Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]

О, как лудуват в есента

дърветата с перчеми рижи!...

И с неспокойните ята

отлитат летните ми грижи.

Шосето - някъде встрани -

като река бучи и тътне...

Надуват клаксон мойте дни,

но пак съм нередовен пътник.

Гората гледам удивен,

ръка протягам на тревите

и зрели жълъди край мен

валят като метеорити.

В примамливите висини

дали шуми гора такава? -

Старее тя от новини

и зрелостта я подновява.

Надвила зноя, чака мраз.

Разперва клони над пороя...

Изглежда тук единствен аз

пристъпвам в орбита не своя.

Подобно зрител закъснял,

вървя сред скъсани декори...

Аз края само съм видял.

Началото ще се повтори.

Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]

© 1982 Георги Константинов. Всички права запазени!