напред назад Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО]



Сняг


1

Планината умее

да бъде красива.

Тя със утринен сняг

свойта възраст прикрива,

пак в очите й светят студени искри...

Не отивай при нея, момчето ми,

спри!

Красотата ранява.

И даже убива -

щом решиш, че очаква единствено тебе,

щом по нейния хребет

стремглаво летиш,

щом прерязваш със ските си

всяка забрана

и ликуваш свободен във нейния плен...

Не отивай при нея

поне този ден!

Но ти вече си тръгнал с усмивка смълчана:

все нагоре,

нагоре,

да слънцето чак...

Като памет изчезваш -

не в белия сняг,

а във тъмната бездна

на своята рана.

 

2

И ще звънне тревожно

небето над нас.

Ще отекне в кръвта ни далечният удар.

Ще се сблъскат в гърдите ни

огън и мраз...

И с неясния порив

на всички родители

ще се втурнем задъхани в снежната угар.

Ще те търсим

в очите на стръмния ден,

ще те търсим по име, по шала червен -

от небето ще слизаме

в пряспа дълбока,

ще гадаем с надежда

планинския ек...

Необятна изглежда човешката болка,

ако търсиш във нея

обичан човек!

 

Чак накрая,

в студения край на деня,

ще ни викнат последните ноти на лифта...

И наместо в оная

покрита със сняг планина,

ще съгледаме твоята бледа усмивка

в белотата

на болнична стая...

Ще те зърнем за миг. И ще хлопне врата.

Ще премине

хирург във дрехи зелени.

ще мълчим...

Ще разбираме само това,

че без тебе

не можем да бъдем спасени.

 

3

Тази нощ,

тази тъмна и светнала нощ,

разделена на две с хирургически нож

и бинтована нежно с белеещ покой -

тази нощ, сине мой,

се роди ти отново.

Вече търсиш замаян през болката брод -

проговаряш,

потрепваш с ръка уморена...

А по светла тръбичка

към твоята вена

капят бисерни капки живот. -

За да видиш в прозореца

тиха звезда,

за да чуеш далечния шум на града,

за да срещнеш с безкрайна почуда

очите ни,

а пък ние да крием

какво сме изпитали...

Да ти сочим сега

пукнатина в стъклото,

през която далеч по снега

е избягало злото.

 

4

Ала злото

е някъде близо до нас -

от леглото съседно

глух старчески глас се обажда,

там, отсреща,

детето се мята от жажда

и сънува на Искъра бистрия шум,

до вратата

проклина снега инжинерът

и крака си гипсиран

раздвижва наум,

във далечния ъгъл младежът -

довчера войник -

обявява през миг,

че е здрав, че тук всички го мамят,

ала всъщност от удар загубил е своята памет...

 

Шепне, стене, крещи

едновременно

стаята бяла,

уморена от толкова много злина -

сякаш цялата болка

на тази земя

тя под своя таван

е събрала.

а пък там,

до прозореца синкав, където

пукнатина в стъклото блести -

спи безмълвно човек...

На лицето му трепка снижинка.

 

И снежинката не се топи.

 

5

Е, това е, момчето ми,

голата истина -

твойта рана е страшна,

но не е единствена...

Както не е единствен

планинският сняг,

криещ камък във своята пазва.

Както не е единствена

в днешния свят

тази болница с възраст неясна

и с претъпкани стаи -

креват до креват.

 

Както може да има

в коварната зима

и лекар такъв -

който пръв да ти влее от своята кръв,

който маската дръпнал

след дневната смяна,

цяла нощ да будува

край твоята рана.

 

Няма болка единствена

в общата стая.

Ала ти си за мене

единствен

в безкрая!

Ето - слънцето тръгва със първия лифт...

Ти го виждаш...

Ти трябва да бъдеш щастлив!

Ти си длъжен за този живот

да се бориш -

да вървиш по снега,

с ясен глас да говориш

и да гледаш по-надалече от мен!

 

... Ще излезем със тебе

във ранния ден

и ще хлопне подире ни глухо вратата.

А пък злото - под камък да спи!

Ще вали,

ще ни удря снегът по лицата...

И ще се топи.

 


напред горе назад Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО]

 

© 1988 Георги Константинов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух