напред назад Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]



Разстояние


От снежната пряспа потокът се ражда безкрайно.

И тича надолу към тихия бряг на житата.

Зелените мури подпират небето със рамо.

И слънцето само със поглед докосва земята.

Пленен от безкрая, отново се чувствам свободен.

Студеният вятър краде непрестанно дъхът ми.

А моята сянка във ниското някъде ходи.

Сега съм свободен.

      Потокът в нозете ми тътне.

Какво да си мисля, когато ръба съм достигнал?

Нататък е бездна.

А сянката в ниското крета.

Стоя неподвижен. И сам срещу космоса мигам.

И тънка подметка

      дели ме от тази планета.

 


напред горе назад Обратно към: [Общителен самотник][Георги Константинов][СЛОВОТО]

 

© 1982 Георги Константинов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух