Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО]

Искрено съжалявам, приятелю,

че не вярвам в бога.

Ти, чудото на материята,

рядко ми протягаш ръка.

Трябвал ми е бог

в минути на страх и тревога -

да му прошепна възхвала,

със гняв да го отрека...

А така двама с тебе

в най-реалния свят сме попаднали.

Тичат потни мечтите ни,

в сълзите ни стронций снове.

Такива сме земните хора -

нито животни, нито ангели

(както са писали теолозите

през средните векове).

Неведнъж съм повтарял:

Богът е мойто незнание.

Но кажи ми - колко неща

за тебе и себе си знам?

Свойте истински боли

лекуваме с общо мълчание.

Само в гората зелена

съм плакал и пял като в храм.

Знам, че слабите духом

още вярват в небесни легенди.

Аз вярвам само,

че пак ще се срещнем, макар и за час.

Да си стиснем ръцете,

в очите си да погледнем...

Ако има бог -

нека той да повярва в нас.

Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО]

© 1988 Георги Константинов. Всички права запазени!