Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]

Кой може да ме укори,

че съм изчезнал изведнъж

в съня на жълтите гори,

под ритъма на древен дъжд?

Подобно есенни листа

пилея стъпките си аз

и ако викна на света,

ще чуя само своя глас.

Един незаплануван ден

със мирис на далечен дим,

безцелен, даже похабен...

А може би необходим.

О, как ме дърпа към пръстта

надежда като жилав храст,

че се разделям със страстта,

за да посрещна нова страст.

Наметнат с облак тъмносив,

с горите съм един и същ -

дълбоко прав, дълбоко жив

под ритъма на древен дъжд.

Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]

© 1982 Георги Константинов. Всички права запазени!