Обратно към: [Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните вярвания на древни общества][Соня Илиева][СЛОВОТО]

В началото на ХХ в. се възприема тълкуването за Озирис като бог на растителността. Значителна роля за разпространението на тази теза има Фрейзър (Златната клонка). Основната теза на Фрейзър е, че Адонис, Атис и Озирис олицетворяват великите ежегодни промени в природата. Това виждане подкрепя и английският египтолог Хорнблауер⁷². Въпреки наличието на тези несъстоятелни теории, ясно е, че функцията на Озирис като божество на растителността е вторична по отношение на ролята му на бог – цар и цар на боговете⁷³. Значението на Озирис като бог на растителността се появява много по-късно в неговия култ, една в гръко – римската епоха. Вторично Озирис се възприема като животворната сила, стаена в зърнените растения. Диодор Сицилийски⁷⁴ разказва, че земеделците се удряли в гърдите и ридаели над първия отрязан клас като същевременно призовавали Изида. В рамзеския папирус Озирис се явява ечемикът, който  бива стъпкан (овършан) от Сет в облик на магаре. Това е описано като "раздробяване на бога". Възможно е възкресението на Озирис да е било символизирано от отварянето на зърното, но това не е негова същностна характеристика. Вероятно като свързват възраждането на бога с вечното възраждане на природата, част от изследователите възприемат буквално и свързват пряко Озирис с природните цикли и така го определят като бог на плодородието. В това си становище те не отчитат и дори не допускат ролята на бога в религиозните вярвания като бог, който като изстрадва смъртта си по време на обреда дава възможност за трансформиране на божествена енергия у участниците в ритуала.

Подобно на Озирис, вторичната същност на Дионис като божество на плодородието е следствена.  Приемайки отчасти вярата, отчасти обреда на Загрей / Дионис гърците включват божеството в олимпийската митология. Загрей - синът на Зевс и Персефона е разкъсан от титаните на седем части и изяден полу- суров. Атина Палада (в образа на богинята майка) спасила сърцето му, Аполон събрал другите седем части и ги заровили при Делфи или според друга версия Семела го гълта и така се ражда гръцкият Дионис⁷⁵. По-късно космическият бог е елинизиран в Делфи, където неговите жреци го съединяват със слънчевия му брат и му дават окончателното име Дионис. Съединяването е акт на синкретизъм, уреждащ космическото равновесие. Епизодът, който представя това е убиването на питона от Аполон. Така, вече попаднал в кръга на олимпийските богове, на Дионис е дадена ролята на бог на плодородието, виното, лозарството, музиката и драматическата поезия.

Вероятно иконографията и символиката на атрибутите на умиращия и раждащ се бог (рогата змия, бик), дават основание на изследователите да свързват бога директно с дивата природа и плодородието, а смъртта и новото му раждане да уподобяват с повторяемостта на природните цикли. Тази, отчасти несъстоятелна линия на анализ започната от Фрейзър, при която се сравняват образи и изображения, вместо скритата им конотация и не се разграничава всекидневната практическа функция от обредна, води след себе си и досега верни привърженици. В тази връзка, не е изненадващо определението за келтския бог Кернунос като бог на природата, плодородието и изобилието, което е преобладаващо в литературата. Наложената характеристиката на бога, като свързан и уподобен с природата, лова и плодородието, води изследователите в грешна посока, за да се изкажат недотам верни  твърдения; че придобивайки животински черти Кернунос усилва могъществото си като властелин на природата.

Абстрахирайки се от подобни неоснователни теории, въведени в литературата, е необходимо подходът за декодиране на археологически паметници и писмени извори да бъде основан на равнището на културно – историческата действителност, на която обредната и мислената функция на обекта изживява своята култура – пайдеиа. А това налага определението за бога като божество на плодородието и дивата природа да се определи твърдо като вторично.

Вярата в бога, който уравновесява в същността си соларо – хтоничната дуалност е преди всичко, тази която е мислена и изповядвана при обреда, за да може чрез принасянето на жертвата да се разиграе отново свещената хиерогамия и със смъртта и новото раждане на бога да се трансформира божествена енергия в участващите в обреда.

[72] Hornblower, G.D., Osiris and the Fertility Rite, 1941

[73] Химн от стела на Амонмес

[74] Цит. по Нейдлър, Дж., Храм на космоса, София 1998, с. 139

[75] Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн. 1, Загрей

Обратно към: [Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните вярвания на древни общества][Соня Илиева][СЛОВОТО]

© Соня Илиева. Всички права запазени!