Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]

Моят спомен

се връща по мраморен път.

И ме люшка във утрото

мраморен вятър.

И безброй стъпала в планината блестят

като в мраморен амфитеатър.

Небосводът се движи в очите ми пак.

И надвиква машинния гръм инженерът:

"До върха сме -

дъждът ще обърне на сняг...

Тук са вадили мрамор и в старата ера."

Острие неуморно

в скалата звъни.

Преминават по стръмното

мраморни хора

и пред тях вечността се разцепва на дни...

Бавно снежният ден

се издига нагоре.

И къде ли ще спре този мраморен блок,

който сяда сега, разлюлял самосвала?

Що е той? -

Пълководец? Езически бог?

Или гладка настилка във оперна зала?

Може би ще сияят по него слова.

Но каква ще е тяхната мъдрост дълбока?...

Тези мраморни хора

не знаят това.

Камионът пое в неизвестна посока.

Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]

© 1982 Георги Константинов. Всички права запазени!