практика на тази религия, продължава разказа си Макробий, по време на свещинодействие е – слънцето да се нарича Аполон, когато е в горната полусфера т.е. през деня и Дионис, когато е в долната т.е. през нощта.  Макробий продължава със сведението, че в Тракия слънцето и Либер баща са едно и също (божество), което те (траките) наричат Сабазий и го честват с великолепна  религиозност. В 20 и 21 параграф от 18 глава, Макробий споменава Ιαω. Теонимът се среща най-рано у Диодор ⁴³. Тук Макробий се обосновава на авторите на оракула на Аполон Клароски т.е. Корнелий Лабеон, който добавил към теонимите Зевс, Аид, Хелиос, Дионис и този на Иао, като име на слънцето. В тази връзка Макробий добавя, че най-великият от всички е Иао, който е Аид през зимата, Юпитер (Зевс) през началото на пролетта, Хелиос през лятото и съмият Иао през есента (когато е същинското Дионисово превъплъщение).

Митът за Загрей е възможно да бъде и от малоазииски произход – поставен под превода – означение – Сабазий⁴⁴. Сабазий е божество, най – напред идентифицирано с камъка, в това си отношение на хтоничен бог той владее мъртвата и живата материя, затова може да бъде разчленяван и отново съединяван. Хтоничността на Сабазий не противоречи на соларността му, защото двете начала образуват космоса, който е и всеобщност.

Сабазий е остнанал без литературен мит. Първото текстуално споменаване за Сабазий е от Аристофан⁴⁵, но далеч преди него вероятния Сабас вече е скално божество във Фригия, засвидетелствено в петограф от централното светилище, известно като "града на Мидас". Атиняните разпознават Сабас като фригийска заемка⁴⁶. В споменатите съчинения Аристофан снизява култа към Кибела и корибантите, който вече започва да се нрави на атинските чуждопоклонници. Свидетелствата му за божеството  представят Сабазий като божество достойно за роби.  В текста "Сабазиевият сън" е приравнен с безумие и "корибанствуване", също така и с лидийската (персийска) войска, коята се хвърлила върху клепачите на Ксантий.

В комедията си "Птици" Аристофан⁴⁷  поставя Сабазий до "майката на боговете" и е идентифициран с птица (тук е от полза да припомним, че келтският бог Кернунос  е изобразяван от римляните с три летящи около главата му лебеди). Диодор⁴⁸  съобщава, че преди елинския Дионис се бил родил друг от съюза на Зевс и Персефона, когото някои наричали Сабазий. Понеже се срамували от (тайните си) общества, те честват неговото раждане и (извършват) жертвоприношения и му отдават (почит) нощем. Диодор твърди, че първият Дионис бил от Индия, където растяла лозата и той научил всички как да правят вино от нея. Вторият, син на Зевс и Персефона научил хората на земеделие и бил представян с рога. Третият Дионис бил син на Зевс и Семела. От Страбоновата "Географика"⁴⁹ (І в.пр.н.е – І в. от н.е.) е известно, че Сабазий е от фригийските (богове) и по някакъв начин малка рожба (чедо) на (Великата богиня) майка.

Тракийският Дионис – Загрей е пряка орфическа заемка в драматичното Дионисово превъплъщение на доктриналния хтоничен син на Велиата богиня – майка, докато Сабазий е схванат от гръцките автори като персонаж в обредното представление, като действащ чуждестранен бог. Във версиите на Загреевия мит в старогръцката литература Загрей е поставен до Персефона (Семела); докато Сабазий е винаги до фригийската Кибела (Велиата богиня – майка) или ще бъде споменат родом до нейните хипостази, каквито са малоазийските Ангдистис и Ма.

Както вече се спомена по сведението на Макробий⁵⁰ в Тракия слънцето и Либер баща са едно и също божество, сега е необходимо да добавим, че  според Макробий това божество те (траките) наричат Сабазий  и го честват с великолепна религиозност т.е Загрей е равнопоставен на Сабазий, както като хтониен, така и като соларен бог.

Една извадка от Амфитей – Нимфис направена от Харпократион⁵¹ Сабазий и Дионис са едно и също (божество) и че някои елини наричат вахки – те "саби". Равнопоставеността между Сабазий и Дионис като божества различни по произход и белези, но напълно сближени литературно е известна и от други автори⁵².

Понеже вече беше направен паралел между тракийското божество и Кернунос, нека проследим кое определя Кернунос като хтоничен бог. Божеството е изобразяван обикновено като седнал мъж с кръстосани крака, дълга коса и брада, основни негови атрибути са елен и змия с овнешка глава, което го определя като хтоничен. Най-ранното изображение и споменаване на името е известно от долината Камоника в Северна Италия и се датира към ІV в. Cornu на съвременен френски език означава рогат, вероятно от латинското cornu, откъдето Cernunnos вероятно произхожда от латински и означава рогатият.

Най- детайлното изображение на бога е известно от котела от Гундеструп (Дания)⁵³  открит през 1891 г., котелът е сребърен с тегло около 10 кг височина 42 cm и диаметър около 70 см, датира се към  І-ІІ в.пр.н.е., състои се от 13 орнаментирани панела. На единия от тях богът е изобразен седнал, с кръстосани крака и без брада. В лявата си ръка държи змия с овнешка глава, същата змия се появява на още два от вътрешните пет панела. Заобиколен от елен, куче и още две рогати животни, три лъва. Змията с овнешка глава е неотменен атрибут на Кернунос – тя се появява и върху релефа от Чиренчестър и олтара в Lypiatt⁵⁴.

Известни са изображения на Кернунос върху монети, 58 монети от съкровището от Wanborough, Surray, с негово изображение са намерени през 1984 г. Откритите монети (с размер 12 мм и тегло 1.20 г.) са сечени по време но управлението на Tincomaris. На лицевата страна е изобразено мъжко келтско божество с еленови рога, а на обратната бик. Змията и бикът определят Кернунос като хтоничен, птиците го свързват със соларността, а рогатите животни са символ на властта му над боговете и хората.

Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните представи на разглежданите древни общества е вяра в безсмъртието на интелектуалната енергия, която е мислена в космогоничен смисъл като свещен брак между Великата богиня – майка и нейния Син – Слънце, а в социологичен като хиерогамия между Богинята и сина на нейния Син осъществима по време на обреда.

[1] Плутарх, За Изида и Озирис; On Isis and Osiris, 1-3 (351c-352c), Dedication to Clea and Introduction

[2] Pind. Isthm. VII, 1-7, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 42

[3] Alkmeon. Fr. 3. Diels, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 25

[4] Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991, с. 27

[5] Венедиков, И., Тракийското съкровище от Летница, София 1996 г., с. 40

[6] Aeschyl, Sisyph, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 31

[7] Nonn, Abbas in orat. II, Contra Iulian, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 145; според Юлий Фирмик Матерн "За грешката на езическите религии" Либер е син на Юпитер - Iul. Firmic. Matern. De err. Profan. Relig. 6, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 134-142

[8] Athenag. Pro Christian. 20. Schwart, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г.,

[9] Callim, fr. 171, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г.

[10] Nonn, Dion, VI, 155 – 223, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г.,

[11] Nonn, Dion, V, 562-567, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 170

[12] Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991, с. 7

[13] Фол, А., Полис и Етност, В: Тракийската култура казано и премълчано, София 1995

[14] Diod. IV.4,1, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 89

[15] Dem. XVIII, 259-260, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 78

[16] Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 88

[17] Teoph. Charact. XVI, 4, Diels, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 94

[18] Artemid. II, 13, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 94

[19] Clem. Alex. Protrept. II.151, , цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 146

[20] Reinach, S., 1905-1906, Cultes, Mythes et Relioions, vol. 1-2; цит по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 127-128, 270

[21] Cremin, A., The Celts, p. 94

[22] Reinach, S., 1905-1906, Cultes, Mythes et Relioions, vol. 1-2; цит по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 127-128, 270

[23] Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 128

[24] Encyclopedia Mythica, Anthony E. Smith

[25] Fox, "The Ancient Celtic Otherworld", First Appeared in Ripples, The Quarterly Journal of Shining Lakes Grove, Yule, 1995.

[26] Mac Cana, Celtic Mythology, 1987;  цит.по Фол, А., Тракийският Дионис, кн. 1, Загрей, 19991, с. 128-1298, 269

[27] Ian Corrigan, The Core Cult in Druidic Rites, January 1997

[28] Onomacrt, fr. IV, Kinkel = Paus, VIII, 37,5, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 22

[29] Procl. In Plat. Tim, 35Ab, Diel; Procl. In Plat. Tim, 35B, Diel; цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 96

[30] Hes. Theog. 133-138, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 23

[31] Plat.Tim. 40E, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 23

[32] Nonn, Dion, VI, 155- 223, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 173

[33] Pind. Pyth. IV, 203-211, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 33

[34] Plut. Ques.Graec. 299 AB, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 35

[35] Iul. Firmic. Matern. De err. Profan. Relig. 6, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 134-142

[36] Iul. Firmic. Matern. De err. Profan. Relig. 6, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 134-142

[37] Procl. In Plat. Cratyl, 406 c, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 38

[38] Iul. Firmic. Matern. De err. Profan. Relig. 6, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 134-142

[39] Arnob, Adv. Nat. V.19, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 130

[40] Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 118

[41] Hom. I, 1. II, 426

[42] Macrob. Saturn. I, 18, 1-11, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 148

[43] Diod. I, 94, 2 цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 164; виж също и Фол, А., Политика и култура в Древна Тракия,  София 1990, V глава

[44] Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 1, Загрей, София 1991

[45] Aristoph. Horae, fr.566; Aristoph. Vespae, 8-13; цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с.44; с. 50

[46] Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с.63

[47] Aristoph. Aves, 874 – 875, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 58

[48] Diod. IV.4,1, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 114; Diod. III. 62, 28, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 117

[49] Strab. X. 3, 15, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 118

[50] Macrob. Saturn, I, 18, 1-11; цит. по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 1, Загрей, София 1991, с. 148-149

[51] School. Aristoph. AV 874; цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 97

[52] Hesych. s.v.  Σαβαζιος, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 168, Ploth. Lex. s.v.  Saboi Reitzenstain, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 175, Suid. s. v. Σαβαζιος, Diels, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 176,  Elym. Gudianum, s.v. Σαβαυδιος,  цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 180

[53] изобразеният бог е определен като Кернунос от Klindt-Jensen, богът е определен и като Келтският Меркурий или като прототип на Cu-Chulainn известен от ирландското  преданиеTain Bó Cuailnge от Olmsted. Изказани са мнения за тракийския произход на котела Bergquist and Taylor предполагат, че котелът е изработен югоизточна Европа от тракийски торефт, вероятно по поръчка на келт и транспортиран от  Cimbri, който нахлува в земите на Долен Дунав през 120 пр.н.е. Тракийският стил съчетан с римско влияние карат Bergquist and Taylor да датират котела  в периода  ІV – І в.пр.н.е.

[54] Богът е определен като Кернунос от М. Грийн – Green, M., The Gods of Roman Britain, 1994, p. 63-65, приложения №45 и №46. Паметникът се цитира  и в Келтска митология, 1997, с. 87 – там богът е споменат като "Цернон (Рогатият)"

Обратно към: [Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните вярвания на древни общества][Соня Илиева][СЛОВОТО]

© Соня Илиева. Всички права запазени!