Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]

Видях едно дърво

на каменния връх.

Подпира синевата,

останало без дъх.

От жажда почерняло,

разпънато от вятър,

на лакти се надига

и пада на скалата...

Със камъка напукан

се бори мълчаливо -

живее, но случайно

и този ден е живо,

безумно зеленее...

Едно дърво, което

разбира колко струва

близостта с небето.

Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]

© 1982 Георги Константинов. Всички права запазени!