напред назад Обратно към: [Константин Миладинов][СЛОВОТО]



Побратимство


По планини, по друмои

како шетаф, како скитаф,

ето к'идет самовила,

самовила самогорска.

Пред лице е облак стоит,

а во него како дзвезди

светет очи самовилски.

Се приближвит и ми велит:

– Млад юначе, зар не жаляш

ти твоите църни очи,

ти си дошол да ми шеташ

во моя-ва ситна гора!

Ела сега ти по мене

ти да свириш, я ке играм.

Ако мене ти надсвириш,

ти сум твоя посестрима;

еко тебе я надигра,

тешко тебе от животьта,

горко тебе от младостьта.

– Самовило самогорска,

я не жалям църна живот,

туку сакам посестримство

с самогорски самовили. –

Налютена, насърдена,

трепна еднош со крйлята,

дури облак се подкрена,

и се виде бело лице

самовилско, огневито.

Лице бълсна, дури сърце

ми го зави во пламеня.

Трепна дважди, трепна трижди

и ко бела преперуга

тя пред мене, я по нея.

Стреде гора се найдофме.

На рамнина, на ледина

се застоя. – Я засвириф.

Яска свирам, тая играт.

Ко ветрища ко се стретет,

дури пущат секайци.

Другиот ден уще свирам.

Яска свирам, тая играт.

Тамо, вамо искри падвет

ко небесни да се дзвезди.

Трекиот ден не престанва

яска свирам, тая играт.

Овде скокни, тамо скокни,

како платно да се веит,

дури ветки се нишает.

– Наодзади уморена,

покрай мене се навали

и ми велит: „Я сум твоя

на са живот посестрима.”

И от тога, мой другари,

не ме гибет дивотии.

Сабя сечит, се излеква,

огън горит, не оздравя.

Ми е верна посестрима

самовила самогорска.

 

Октомври, 1858

 


напред горе назад Обратно към: [Константин Миладинов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух