напред назад Обратно към: [Петър Чухов][СЛОВОТО]



Прозорче, през което се вижда небето


Беше елегантна - облечена в светли тонове, с чудесен следморски тен, но разкошната шапка още отдалеч внушаваше неуместност. Освен това се държеше странно: вървеше крадешком, с напрежение в походката, и накрая се шмугна в дворчето на нашата кооперация. Любопитството ме погъделичка - при кого ли отива? Забързах, кривнах след нея към входа, очаквайки да я видя пред вратата, която се заключва, да чака някой да й отвори. Но там я нямаше. Озадачен, минах в задния двор. Ето къде била! Клекнала, държеше в ръце полите си. Шапката й леко потреперваше. Като ме видя, изпадна в паника. Скочи и без да мисли, на един дъх изстреля към мен:

- Извинете, трябва да отида до тоалетната!

Аз също се стреснах. Щях да се извиня и да се махна, но осъзнах колко е хубава. Дланите ми се изпотиха.

- Ами, заповядайте вкъщи, аз живея тук! - посочих към олющената стена с малки балкончета, щастлив, че никой от съседите не си е намерил в момента работа там.

- Не, не... - замънка тя като избягваше да ме гледа. Прекъснах я:

- Но моля Ви, не се притеснявайте! Все пак тук едва ли е най-подходящото място! За нас, мъжете, е лесно, но за Вас...

- Да, да, прав сте, обаче...

Жената явно изпитваше затруднение - искаше й се бързо да се отърве от човека, който я беше сварил в конфузна ситуация, но от друга страна аз бях единствената възможност да се спаси от неотложната нужда, без да губи достойнството си, което преди малко така лекомислено бе заложила. Необходим беше още един малък тласък.

- Между другото, тоалетната ми предлага подобна гледка - олющени стени, прозорче, през което се вижда небето - така че почти няма да усетите разликата...

Слънцето възторжено си играеше с шапката, а нейната собственичка стоеше нерешително в сянката й.

- Добре, убедихте ме! - каза тя накрая с дълбока въздишка.

Докато се качвахме по стълбището, успях да я поогледам. Явно се луташе между трийсетте и четиридесетте като облеклото и тялото дърпаха към по-голямото число, а лицето сякаш още не искаше да се раздели с двайсетте. Затова и тази шапка, почти с размери на “Ролс Ройс”, стоеше някак гротескно и увеличаваше напрежението. Пропуснах цялото великолепие да мине пред мен - така изящните глезени и босите ходила в сандалите с много каишки бяха незащитими под обстрела на погледа ми. Когато стигнахме четвъртия етаж - бях й казал, че живея там - тя се обърна с гримаса на болезнено очакване. Горката - докато съм се наслаждавал, е страдала. Бързо отключих. Направих й място да влезе и посочих към тоалетната. Тя се втурна натам, но спря пред вратата, свали шапката и след като се огледа, внимателно я сложи на масата в кухнята.

Настаних се в хола, пуснах подходяща музика, извадих чашки. Мислех да пробвам с номера, че съвсем случайно днес имам рожден ден или нещо подобно. Бях поизнервен - след две бири на обяд, трябваше и аз да мина през стаичката с прозорчето, за да се отпусна. Изтекоха пет минути, а дамата не излизаше. Взех да ставам нетърпелив. След още десетина не издържах и отидох да питам какво става.

- Сега излизам! - отговори ми тя и аз се върнах обратно.

Започнах да гледам циферблата на часовника. Пет, десет, петнайсет минути... По дяволите! - скочих - и пак пред тоалетната.

- Ето, готова съм, идвам след минутка!

Пак седнах в хола. Гледах през прозореца как някакви птици волно си летят и скърцах със зъби. Още като идвах към къщи мечтаех за мига, в който ще остана насаме със санитарния фаянс, а оттогава мина сума ти време. Усещах как се фиксирам върху тази мисъл и всички други се разбягват като подплашени пилци. Дискът свърши. Не го смених. Вече не ми пукаше дали ще остане досадницата, само се молех по-бързо да излезе оттам! Накрая, обезумял, заблъсках по вратата и закрещях:

- Излизай! Излизай веднага!

Тогава тя отвори. Но не излезе. Застана пред огледалото и започна да си тананика. С последни сили простенах:

- Излез, моля те, за малко...

- Сега, сега, само секунда - тя продължи да се върти пред огледалото и да си оправя косата.

Не издържах, минах край нея, свалих ципа на панталона и, разкрачен пред тоалетната чиния, пуснах разкъсващите ме бесове на свобода.

Когато отново започнах да мисля, осъзнах, че тя стои и ме гледа.

Обърнах се.

С тънка усмивка и блестящи очи изглеждаше още по-красива. Поклати глава с разбиране и каза:

- Сега сме квит, нали?!

После си отиде. В кухнята, на масата, остана шапката й.

Дали ще дойде да си я потърси?

 


напред горе назад Обратно към: [Петър Чухов][СЛОВОТО]

© Петър Чухов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух