Обратно към: [Дърво и птица][Георги Константинов][СЛОВОТО]

След толкова уроци по стоманен атеизъм

и плахи мигове на разговор с отвъдното,

аз, първобитният човек

в компютърния век,

свалям шапка пред своята душа

и целувам

нейния божествен егоизъм.

Безсмъртна е тя, пък аз - временен!

Знам, че отгоре

космическият разум

ме наблюдава под синята си лупа -

как наивно се лутам

между глад за хляб и жажда за свобода,

между излитащи птици

и падащи звезди.

Как раздробявам планетарната мечта

на дребни илюзии,

как моето утро се ражда като светец

и издъхва като тъмен грешник...

Но понякога имам голям ден.

Построявам пирамида.

Или разрушавам бастилия.

Изричам велики думи.

Или усещам любов към цялата Вселена...

Тогава всички богове,

измислени на земята,

се скриват под нокътя на малкия ми пръст...

А душата ми изтръпва от гордите ми крачки.

Само окото, само онова око,

вторачено в синята лупа,

дружески ми прощава всичко.

То е мъдро.

То е предвидило,

че понякога на този свят

и микробът трябва да има

голям ден.

1995г.

Обратно към: [Дърво и птица][Георги Константинов][СЛОВОТО]

© 1999 Георги Константинов. Всички права запазени!