Обратно към: [Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните вярвания на древни общества][Соня Илиева][СЛОВОТО]

Понеже вярата съществува и се съхранява в обреда, е необходимо да проследим ритуала, по време на който се изповядва тази вяра. Още повече, че ритуалът е материята, от който се твори мита, чрез обредът се изразява връзката  човек - общество – космос и той свидетелства за вярата.

В Древен Египет всяка година хелиакалното изравняване на Сириус съвпада с началото на разлива на Нил. Нил обикновено е възприеман като физически образ на бога Хапи, но по време на разлив Нил се насища с нова духовна мощ, защото прииждащите води са изпълнени с животворна сила. Придошлият Нил вече не е само Хапи, а се е превърнал в Озирис. В месеците преди разлива, когато Нил достига най-ниската си точка, Озирис (като оплождаща сила) е напълно мъртъв. Според Плутарх⁵⁵ Изида е земята, лишена от плодотворните води. Скръбта за земята е космическо събитие, сълзите на богинята в нейния космически образ като Изида – Сопде причиняват покачването на Нил. Тогава Озирис  е в състояние да я оплоди и така става баща на Хор⁵⁶.

По време на лятното слънцестоене Сириус се появява на нощното небе. Това "издигане на Сопте", както го наричат, отбелязва първия ден на Новата година⁵⁷. То определя началната точка, както на Соптическата, така и на Лунната година като последната започва от първия ден на невидимост на луната (деня предшестващ новолунието). Скоро след появата на Сириус, Нил откликва на новия възход и разливът започва. От митологична гледна точка водите прииждат поради сълзите на Изида, откъдето идва и името на празника отбелязващ сезона на Наводнението (Ахет) и е известен под името "Падането на капката". От ІV в.пр.н.е е известно сведението на Хелиодор⁵⁸  за този празник описан като най-важния ден от египетските ритуали и пробуждащ вдъхновение у египтяните.

За преобладаващото мнозинство тържественото събитие е в чест на речния бог Хапи, но няма съмнение, че освен Хапи прииждащите води са обвързани с присъствието на по-могъщо божествено присъствие. В Текстове на пирамидите разливът е описан като подмладяване на Озирис. В месеците на Шому, когато Нил напълно изгубва оплождащата си сила.

От Плутарх⁵⁹ е известно описание на церемониите извършвани в критичния момент на прехода. Жреците, наред с други печални обреди, погребват една позлатена крава с черно ленено наметало и я показват като траурен знак от страна на богинята (понеже те, египтяните смятат кравата за образ на Изида и на земята) в продължение на четири последователни дни, като се започва от 17- тия ден на месеца.  През нощта на 19-тия ден слизат при реката, тогава жреците и техните пълномощници изваждат свещената кутия, която се съхранява в едно златно ковчеже. В нея наливат малко вода за пиене, която са донесли със себе си и всички присъстващи  надават вик "Озирис се намери". Сетне смесват плодородната почва с вода  и като добавят скъпоценни подправки и благовония извайват фигура с форма на полумесец, която обличат и украсяват показвайки, че възприемат тези божества (Изида и Озирис) като принципи на земята и водата.

Паралелно с тези действия  в храмовете е изпълняван и друг ритуал. По време на Средното Царство празненствата посветени на Озирис са съпровождани от процесии и нощни обреди и са се чествали в храма в Абидос. Празненствата посветени на Озирис символично повтарят живота на бога и са чествани всяка година. Централен елемент по време на празненството е изграждането на "градината на Озирис".  Жреците напълват една куха златна статуя на Озирис (във формата на мумия) със смес от ечемик и пясък. Това се правело в присъствието на богинята Шенти, чийто образ е представян от фигура на крава. После статуята е поставяна в  плитък каменен басейн и редовно поливана с вода в продължение на девет дни. На деветия ден, точно преди залез, я излагат на слънце. На следващия ден, статуята вече пълна с покълнали семена е трябвало да бъде пусната по водите на свещеното езеро на храма – обредно пътуване, което траело три дни. След това я погребвали в камера, наречен "Домът на Сокар", след като изваждали от там статуята от предишната година⁶⁰.

Една илюстрация от папируса Юмилхак (Париж, Лувър) показва как покълването на семената се свързва със сексуалното пробуждане на Озирис. Това пробуждане означава активиране на универсалната сексуална енергия, от която възниква целия живот. Статуята на Озирис е полагана в камерата през последния ден от сезона на Наводнението. Според лунния календар, погребението съответства на последния ден от последната четвърт. Първият ден от месеца е денят, през който луната не може да се види и точно този ден е подходящ за загубата на Озирис.

Следващото събитие в серията от ритуали става на следващия ден – денят на новолунието. През този ден е издигана колоната джед, символизираща възкресението на Озирис и обновлението на Енергията. В легнало положение колоната символизира безжизненото мъртво състояние на Озирис, а изправянето и (от Сети подпомаган от Изида)⁶¹ е символ на неговата трансформация като повелител на живата и източник на животворна сила; изправянето на колоната символизира и възраждането на духовното.  Издигането на джед възвестява следващия сезон на Пройет и открива годината. Въпреки че се провежда през петия месец, този ритуал оповестява нов новогодишен ден⁶². Храмовите ритуали приключват на първия ден от сезона на Пройет, в този ден се провеждат всеобщи празненства. На народно ниво празникът също бил посветен на Озирис, но несъмнено има множество вариации. Все пак, ако съдим по Плутарх, скръбта е следвана от ликуване навсякъде.

Вече бе показано, че северният еквивалент на Озирис е погребалният бог Сокар – бог на смъртта и новото раждане в Абидос. Богът е свързан и синкретизиран с Озирис и дори е известен под името Сокар – Озирис. В този момент тялото на Озирис е погребано и активен бог става Сокар. Празникът в чест на Сокар се чества по времето на зимното слънцестоене през месеца хойак след прилива на Нил (появата на Озирис). По същото време съзвездието Орион (друго олицетворение на Озирис) не е видимо на звездното небе; това символизира смъртта и влизането в отвъдното на Озирис.

Празникът бил откриван на 12–тия ден на хойак с обредна оран и сеитба, две черни крави били впрягани в плуг, направен от тамариск. След тях вървяло едно момче, което хвърляло различни семена; в единия край на нивата - ечемик, в средната – лен, а в другия край – лимец. След това били произнасяни ритуални думи⁶³.  В някои области момчето било следвано от магаре, символизиращо Сет, готов да стъпче семето в земята. Същественото по време на празника е погребването (смъртта) на едната хипостаза на бога (Озирис) и активиране на другото му лице като Сокар. По време на обреда посредством символната смърт и ново раждане на бога се трансформира божествена енергия в участниците в ритуала.

Пренасянето на божествена енергия е осъществима чрез жертвоприношението по време на обреда в тракийското общество, този обред е възприет отчасти от гърците при празнуването на Големите и Малки Дионисий. Дионисовите празници в Атина⁶⁴ (Декември – Април) символизират превръщането на старата година в нова. През месец Декември се честват т. нар. Малки или Селски Дионисий, които са съпроводени с вино и на които се представят театрални пиеси. През Януари се честват т. нар. Леней, но с най-голяма тържественост са празнувани Големите Градски Дионисий (март), те продължават няколко дни и се посещават от жители на други полиси. Хорове представят в буйни песни живота и страданията на Дионис.

За разлика от атинските пролетни Дионисий в Тракия честването на Загрей е по време на Кукеров ден и се разполага между 5 и 15 февруари, когато по орфическия календар е видимо съзвездието Лира.  Загрей е субектът на големите новогодишни Дионоисови игри, който християнизацията на населението и възприемането на източноправославния календар се свързват със Сирни Заговезни, а чрез тях с Великден. Обредът е символна смяна на старата с новата година. С него се изиграва тракийската орфическа реорганизация на света⁶⁵.

При смяната на старата с новата година основният обред се изпълнява от мим, какъвто е кукерът. Той не знае името на Загрей, нито тежката си доктринална задача да бъде носител на тези бинарни опозиции на космологично, митологично и религиозно-социално равнище. Актьорът играе заедно със свитата си, за да е добра новата година.

Най-архаичният обред в Странджа е нестинарството. В името на нестинарите се съдържа тракийския топоним "аста", "асти" или "ести-нари", което ще означава играещи в огън. Свещенодействието се извършва от девственица – жрица. Зловещата оргиастичност, която жречествуващата придава на всички участници няма доктринален характер, но мистерията е извън съмнение. С нея се достига до упованието, че космическото тяло на бога ще се всели във всеки участник, който е приобщен т.е. Загрей се разпада преди да се превърне отново в едно цяло. Когато Белият кукер (без маска) сее, за тракийското орфическо учение този акт е равносилен на оплождане на Великата богиня – майка от сина и. Това символично понятие е непонятно за непросветения, който схваща сеитбата като знак за начало на новия природен цикъл. В такъв случай всеки паметник и обред притежава два езика, които могат да си заемат митологеми и знаци, но само като форма⁶⁶. Белият кукер е Дионис. Той е субектът на празника. Обредът е символна смяна на старата с Новата година, но всъщност чрез него се разиграва идеята на тракийския орфизъм за реорганизация на света, чрез нови съотношения на първичните космогонични начала (небе – земя, огън – вода). Белият кукер като субект на обреда е носител на драматизма между двоичните опозиции.

Космогоничният мит в тракийската безкнижовна действителност може да бъде възстановен единствено чрез културно-исторически анализ на запазените обичаино-обредни комплекси. Понеже няма митология, Сабазий е най- добрата възможност да се докосне чистата обредност или нормативната уредба на устната култура (пайдея)⁶⁷.

Християнският празник на равноапостолските светци Константин и Елена, отреден на 21 май и все още почитан в село Агия Елени⁶⁸. Празникът започва привечер на предния ден, когато в Агия Елени се събират анастенарите. Ръководител на обредните действия е телетархът, през цялата година той поддържа "конака" (светилището) на анастенарите и техния свещен извор. Нестинарската свирня (тъпан и гъдулка) се подхваща една седмица по-рано, за да бъде призована божествената сила към дните на колуминацията.

На 20 май телетархът, анастенарите и музикантите се събират в конака. Вечерта две жени с дълга запалена свещ в дясната ръка застават от двете страни на главния северен вход на стаята с огнището, откъдето посрещат и изпращат всички шествия. Първото шествие е с рози и свещи начело с музикантите. Всяко движение на шествието е кръгово в посока обратна на пътя на слънцето. Следват обредните действия при "четирите извора", телетархът прекадява извора и отваря капака, спуска менче и го пълни с вода, която е изсипвана във всички посоки като се започва от запад. Всички присъстващи се измиват пред входа. Вътре се измиват анастенарите. След като излязат от параклиса, шествието се отправя към определеното за играта върху жарава кръгово пространство, а от там в "конака". Там свещените предмети се поставят на местата им, с прилежащите обредни действия. Тук започва и танцът на анастенарите. Когато анастенарка започва да "вакха", тя взема кадилницата и кади иконостаса и огнището. Танцът продължава като някои от участниците носят свещени предмети. Късно след полунощ, когато танцът привърши, иконите се обличат и се връщат в домовете. На следващия ден 21 май иконите отново се донасят в конака със същите обредни действия. Жертвеното животно - три, пет или седем годишен бик (агне) е с венец от рози. Мястото на жертвената яма се определя от телетарха. Към пладне анастенарките започват да играят около мястото на жертвоприношението. Преди да извърши жертвоприношението колячът сваля венеца и го хвърля в ямата, в която се стича кръвта, за да попие в земята. Месото се раздава  на участващите и се носи сурово по домовете. Към полунощ започва играта върху жарава на анастенарите, водена от мъж, който държи икона.

Символиката на обреда е ясна. Разкъсан е бога –Аполон – Дионис наречен Сабазий. Като че ли Загрей е нощният, а Сабазий  дневният тракийски Дионис, но всъщност по- важно е да се отбележи сливането им целокупен образ.

В своята реч "За венеца" (330 г.пр.н.е.) Демостен⁶⁹  съобщава за тайнства практикувани нощем и денем в Атина. През нощта участниците се намятали с еленови кожи, пиели вино от кратер т.е. без мяра, пречиствали се като се триели с трици и кал и се пробуждали с призива: "избягах (избегнах) по-лошото намерих (открих) по-доброто". Демостен смята, че тези действия са лъжлива тържественост и врява към боговете, каквато никой никога не е вдигал. През деня "хубавите тиаси" се движели по улиците на Атина, участващите били увенчани (с венци) от копър  и с листа от бяла (сребърна) топола, притискали змии парейи и ги закачвали да висят от главите си, крещели " еуой сабой" и като танцували викали "хюес атес, атес хюес". Есхин подхващал виковете и повеждал танца, увенчан с бръшлян и за всичко това бил приветстван от бабички и вземал за награда баница напоена с вино, кравай и медни питки.

Така дионисово-­сабазиевата мистерия отеква в дионисово-­загреевата с яркия и орфически доктринален смисъл, в който земята и водата (калта и тинята) са плътта на Великата богиня – майка и оплождащата я течност, а триците ще означават плода, според тълкуването на Александър Фол. След като се е пречистил, участника в мистерията става носител на katharmos т.е. въздигнал се е чрез пречистването като е приел божествената енергия.

Божествената енергия се трансформира и предава на участниците в обреда по време на честването на празника Белтене при келтите. Празникът е известен на древните келтски общества под много имена; Белтене (Beltain - Ирландия),  Белтун (Bealtum – Шотландия), Shenn do Boaldyn на Айл ъф Мен (Isle of Man) и като Galan Mae – Уелс. Думата Белтене означава "bright" или "brilliant fire"  и се свързва с огъня, който запалват друидите в чест на стар келтски бог известен като Bel, Beli, Baltar или  Belenus, за който се предполага, че е британският келтски еквивалент на галския бог Кернунос (името му е известно от надпис във Франция).

По време на празника Белтене "Рогатият бог" умира или е отведен от Богинята на боговете, за да се роди отново, този път като нейн син. По време на Белтене Кернунос се появява в ролята се на съпруг на Богинята и чрез тяхното съединяване  се разиграва неговото ново раждане. Същността на обреда по време на келтския празник Белтене е да се осъществи връзка с Майката на всичкото. Чрез медитация и транс е необходимо участващият в обреда да се излезе извън собствените представи, за да се доближи до вътрешните води на всепознанието. Следващата стъпка по време на друидските обреди е да се предизвика вдъхновението – огън на духа (богът – син) и така да се създаде възможност, с помощта на пазителите на портите да се прелее енергия от отвъдното. Празникът Белтене (Beltane) започва по залез слънце, вечерта на първия ден от лятото. Това е най- подходящото време, когато друидите запалват огън на висок хълм в отговор на жертвения огън  на свещеният ирландски хълм. Празникът е свързван с обновяването на връзката между участниците в ритуала и богинята Ериу в Ирландия.

Обикновено, келтският празник Белтене (Beltane) се чества през април - май⁷⁰, времето, когато според християнската интерпретация, животните се преместват от зимните си леговища към пасищата и с това символизират прехода от домашното към същинско дивото. Вечерта хората носят у дома си клонки от глог (дърво на надеждата и закрилата) и украсяват къщите си. Друг обичай е прескачането на огъня, който се запалвал на открито по време на празника. Вярва се, че младите прескачат огъня за късмет в намирането на съпруг или съпруга, а бременните, за да имат леко раждане.

Ритуалът с избирането на парче от погачата (bannock) вероятно е във връзка и произхожда от ритуала за избирането на жертвата. В древността избраният от общността е пречистван с огън и е изпращан в "неизвестното" и въпреки, той е избран от боговете и чрез него се пренася божествена енергия. На него се дават парчетата bannock, за да се сдобият притежателите им с божествената енергия. После всеки участник е пречистван от дима на огньовете. В наши дни по време на ритуала участват двама свещеници и един гадател. Свещеникът държи пита и я представя на другите, поставя я обратно като е направил знак от долната и страна.  Питата се покрива с парче плат и участниците в обреда си избират парче, избралият парчето със знака е избран  от боговете. После той се среща с гадателя, който му казва, че е пречистен от отвъдните сили и може за де върне в общността, където получава от всеки участник парче от питата и така всеки да получи божествената енергия. От главния огън се запалват още два от двете страни на портите и свещеника казва: "Огънят на Белтене (Beltane) е огън на пречистване".

Няма съмнение, че в древността фигурата, която ръководи обреда е от кастата на друидите. Функциите на келтските друиди покриват ролята на царя – жрец в общността на траките. Подкрепям твърдението на Александър Фол⁷¹, че друидите у келтите са "безусловно най – добрите представители на аристократическата идеологическа и поведенческа обособеност" и затова тяхната жреческа функция включва човешкото жертвоприношение, заместено по – късно с жертвоприношение на кон (бик) поднасяна от царя при сакралното възпроизводство на космоса (общността) по време на обреда.

[55] Plut, On Isis and Osiris

[56] Нейдлър, Дж., Храм на космоса, София 1998

[57] Нейдлър, Дж., Храм на космоса, София 1998, гл. ІV, Отбелязването на времето

[58] Heliodorus, Aethiopica, 9.9.

[59] Плутарх, За Изида и Озирис

[60] Нейдлър, Дж., Храм на космоса, София 1998, с. 127-128

[61] Храм на Сети І в Абидос

[62] Blackmann, Myth and Ritual in Ancient Egypt, с. 22

[63] Книга на мъртвите, 882, 480

[64] Б. Богданов, История на старогръцката култура

[65] Фол, А., Политика и култура в Древна Тракия, София 1990 г.

[66] Фол, А., Тракийският Орфизъм, София 1986, с. 166

[67] Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с.215

[68] Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, Сабо

[69] Dem. XVIII, 259-260, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 94

[70] Beltane, by Ceisiwr Serith, March 1998

[71] Фол, А., Слово и дела в Древна Тракия, София 1993, с.37-38

Обратно към: [Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните вярвания на древни общества][Соня Илиева][СЛОВОТО]

© Соня Илиева. Всички права запазени!