|
Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО] Някой, който не спи1 Самолетът целта си дали не забрави? И къде се намира земята Зимбабве? Между два континента луната потъна, над екватора пихме наздравица сънна, а сега черна Африка виждаме ние като черно сърце под крилото да бие. Аз пък вече усещам крилото метално като част неразделна от своето тяло и отново се питам - дали не забрави самолетът къде е земята Зимбабве?... Срещу мене девойката, носеща чая, се усмихва за нещо, което не зная. Тя пешком по небето среднощно премина - до Зимбабве остават й крачки стотина... За безкрайния полет поисках да кажа... Знам - от трима човека зависи пейзажа: командира, пилота и борд-инженера, със които не бяхме познати до вчера, но които днес носят в ръцете си здрави този случай щастлив - да достигнем Зимбабве... Те дори и във своята будна кабина ни поканиха с тебе за няколко мига сред ефирни сигнали и думи - ония, дето влизат в безшумната черна кутия... Но под облака вече кръжи самолетът - над бамбукови хижи и бели градчета; водопади димят и стърчат боабаби... Да притегнем колани. Това е Зимбабве!
2 "Някой, който не спи"... По предания стари тъй тълкува градът свойто име - Хараре. не заспиват дърветата в южната зима, под чадъри нашарени важно си кимат... Не заспиват площади, хотели, гаражи и пред сънните здания тъмните стражи... Някой, който не спи, светлините запалва, за да литне градът със крилете на палма. Някой фигури вае в безмълвния камък. Някой вдига товара, ухаещ на манго. Някой буди асфалта със струя звънлива - в този град, който всъщност от труд не заспива... Не заспива пред храма и мрачният спомен - сляпа негърка проси със глас монотонен. Тя в живота си черен какво е видяла?... Ще прозвънне виновно монетата бяла. Да, човек затова е създал самолета - да погледне безсънно тази наша планета, да я вижда с очите на чуждата грижа. Да я вижда за всички, които не виждат! Бавно крачим по улици, прави и чисти, покрай радост и болка... Като туристи. Но във кратката нощ паметта ще повтаря: "Някой, който не спи. Някой, който... Хараре."
3 Боабаб, ти си тук от хиляда години... Днес под твоята сянка прашинка ще мине. Мимолетна, суетна прашинка такава - тук и там се върти, за света разсъждава, часовете брои, хоризонта гадае... Боабаб, приеми я в деня си безкраен! Посрещни я под клоните вечнозелени... Ти самият си път. Ти самият си време. Незаспиващ на хълма от толкова века, виж летежа на тази прашинка - човека!... Тя, която жадува да стигне зенита... Нека тихо сега в твойта сянка за влезе. И оттам да погледне реката Замбези!
4 Загърмяват в слуха ни безбройни там-тами... Водопадът Виктория! Ето го - там е! Необятна стена от вода закипява, вдън земята пропада сребристата лава и се връща към нас като прашна грамада, като облак, димящ от котлите на ада... Този облак приижда, лицата ни мокри и върхът му достига небесния покрив, а под нашите стъпки трепти неуморен на дъга многоцветна дълбокия корен... И си мисля пред тази невиждана гледка, че дойдохме дотук по широка пътека - със проспекти в ръцете, със весела крачка: след засмяна и знаеща всичко водачка. И по пътя ни даже маймунката дива артистично заставаше пред обектива... Някой друг е будувал във тъмното време, сам е ваел пътеката с бавно вървене, по Замбези надвиквал е влажния вятър... За да има Виктория свой откривател... Но гърми водопадът сред ярост красива. Чак в небето гърмящият облак отива. И напразно случайното хръмване пъдя - този облак прилича на ядрена гъба! Той се люшка, надвиснал над всичко и всички - боабаби и палми, жирафи и птички, над хотели, предлагащи дивеч и къри, над туристи, разперили смешни чадъри... И в дъжда, непреставащ дори за минута, аз внезапно усещам, че някой ме бута... Пак онази маймунка другарски ми кима - иска тя с апарата сега да ме снима!
5 Проверени паспорти. Багаж. Суматоха... И отново ни грабва крилатият грохот. Виж: побърза градът светлинките да палне - сякаш трогнат от нашите думи прощални... Някой, който не спи, не забравя в момента, че очаква ни път между два континента... Ще запомним и ние земята Зимбабве - с незаспиващи хора и сънни дъбрави, с водопади, там-тами и писък на птици, с черни слонове, стъпящи в бавни редици... ще будува в небето и тръпка позната: че на всички еднакво е нужна земята, че дори самолетът излита, защото чувства будна земя да тупти под крилото... Не е плосък светът... В тези мигове същи някой, който не спи, ни очаква и вкъщи. Не заспива и всяка тревога човешка между Южния кръст и Голямата мечка!... Много мисли будуващи в себе си крия - като някаква черна безшумна кутия, дето дума по дума записва маршрута... Но аз няма да чакам фатална минута! А кутията черна сега ще отворя и за всичко това ще говоря, говоря...
Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО]
© 1988 Георги Константинов. Всички права запазени! |