Георги Константинов

Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО]

Вик

От върха си до корена

боледуваш, човеко!

Под усмивка престорена

носиш яростно ехо.

Към очите на другите

самотата те тласка...

Но се плашиш от удари.

И не вярваш на ласка.

Твойта мисъл забързана

стигна космоса вече,

а понякога въздухът

да въздъхнеш ти пречи.

Гневно спориш със себе си.

Във гърдите ти пари

страх от тъмни виелици,

прах от бъдни пожари...

Вдигаш слънчеви здания.

Пиеш вино с наслада.

Но подобно урания

твоят дух се разпада.

И в минути невесели

сам се слагаш на фокус -

как във твоите жестове

се промъква жестокост?

Тя е в теб. И наоколо.

Но повярвай, човеко -

ти самият си болката.

Ти самият си лекар.

Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО]