|
Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО] Сняг1 Планината умее да бъде красива. Тя със утринен сняг свойта възраст прикрива, пак в очите й светят студени искри... Не отивай при нея, момчето ми, спри! Красотата ранява. И даже убива - щом решиш, че очаква единствено тебе, щом по нейния хребет стремглаво летиш, щом прерязваш със ските си всяка забрана и ликуваш свободен във нейния плен... Не отивай при нея поне този ден! Но ти вече си тръгнал с усмивка смълчана: все нагоре, нагоре, да слънцето чак... Като памет изчезваш - не в белия сняг, а във тъмната бездна на своята рана.
2 И ще звънне тревожно небето над нас. Ще отекне в кръвта ни далечният удар. Ще се сблъскат в гърдите ни огън и мраз... И с неясния порив на всички родители ще се втурнем задъхани в снежната угар. Ще те търсим в очите на стръмния ден, ще те търсим по име, по шала червен - от небето ще слизаме в пряспа дълбока, ще гадаем с надежда планинския ек... Необятна изглежда човешката болка, ако търсиш във нея обичан човек!
Чак накрая, в студения край на деня, ще ни викнат последните ноти на лифта... И наместо в оная покрита със сняг планина, ще съгледаме твоята бледа усмивка в белотата на болнична стая... Ще те зърнем за миг. И ще хлопне врата. Ще премине хирург във дрехи зелени. ще мълчим... Ще разбираме само това, че без тебе не можем да бъдем спасени.
3 Тази нощ, тази тъмна и светнала нощ, разделена на две с хирургически нож и бинтована нежно с белеещ покой - тази нощ, сине мой, се роди ти отново. Вече търсиш замаян през болката брод - проговаряш, потрепваш с ръка уморена... А по светла тръбичка към твоята вена капят бисерни капки живот. - За да видиш в прозореца тиха звезда, за да чуеш далечния шум на града, за да срещнеш с безкрайна почуда очите ни, а пък ние да крием какво сме изпитали... Да ти сочим сега пукнатина в стъклото, през която далеч по снега е избягало злото.
4 Ала злото е някъде близо до нас - от леглото съседно глух старчески глас се обажда, там, отсреща, детето се мята от жажда и сънува на Искъра бистрия шум, до вратата проклина снега инжинерът и крака си гипсиран раздвижва наум, във далечния ъгъл младежът - довчера войник - обявява през миг, че е здрав, че тук всички го мамят, ала всъщност от удар загубил е своята памет...
Шепне, стене, крещи едновременно стаята бяла, уморена от толкова много злина - сякаш цялата болка на тази земя тя под своя таван е събрала. а пък там, до прозореца синкав, където пукнатина в стъклото блести - спи безмълвно човек... На лицето му трепка снижинка.
И снежинката не се топи.
5 Е, това е, момчето ми, голата истина - твойта рана е страшна, но не е единствена... Както не е единствен планинският сняг, криещ камък във своята пазва. Както не е единствена в днешния свят тази болница с възраст неясна и с претъпкани стаи - креват до креват.
Както може да има в коварната зима и лекар такъв - който пръв да ти влее от своята кръв, който маската дръпнал след дневната смяна, цяла нощ да будува край твоята рана.
Няма болка единствена в общата стая. Ала ти си за мене единствен в безкрая! Ето - слънцето тръгва със първия лифт... Ти го виждаш... Ти трябва да бъдеш щастлив! Ти си длъжен за този живот да се бориш - да вървиш по снега, с ясен глас да говориш и да гледаш по-надалече от мен!
... Ще излезем със тебе във ранния ден и ще хлопне подире ни глухо вратата. А пък злото - под камък да спи! Ще вали, ще ни удря снегът по лицата... И ще се топи.
Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО]
© 1988 Георги Константинов. Всички права запазени! |