напред назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]



2 част


Не си спомняше кой пръв от химиците постави името му под своя разработка. Не си спомняше изпита ли, поне за миг, угризение на съвестта, но вече години наред в него се бе бетонирало чувството, че точно така трябва да се постъпва, защото докато подчинените му работеха необезпокоявани от нищо, той набавяше материали. Изготвяше проекти. Сключваше договори и с това прокарваше път. На тях им оставаше само да вървят. Но за съжаление те не крачеха, а едва кретаха - често пъти наум, а понякога и на глас Ваклинов него дуваше против всички и всичко. И наистина, ако специалистите от секцията употребяваха четири месеца по дадена тема, преди това той бе загубил месец да я планира, после още два да доказва какво е направено в отдела. И тези книжлета, книжки, книжа, нарастващи лавинообразно, според значимостта на идеята му, отнемаха времето, изсмукваха силите, умъртвяваха въображението му. И поне да му доставяха радост, а то само неудовлетворение, раздразнение, гняв. Гняв, който с годините деформираше неговото съзнание: той не виждаше друм за заобикаляне на тази хартиена планина; нямаше сили да я взриви. Смяташе, че е жертвал способностите си за процъфтяване на института и затова с чиста съвест крадеше разработки.

- Приемам задачата, тъй като се чувствам отговорен за моите колеги!

Янев го погледна с открит възторг. Да, и този път Ваклинов, надарен с око на тънък психолог, безпогрешно улучи мишената, изстрелваща поредната духовна награда. Днес тя му бе поднесена благодарение на спокойствието, което вдъхваше равният му глас.

Обнадежден, Янев сведе глава и се опита да прецени дали ръководителят на секцията ще успее да загаси избухналото недоволство. Дали ще успее да го потопи в трезвите води на отстъпките, на примирието, а искаше да успее. Ох, как искаше! Защото се страхуваше от недоволства, до мозъка на костите се страхуваше, тъй като ясно осъзнаваше, че ако допусне в института плевела на раздорите, фатална грешка на предшественика му, то на следващите избори партийното бюро нямаше да го подкрепи и тогава край на олимпийския жезъл. А Янев с цялото си сърце и ум желаеше да го задържи. Не че чак толкова обичаше властта. Не! А защото още в началото на неговия трудов път му го връчиха и сега от върха на петдесет и петте си години бе способен само на едно - да бъде директор. И тази мисъл го изпълваше със страх, но да се връща назад беше късно. Оставаше му само да полага усилия по-добре и все по-добре да дърпа, да направлява поверените му юзди.

Той вдигна тъжните си очи, които ден след ден губеха от своя блясък. Отново спря поглед на Ваклинов и съсредоточено го заслуша.

- Всички знаете, че възнагражденията на хората в поверената ми секция зависят от завършените задачи. След месец Саръстов трябваше да докладва. Помоли ме за отлагане на съвета. А това означава, че не само той, а още дванадесет човека няма да получат заплати - ръководителят обърна спокойното си лице към Кирил. - Колега, попитайте ги дали са съгласни. И тогава настоявайте...

- Естествено! Никой няма да е съгласен. Ето защо исках продължаването на срока. Правили сме го и друг път...

Янев внимателно наблюдаваше спокойния, убеден в правотата си Ваклинов и почервенелия, треперещ от гняв Саръстов. Не бе чиракувал нито в този институт, нито в заводски отдел за нови производства и не познаваше трудноподдаващата се на оценка изследователска дейност, но бе убеден, че така крещят ограничените, невъзпитаните. А и нещо по-важно - презираше жаждата за степени, за длъжности, защото какво бе сполучил, след като натрупа толкова много звания, донесоха ли му поне минута радост!

Директорът се усмихна тъжно и разпери ръце, с което искаше да каже на Ваклинов: "Няма що! Трябва да простим сприхавостта на младите." Този жест вбеси Кирил.

- Е, какво! Ще ме обвините в мързел. В липса на фантазия.

- Не, не - дипломатично промърмори способният винаги да избира най-уместна рамка за своето поведение Ваклинов.

- Естествено, че не. Та нали благодарение на моите дарби се сдобихте с втора степен. А сега ви трябва нещо голямо. Нещо много по-голямо, за да сграбчите първата. И ето! Резултатите, за които докладвах в четвъртък, ви паднаха като дар Божи - крещеше Кирил.

С дружелюбно движение на главата Янев показа на Антон, че може да си тръгва. После нагази колебливо в разговора.

- Колега, имам чувство, че днес е лош ден за вас и ви съветвам. Върнете се в лабораторията. Дори си идете вкъщи. И утре, вдругиден елате. Ще обсъдим положението. Ще се опитам да разреша създалото се недоразумение...

В понеделник Ваклинов и Саръстов отново се срещнаха при директора. Янев ги изслуша. И обръщайки като ветрило глава и към двамата, неуверено заговори:

- Одобрявам решението на другаря Ваклинов да поеме тази толкова решаваща за бригадата задача. Дори му нареждам. Но, Саръстов, това съвсем не означава, че ръководството на института не ви уважава. Не. Всички ценят способностите ви. И нещо по-важно - занапред отново ще ви възлагат, и то не фиктивно, да ръководите теми.

Пред очите на Кирил се замъгли. Имаше чувство, че в дома му са влезли крадци: грабят, рушат, а той не може да им се съпротивлява, защото е вързан. Рязко затвори вратата след себе си. И до болка изпита желание да остане сам, обаче и в лабораторията, и в кабинета, та дори и по коридорите бе многолюдно, шумно. Отпусна се на стола зад бюрото. Но не! Дразнеше го добре репетираният смях на комедиен артист, който се лееше от транзистора на колежката до него. Дразнеше го подсмърчането на колегата зад гърба му.

Премести се в лабораторията. Четири от лаборантките, скрити зад дестилационната уредба, играеха карти. Щом влезе, побързаха да се изнижат в съблекалнята, така че остана сам. Впери зеници в нажежения от лятното слънце прозорец. Стисна юмруци и почти на глас изстена. "Няма да работя!" Но това беше най-неудачното решение, което можеше да вземе, защото го оставяше сам с мислите. А те никнеха все по-черни, все по-яростни. Като пълчища обсаждаха съзнанието му и рушаха преградите на смиреност, с които душата се опитваше да ги спре. Добре, че влезе Дима.

- Беше ли при директора?

- Да.

- Какво е решил?

- Ваклинов поема ръководството на задачата.

- О-о-о-о... - по лицето й се разля някакво особено чувство, различно от тъгите и разочарованията на околните, което насити с още по-голяма дълбочина очите й. - Преди малко ме попита дали ще се включа в новия колектив.

Кирил я погледна стреснато.

Искаше да заличи хоризонта, който им се откри. Да погребе тайната, която бяха на път да разгадаят, но дали щеше да успее! Стотици часове работиха рамо до рамо и... Дори и пред себе си не признаваше, че нейното въображение роди повече от идеите.

- Как ще постъпиш!

- Не знам. Жал ми е за истината, до която стигнахме. Жал ми е да я крия само защото не ние ще й бъдем автори... Струва ми се, че има нещо гадно в такава постъпка... А искам и да ти помогна. С цялото си сърце желая да ти помогна...

Две сълзи се търкулнаха по страните на Дима. Тя рязко се обърна и излезе. "Може би все още ме обича..." - с трепет си помисли Кирил и мъжкият егоизъм (ето, отдавна я беше изоставил, а продължава да е влюбена в него) го изпълни с тръпчиво вълнение и сякаш поукроти пълчищата от черни мисли. Вдиша дълбоко и за първи път от седмица насам сухият въздух, който властно нахлуваше през отворения прозорец, не го подразни.

След час тръгна да я търси.

 


напред горе назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Бангова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух