напред назад Обратно към: [Фотографии][Оля Стоянова][СЛОВОТО]



Четири снимки


1.

 

Белите скали сякаш са кости.

Искъра се промъква бавно и флегматично като

прозявка между тях.

Издълбава ги.

Троши ги.

Оформя ги.

Пасторални картинки с прецъфтели глухарчета.

Черепиш е като билков чай.

По пътеките растат горски ягоди.

Орехи.

И коприва.

Бръшлянът покрива входовете на пещерите и ги прави невидими.

Слепи.

В скалните цепнатини растат криви дървета.

От белите върхове стърчат кръстове.

Лястовиците се опияняват от отвесите.

Шумът на Искъра заглушава писъка им.

Влакът заглушава Искъра.

Камбаните на църквата заглушават влака.

Манастирът сякаш е от приказка.

Шарени черги по пейките.

Калдъръм.

Малки и светли прозорчета.

Червено мушкато.

Сянката на скалите върху двора.

Спокойният сън на котката.

Дървената ограда.

Скърцането на дъските, когато вятърът нахлуе.

Скърцането на всяка крачка.

Скърцането на всяка мисъл.

Поклащането на дърветата.

Чешмата, която тече непрекъснато.

Пътеките, които неочаквано започват

и свършват преди да са извели някъде.

Грапавината на скалите.

Сякаш всичко е измислено.

Никога не е имало котка.

Влакът въобще не е спирал.

Горските ягоди изгниват до пътеките.

 

 

 

2.

 

Мургаш не е голям.

Само името му е голямо.

От всички страни -

камъни,

гори,

стръмни поляни,

мащерка

и мъглата, която го изяжда.

Може би затова Мургаш никога няма да бъде Атлас.

Небето е твърде ниско над него.

Облаците живеят по поляните заедно с мащерката.

Конете понякога пасат горски билки и облаци.

След това изчезват в мъглата.

Мъгла.

 

 

 

 

3.

 

В Господинци не живеят господинчовци.

Мъжете не ходят по джапанки.

Рейсовете не спират често.

В лошо време асфалтът се размеква.

Хората не ходят на пазар за разтуха.

Правят сладко от къпини.

Дядовците си сверяват часовниците по магаретата.

Знаят се по име.

Знаят си кътните зъби.

Жените носят бели кърпи.

И шарени шалвари на червени, жълти и сини цветя.

Децата плуват в Места,

а после лягат на топлия асфалт да се изсушат.

Гъделичка ги топлината.

Камъчетата се забиват в петите им.

От едната страна на реката е новата църква.

От другата страна е джамията.

А хората се усмихват.

Говорят за времето.

Четат вестниците като романи - от край до край.

Но вярват на себе си.

Пожелават си лек път и здраве.

Жените дълго бършат ръце в престилката.

И дълго гледат след тебе.

Престилки на жълти, сини и червени цветчета.

Пъстри шалвари.

Такива шарени гащи.

Хубаво се върви по калдъръма - спираш поглед на всеки камък.

Тесни улички.

Високи дувари.

Каменни покриви.

Прах.

Пъргави старчета.

На кой му пука за гащите...

Човек ходи с каквито си гащи има.

 

 

 

 

4.

 

Водопадът е тънък като конец.

Селото се е сгушило между баирите.

Скрило.

Заспало.

Забравило.

Кога от село е станало махала.

Кога от къщите са останали само два-три покрива

и един-единствен пушещ комин, като знак, че все още

има живот.

Цялото село стърчи над пропастта.

Къщичките са надвесени от високото.

Градините са надвесени от високото.

И само водопадът изтича сякаш мъкне след себе си

живеца на селото.

Параклисът е обраснал с цъфнали бурени.

Жълто.

Дървените огради се разпадат.

Пътеките са мокри от роса.

Стръмнината постепенно набира сили да се изправи.

Стари орехи.

Стари градини.

Стари зидове.

Облите бели камъни са се изтърколили в стръмното.

Запустели градини.

Останки от зидове.

Орехите изгниват в земята и от тях прокарват филизи

нови дървета.

Църквата стърчи над пропастта.

Разцъфтяла.

До нея гробището сякаш също се готви да скочи от високото.

Старците от селото казват, че пред тях има само два пътя.

Единият е към пропастта.

Другият е към гробището.

А това е едно и също.

Все едно казваш Полска Скакавица.

 


напред горе назад Обратно към: [Фотографии][Оля Стоянова][СЛОВОТО]

 

© 2000 Оля Стоянова Джакова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух