напред назад Обратно към: [Моите петъци с Александър Геров][Марияна Фъркова][СЛОВОТО]



"Не те затварят старите години"


Последни блуждаещи дни и нощи, които често объркано се сблъскват, докато се разпознаят. Ослепително бялото и катранено черното, сливащи се в една сива и безцветна маса, загубила ярките си контури.

Ти се събуждаш и светът тежко се сгромолясва в уморените ти и изгубили интерес към живота очи. Огромно е усилието да се включиш мигновено със сетивата си, мълниеносно да проумееш къде се намираш. А денят, разцъфтял отвън по прозорците, пее.

Брат ти Георги услужливо се появява на вратата в спалнята, за да ти помогне да се приобщиш към стаята. Ти се надигаш спокойно и безучастно се облягаш за всичко само и единствено на него, посветил се с грижите си на теб. Искаш да не мислиш, да изчезнеш, да се претопиш, да те няма, да не съществуваш, да си вече отминало безсмъртен. И колкото тази мечта се засилва и разширява, толкова повече се свиваш в своя бленуван пашкул, докато съвсем не заприличаш на него. Ограничаваш дните си с дрямка, освобождаваш се от всичко, което би ти натежало по дългия път. Отстъпваш територии и царства, вече над нищо нямаш власт. Губиш се из лабиринтите на душата си, останала ненахранена и все по-загубваща интерес към себе си.

Ти се събуждаш - тялото се събужда, а душата я е страх да се надигне. И защо ли да става? Всичко ще се завърти в еднаквия ежедневен кръг под повтарящата се строга команда: закуска, обед, вечеря... 40 броя цигари на ден и нито една повече, една малка чашка ракия, скандал, лягане. И вече почти никой не идва да те види. Няма я ласката на онзи дом, обитаван от добри духове, съживяван от обичта на женски ръце. Ти се плашиш, защото всяка вечер въздухът се наелектризирва с напрежение, взривява се малката кухничка и пердетата плачат. Угарките се гушат една в друга, за да бъдат преброени по възможност с няколко по-малко, за да не изхвръкне пепелта от пепелника, докато ти или мълчиш, или напразно се опитваш да се оправдаеш.

Копненията ти за хора и приятели губят контурите си и се отдалечават. Прекомерните грижи за тялото убиват душата. Ти седиш безжизнено и дори не се съпротивляваш, ти си се предал твърдо и окончателно в другите ръце. Тоталната ти безпомощност те е довела до смъртоносното потъване в дълбокия свят на отчаяното мълчание, на отчайващото мълчание. И няма излизане оттам, и няма спасение!

Ти седиш в кухнята и крехко намекваш за себе си. Предметите зорко се наблюдават и играят с един слънчев лъч, проникнал откъм балконската врата. Няма те. Все повече те няма.

Събуждаш се и целият ти ден ще премине пред упойващата власт на цигарите, пред безсилието да се "пребориш" с тях. Защо ще се "бориш", не разбирам - сякаш това ще удължи живота ти!

- Това няма да удължи животът ми, но аз цял живот съм се борил - опитваш да ми обясниш, повтаряйки два пъти думата "живот".

Духът ти винаги е бил по-свободен и жаден, духът, открадвайки за малко тялото, измъквайки го на разходка. Днес тялото не иска и не може, приело своето наранено физическо оцеляване на всяка цена. Затова то се отпуска, залинява, задоволило елементарния си глад. Само понякога нещо го сепва и търсейки забравеното себе си, с дебнещ поглед гледа да изпуши някоя цигара в повече, да отпие по-голяма глътка алкохол, да си долее, без никой да усети - крадец, престъпник, попаднал в затвор, който извършва едно-две дребни нарушения във вътрешния ред. Пленник, чието отклонение се тълкува като чудовищно.

Ти се събуждаш и гаснеш всеки ден по малко. И все по-често нямаш настроение, нямаш стимул за живот. Страхът от заплахите при неподчинение, че едва ли не няма кой да се грижи за теб, ти действат вероломно. Погледът ти става все по-отдалечен и навъсен, все по-ясно преставаш да си принадлежиш.

Аз идвам все по-рядко, защото чувствам, че вече съм на чужда територия. Не ме посрещаш весело, почти не се усмихваш, не разговаряш както преди, приемаш ме по навик... Само понякога се вглеждаш в очите ми, за да откриеш какво си е отишло, или на мен ми изглежда да е така. Отчайваш ме с най-отчуждения си поглед, а когато някой петък решиш да ми се обадиш по телефона, аз по гласа ти отгатвам, че очакваш да се видим отново, че може би нищо не се е променило.

Гледам навън през прозореца и не зная в какъв сезон сме потънали. Мръсно е. Животът стана непоносимо тежък за всички ни. Ти не можеш да си представиш, облегнал глава на стената в кухнята. Късно е. Чакаш брат си, както всяка вечер да ти донесе цигари, малко ракийка, бурканче с храна. Късно е. Изпушил си красивите мигове от живота, изпушил си себе си. И стаята тъне в мъгливия мъчителен дим. Няма ги шумните сбирки от някога. Дните ти са пестеливо събрани и скъпернически подредени, разпоредени са. Аз не знам къде си. Стоиш безизразно и безучастно. Стоиш безизразно и безучастно. Страх ме е.

Късно е вече, късно е, и аз не зная кога отново ще дойда. Гледам през прозореца и е тъмно в душата ми. Не си вече на моя страна. И нямаш своя територия. Знаеш, че си виновен, но мълчиш, мълчиш и слушаш. Другият ти брат Павел вече не идва. Не идва и Божидар. Преди време и те са гледали така в прозореца... Сърцето ми плаче.

Ти се събуждаш, но душата ти не иска да стане. А навън отново е съмнало и утрото е захвърлило нощната си пижама.

Пускаш радиото и дълбоко се впиваш в първата съживяваща те цигара, за да усетиш вкуса на живота. Потъваш някъде, където няма нищо и се озоваваш пред последната от прилежно преброените от брат ти цигари. Един обикновен ден се е изнизал.

Тръгвам си с тъга и утре ще забравя за теб, за тревогите ти, за противоречията, за дребните надежди и разочарования, ще забравя как гледах продължително в прозореца. Ще загубя и погледа ти, ще спра да вниквам в отчаяните ти молби да се сдобрим, в мислите. Няма да си спомням и за хладните ти пръсти, които ми подаваш за довиждане.

Затова написах тази книга.

Ти вече спиш. Каза ми, че напоследък не сънуваш нищо. Защото нищо не може да те развълнува. Ти спиш все по-често - спи тялото, защото душата не иска да стане.

 


напред горе назад Обратно към: [Моите петъци с Александър Геров][Марияна Фъркова][СЛОВОТО]

 

© 1998 Марияна Фъркова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух