напред назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]



1 част


Тази сутрин гневът до крайност нажежи всичко в Кирил. Той сграбчи първия лист, който се мярна пред разширените му от ярост очи и изписа на един дъх: "Моля да бъда освободен!" При думата "освободен" пот изби дори под ноктите му. Спря за миг и с поглед на човек, изпращащ скъпи хора на война, погали лабораторните плотове, дестилационните колони, тромавата камина. Тук работеше от седем години. С желание би работил още двадесет и седем. С желание би работил до края на своя живот, тъй като светлината, с която го даряваше трудът в института, градеше златен мост между тялото, душата и духа му. В името на истината от малък се захласваше в разказите на своята сестра за часовете по химия. Единствено така Лора успяваше да го укроти. А и нещо по-важно - ореолът, който затрептяваше в тези мигове около нея, прокара слънчева пътека към загадъчния свят на атоми и молекули. И въпреки че майка им искаше да запише медицина, не я послуша, и не съжаляваше. Следването вървеше леко. Стажовете в завода край родния град бяха интересни. С притаен дъх наблюдаваше жълтите, зелените, червените очи на командните табла. Минутите ускоряваха своя ход край дестилационни колони и пещи, а още по-неусетно летяха в лабораториите на института. Макар,че не получаваше нито стотинка, често оставаше и след определеното за студентите време - толкова силно го привличаше животът, бушуващ зад прозрачните стени на епруветки и колби. И когато комисията по разпределение на техния випуск му определи място именно в този институт, в Кирил нахлу радост, ярка като слънце. Комисията му определи това място не приласкана от тайничко подхвърлен рушвет, а единствено заради отличния му успех. Ето защо тази слънчева радост постепенно премина в усещане за безмерна пълнота, която няма начало, няма край и не е застрашена от нищо. Но днес! Днес от това чувство не бе останало нито зрънце. Той сви несъзнателно ръка в юмрук и с наклонения си почерк, който в момента бе станал по-наклонен от обикновено, продължи: "Моля да бъда освободен, защото..."

Според Кирил за родния му град и за професията на инженер-химик по-добро място оттук нямаше. Така смятаха и всички около него и когато подразбраха, че пише молба за напускане, се спогледаха учудено. Тези, с които сърцето му туптеше в еднакъв ритъм, го съветваха да размисли. Останалите с ехидна усмивка шушукаха зад гърба му, че когато попрехвърли години, няма така тежко да изживява неправдите. Той усещаше недобрите им погледи и с болка си мислеше, че след време може би и в неговата душа ще свие гнездо безразличието. Но не! Имаше чувство, че е невъзможно. Струваше му се, че хората от тяхната секция могат да живеят под един покрив с лицемери, с експлоататори, защото не са творци, а роби. Обаче той е подквасен с друга мая и ето защо не му е жал, че мигът за раздяла е дошъл.

С твърди крачки влезе при секретарката на директора. Остави полегато изписаните листи. После започна да си опакова книгите.

Дима дойде да му помогне.

- Сам ще се оправя!

Отсече с груб глас, но в действителност му стана приятно, когато видя, че вади безбройните кафяви папки.

- Тръгнахме заедно. Докрай ще бъдем заедно.

Младата жена го погледна и деловото изражение, струящо от лицето й, преля в сияеща усмивка. Допадаха му тези бързи, изненадващи промени може би защото събуждаха тайнственото присъствие на сестра му. Кирил затвори очи. Така му се прииска Лора наистина да е до него. Да й разкаже за горчилката, която пие в момента. Да се посъветва. Но за съжаление това не можеше да стане! По време на първомайската авария в завода беше на смяна и повече не се завърна вкъщи.

Преглътна един, втори, трети път...

- Моля те! Гледай си твоята работа!

Без да се поддава на резкия тон, Дима продължи да бърше праха от кориците, отделяйки това, което имаше право да вземе. Постепенно дружелюбното й отношение омекоти болката, която разкъсваше душата му. С нея се стопиха и яростта, и желанието да бъде сам. И изобщо тя винаги му действаше благотворно, може би затова изпитваше безкрайно удоволствие да я чувства до себе си.

Загледа се в ръцете й. Нежна кожа, изящни движения, но най-много му допадаше всеотдайността, с която се раздаваше. Ето защо между колегите, с които започна последната особена важна за бъдещето му задача, избра за свой пръв помощник Дима. И не сгреши - двамата така се увлякоха, че дори осъмваха, вторачили погледи в менящите се цветове на течностите в колбите. Още на втория месец почувстваха, че са налучкали нещо значимо. Отслабнаха. Очите им трескаво заблестяха. В сърцата им запяха онези слънчеви гласове на вътрешно ликуване, които толкова рядко спохождат човек. Всички други - от чистачката до най-високопоставения, ги наблюдаваха с любопитство - сред нищожните, кариеристични интереси бе разцъфнал необикновено силен порив за творчество и това красиво чувство събуждаше не само клюкарските страсти, но и завистта им.

Кирил и Дима нито чуваха, нито виждаха - светлата надежда, че са на път да покорят отдавна жадуван връх изграждаше в душите им техен, собствен свят, който в този миг бе рай и за двамата. Щастливи дни! Но в началото на юли Антон Ваклинов, ръководителят на секцията, с тон, нетърпящ възражение, обясни на Кирил, че темата се оказала твърде специфична и се налага да бъде поета от специалист с по-голям опит.

- Според мен резултатите, за които докладвах в четвъртък... - полагайки неимоверни усилия да спре надигащия се гняв, Саръстов говореше по-бавно от обикновено.

С рязък жест на дясната ръка шефът показа, че въпросът е приключен. Заповяда да предаде възлагателното писмо. Намести се по-удобно върху мекия стол и се усмихна така ласкаво, сякаш му се е притекъл на помощ. Кирил се опитваше да се владее, но безбройните потискани ярости набъбваха. Те се вляха в едно с тази последна и най-силна и като порой го повлякоха. Рязко стана. Тръшна вратата. Без да вижда нищо и никого, прекоси коридора и влезе в кабинета на директора.

- Другарю Янев, докога Ваклинов ще издава патенти за сметка труда на подчинените си!

Харалампи Янев бавно повдигна вежди. От два дни язвата жестоко го болеше. През нощта не бе мигнал. Единственото действие, на което се чувстваше способен, бе да стовари глава върху бюрото, но щом видя гневното лице на обикновено владеещия се Кирил, стана. Посочи с очи фотьойла, а самият той уморено се отпусна на дивана.

- Саръстов. Моля те. Разкажи. Но по-спокойно. Защо си така развълнуван!

- Целият институт знае, че в продължение на две години бях начело на колектив, който разработи и внедри технология за производство на уникален нефтопродукт. Аз бях организаторът. Ваклинов се водеше фиктивно за ръководител.

- Но това е толкова стара история. Какво те е върнало към нея...

Погледът му напои въздуха с униние.

- Какво ли! И чистачките бяха наясно кой даваше идеите. Кой ги реализираше. Но дойде време да ме атестират и се оказа, че не може да ми се присъди по-висока степен, тъй като по документ нямам необходимия минимум внедрени теми.

- Но нали се разбрахме Ваклинов да ти възложи задача, която да е вписана на твое име.

- Възложи ми. Но пак я грабна.

Янев му направи знак да укроти водопада от думи и нареди да извикат ръководителя на секцията.

Ваклинов влезе с уверени крачки.

 


напред горе назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Бангова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух