напред назад Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]



Съдба


Моя родина е тази планета.

Мраморни хребети, сини морета,

хълми зелени и жълти пустини -

всички са мои най-близки роднини.

С камъни, мравки, животни и птици

имаме родствени общи частици,

звуци и багри, от черно до бяло,

облаци, мълнии - сме едно цяло.

Всяко далечно и близко трептене

бързо минава по моите вени.

Литва дъхът ми, горещ от умора

и ме сродява с безброя от хора.

Аз съм небе и гора разлюляна.

Тича сълзата ми към океана.

Мойта усмивка звъни в градовете.

Мойта тревога в прозорците свети.

Земния вятър отвред ме настига.

Земното слънце в очите ми мига...

Ако се втурна към други вселени,

дълго земята ще гледа след мене -

докато сам изведнъж проумея,

че търся вредом

единствено нея.

 


напред горе назад Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]

 

© 1982 Георги Константинов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух