напред назад Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО]



Някой, който не спи


1

Самолетът

целта си дали не забрави?

И къде се намира

земята Зимбабве?

Между два континента

луната потъна,

над екватора пихме

наздравица сънна,

а сега черна Африка

виждаме ние

като черно сърце

под крилото да бие.

Аз пък вече усещам

крилото метално

като част неразделна

от своето тяло

и отново се питам -

дали не забрави

самолетът

къде е земята Зимбабве?...

Срещу мене

девойката, носеща чая,

се усмихва за нещо,

което не зная.

Тя пешком

по небето среднощно премина -

до Зимбабве остават й

крачки стотина...

За безкрайния полет

поисках да кажа...

Знам - от трима човека

зависи пейзажа:

командира, пилота

и борд-инженера,

със които не бяхме познати

до вчера,

но които днес носят

в ръцете си здрави

този случай щастлив -

да достигнем Зимбабве...

Те дори и във своята

будна кабина

ни поканиха с тебе

за няколко мига

сред ефирни сигнали

      и думи -

ония,

дето влизат в безшумната

черна кутия...

Но под облака вече

кръжи самолетът -

над бамбукови хижи

и бели градчета;

водопади димят

и стърчат боабаби...

Да притегнем колани.

Това е Зимбабве!

 

2

"Някой, който не спи"...

По предания стари

тъй тълкува градът

свойто име - Хараре.

не заспиват дърветата

в южната зима,

под чадъри нашарени

важно си кимат...

Не заспиват площади,

хотели, гаражи

и пред сънните здания

тъмните стражи...

Някой, който не спи,

светлините запалва,

за да литне градът

със крилете на палма.

Някой фигури вае

в безмълвния камък.

Някой вдига товара,

ухаещ на манго.

Някой буди асфалта

със струя звънлива -

в този град, който всъщност

от труд не заспива...

Не заспива пред храма

и мрачният спомен -

сляпа негърка проси

със глас монотонен.

Тя в живота си черен

какво е видяла?...

Ще прозвънне виновно

монетата бяла.

Да, човек затова

е създал самолета -

да погледне безсънно

тази наша планета,

да я вижда с очите

на чуждата грижа.

Да я вижда за всички,

които не виждат!

Бавно крачим по улици,

прави и чисти,

покрай радост и болка...

Като туристи.

Но във кратката нощ

паметта ще повтаря:

"Някой, който не спи.

Някой, който...

Хараре."

 

3

Боабаб, ти си тук

от хиляда години...

Днес под твоята сянка

прашинка ще мине.

Мимолетна, суетна

прашинка такава -

тук и там се върти,

за света разсъждава,

часовете брои,

хоризонта гадае...

Боабаб, приеми я

в деня си безкраен!

Посрещни я под клоните

вечнозелени...

Ти самият си път.

Ти самият си време.

Незаспиващ на хълма

от толкова века,

виж летежа

на тази прашинка - човека!...

Тя, която жадува

да стигне зенита...

Нека тихо сега

в твойта сянка за влезе.

И оттам да погледне

реката Замбези!

 

4

Загърмяват в слуха ни

безбройни там-тами...

Водопадът Виктория!

Ето го - там е!

Необятна стена от вода

закипява,

вдън земята пропада

сребристата лава

и се връща към нас

като прашна грамада,

като облак, димящ

от котлите на ада...

Този облак приижда,

лицата ни мокри

и върхът му достига

небесния покрив,

а под нашите стъпки

трепти неуморен

на дъга многоцветна

дълбокия корен...

И си мисля пред тази

невиждана гледка,

че дойдохме дотук

по широка пътека -

със проспекти в ръцете,

със весела крачка:

след засмяна

и знаеща всичко водачка.

И по пътя ни даже

маймунката дива

артистично заставаше

пред обектива...

Някой друг е будувал

във тъмното време,

сам е ваел пътеката

с бавно вървене,

по Замбези надвиквал е

влажния вятър...

За да има Виктория

свой откривател...

Но гърми водопадът

сред ярост красива.

Чак в небето

гърмящият облак отива.

И напразно

случайното хръмване пъдя -

този облак прилича

на ядрена гъба!

Той се люшка, надвиснал

над всичко и всички -

боабаби и палми,

жирафи и птички,

над хотели, предлагащи

дивеч и къри,

над туристи, разперили

смешни чадъри...

И в дъжда, непреставащ

дори за минута,

аз внезапно усещам,

че някой ме бута...

Пак онази маймунка

другарски ми кима -

иска тя с апарата

сега да ме снима!

 

5

Проверени паспорти.

Багаж. Суматоха...

И отново ни грабва

крилатият грохот.

Виж: побърза градът

светлинките да палне -

сякаш трогнат от нашите

думи прощални...

Някой, който не спи,

не забравя в момента,

че очаква ни път

между два континента...

Ще запомним и ние

земята Зимбабве -

с незаспиващи хора

и сънни дъбрави,

с водопади, там-тами

и писък на птици,

с черни слонове,

стъпящи в бавни редици...

ще будува в небето

и тръпка позната:

че на всички

еднакво

е нужна земята,

че дори самолетът излита,

защото

чувства будна земя

да тупти под крилото...

Не е плосък светът...

В тези мигове същи

някой, който не спи,

ни очаква и вкъщи.

Не заспива и всяка

тревога човешка

между Южния кръст

и Голямата мечка!...

Много мисли будуващи

в себе си крия -

като някаква черна

безшумна кутия,

дето дума по дума

записва маршрута...

Но аз няма да чакам

фатална минута!

А кутията черна

сега ще отворя

и за всичко това

ще говоря, говоря...

 


напред горе назад Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО]

 

© 1988 Георги Константинов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух