Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]

Далеч от делничния бит,

далеч от думи неразбрани -

шосето като черен бинт

превързва тихите ми рани.

Един разлюшкан автобус

извън мъглата ме извежда...

И слизам на завоя пуст,

повикан от една надежда.

Сега със себе си вървя.

Не нося шапка. Нито шлифер.

И дъжд по моята глава

почуква със потаен шифър.

Той може би ще разбере

защо се лутам без причина -

дъждът, роднина на море,

на горди облаци роднина...

Аз също искам да летя.

А все на дребно се пилея -

между небето и пръстта,

загледан в делника, живея.

Нагазвам в меката трева.

Ръце размахвам сред простора...

И уж към себе си вървя,

а хора търся, други хора.

Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]

© 1982 Георги Константинов. Всички права запазени!