напред назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]



4 част


Когато научи кой поема щафетата, Дима болезнено въздъхна, защото знаеше, че сега трябва да претупва, да натъкмява, да наглася, че трябва да върви против съвестта си или непрекъснато да влиза в словесен двубой с прекия си началник. Обикновено ставаше второто. Тези престрелки опъваха не само нейните нерви, но и на всички около тях. Въпреки това, навъсена и тъжна, веднага се потопи във възложената й задача. Четирите лаборантки, които бяха забелязали, че шефът, за разлика от Кирил, никога не проверява резултатите, заредиха дестилационните колони, но не останаха да ги наблюдават, а се скриха в съблекалнята, тяхна неприкосновена зона, извоювана с цената на жестоката безотговорност на висшата управа, която в продължение на двадесет години не бе вложила нито лев за подобряване на условията, при които трудолюбивите женички си изкарваха хляба. И те, повлечени от всеобщото газене през просото, потънаха в плетки и клюки.

Кирил заседна в библиотеката. "Няма да работя!" - повтаряше още от вчера, сякаш тези думи бяха молитва, от която очакваше успокоение. "Няма да работя!" - но не беше от хората, които можеха да бездействат, ето защо разгърна Реферативния журнал. Под него постави първи брой на списание "Космос" и зачете научнофантастичния разказ. На другия ден от къщи си донесе два криминални романа. И изобщо до момента, в който Хинков не му съобщи резултатите от анкетата, с нищо сериозно не се зае. Това не само не възмути околните, но дори им допадна. Те го даряваха с разбиращи погледи, тъй като най-после се бе включил в тяхната агитка. Да, голяма част от специалистите и лаборантите, зад привидната заетост, се мотаеха: един, защото се смяташе ощетен в годишните премии; друг - онеправдан за това, че въпреки че имаше две деца, му дадоха гарсониера, а на колегата, който беше само с едно, предоставиха двустаен. Трети си пилееше времето, като по този начин протестираше против решението на шефовете не той, а младата химичка да отиде на симпозиум във Виена. Години наред Кирил не се поддаваше на всеобщото настроение и още от сутринта подгонваше поставената му задача. Но през тази седмица си избра нов график. Сутрин четеше разни криминалета или взимаше участие в обсъждане на последния телевизионен филм. А следобед преглеждаше ежедневниците и изслушваше всички музикални радиопредавания. Но както дете, хранено с шоколад, трудно можеш да приучиш да яде марципан, така и на него, докоснал се до необикновеното усещане, което човек изпитва, когато създава нещо ново, дните започнаха да му се струват сиви, блудкави. И все по-страстно му се искаше да отплува в света на своите изследвания. Обаче при мисълта, че щяха да излязат от името на Ваклинов, в душата му се надигаше гняв. "Няма! Повече няма да позволя да ме ограбват. Повече няма..." Тези закани, като късо съединение в електрическа мрежа, изгаряха желанието му да работи. За сметка на това, когато се прибереше вкъщи, с часове се отдаваше на пианото.

Музиката бе вторият слънчев лъч в неговия живот.

Родителите му, Христина и Тодор Саръстови, още петгодишен го записаха в школата към Пионерския дом. Взеха това решение не защото бяха открили точен слух у вечно ходещото с разбити колене момче, а защото смятаха, че всяко интелигентно семейство трябва да даде музикално образование на децата си. Четири години преди това дъщерята неуспешно бе учила цигулка, ето защо на Кирил подариха пиано. Изненадата беше голяма - учителят не скриваше възторга си. Докато Христина, отначало гордо, а после с растяща тревога наблюдаваше как синът й все по-страстно се увлича. Ако Лора беше проявила неговата дарба, майката с радост би я благословила. Тъй като, дори и да не израстне като виртуозен изпълнител, би свирила вкъщи за удоволствие на близките си, а какво по-прекрасно от това за една жена! Но от Кирил искаше да направи лекар. С цената на много усилия прекърши желанието му да следва в Консерваторията, обаче любовта му към музиката не успя да изкорени. И сега тази любов бе най-верният му отдушник. В скръбни дни той винаги търсеше утеха при белите клавиши. И ето, трета вечер подред, още от улицата Христина ги чуваше. В кооперацията и други свиреха, но никой така мощно и рязко. И днес, когато до ушите й пак долетяха тези само Кирилови звуци, влезе в бившата детска, а сега младежка стая (както на смях я наричаха помежду си). Приседна на табуретката до красивия инструмент и тихо попита:

- Бородин втори, неприятности ли имаш?!

Кирил направи опит да се скрие зад привидно разсеян поглед, но майката не повярва на тази маска и с още по-разтревожен глас заговори:

- Кажи, какви неприятности имаш!

- Големи...

- С някое момиче?

- Не. На работа.

- С Ваклинов?

- Да. Задачата, за която ти споменах преди месец... Задачата, с която можехме да прославим България... Ваклинов я присвои!

- Мошеник!

- Исках да не ви безпокоя. Затова мълчах. А и се надявам, че нещата ще се оправят.

- Как!

- Посъветваха ме да свикам анкета.

- Хората са страхливи.

- Доста недоволни има от шефа.

- Недоволни! А гласуваха за него!

- Тези избори бяха първи. Колегите още не осъзнаваха какво право им се поднася. И действаха инертно. Пък и нещо по-важно - в цялата държава се очакват промени.

- Според мен най-добрата промяна е да напуснеш.

Това беше старо желание на Христина. Двадесет и три години бе работила като медицинска сестра, може би затова копнееше да види сина си лекар. Дълго се бунтува против неговия избор. След назначаването му в института малко се попримири, до момента, когато отиде да го види. И до днес си спомняше този ноемврийски ден. Преди час жените, демонстративно тракайки със зъби, затвориха вентилатора. В лабораторията се носеше остър мирис на химикали. Майката издържа само пет минути. Вечерта погледът й стенеше от разочарование.

- Най-важното е здравето - каза вместо "Лека нощ".

И оттогава непрекъснато настояваше да си намери другаде работа. Бащата също не изпитваше възторг от професията му. Години наред бе заемал отговорни постове в Градския съвет и искаше да ориентира сина си към някоя авторитетна длъжност. В мигове на особено разположение на духа го виждаше на кметския стол. Естествено, съзнаваше, че тази мечта е безпочвена. И дори с дневника си не я бе споделил, въпреки това му беше приятно, че Кирил расте общителен. Тухла по тухла бе градил умението му правилно да се изразява, но така и не успя да го научи на изкуството да се владее. И тази вечер, с привичния си разпален глас, Кирил им разказа за неприятностите си.

- Ще напусна. Ако не успея с анкетата, ще напусна.

За първи път изстреля такава закана само защото душата му преливаше от болка. Но родителите повярваха в искрените му намерения да се раздели с чудовището, което погълна живота на първородната им дъщеря. След вечеря набраха телефонния номер на най-влиятелните си приятели. Три пъти им ходиха на гости. И в края на втората седмица с блеснали погледи съобщиха на Кирил, че са му намерили работа далеко от отрови и неприятности.

- Но защо бързате! След пет дни е анкетата. Убеден съм, че ще успея. И тогава няма да напусна.

Отговори сприхаво. Миг след това се опита с по-сърдечен тон да заглади неприятното чувство, което се изписа върху лицето на майка му и баща му. Но не успя - Христина и Тодор с тъжни очи се прибраха в своята спалня.

Кирил отново застана до пианото. Нежно прокара ръка през клавишите. После започна да изпълнява една от сонатите на Моцарт. След това премина на друга, на трета, на шеста. Тези гениални ритми като с елмаз разкъсаха чернилката, обвила сърцето му. Постепенно изчезнаха мислите по Ваклинов и Янев. Изчезна неудовлетворението, злобата, гневът. На тяхно място потекоха звуци: мощни, красиви. Кирил трескаво записваше всичко, което нахлуваше в съзнанието му. После пак свиреше, после отново записваше. Отново свиреше, до момента, когато съседът вдясно нервно зачука по стената. Спря и отпусна глава върху клавишите. Ох, как искаше непрекъснато да бъде с тях. По цял ден и по цяла нощ, и през следващия ден, и през следващата нощ, защото единствено така се освобождаваше от непрогледната мъгла, която го обвиваше. Защото единствено тук, до пианото, вярваше, че анкетата ще успее.

През първия понеделник на новия месец Хинков я проведе. В десет сутринта покани хората от секцията в залата за събрания. Раздаде листовките и разпалено заобяснява каква е целта на допитването. Всички стояха като на тръни. Дълбоко в душите си бяха недоволни от Ваклинов. До един смятаха, че ги използва. Гласно го обвиняваха, че им пречи да вървят напред. А мълком негодуваха против системата, която позволява да виреят такива като него. Но сега! Ако подкрепяха Кирил, имаше вероятност той да стъпи на така мечтаното по-горно стъпало преди тях. И илюзията, че виновник да тъпчат на едно място не са самите те, а причини, независещи от волята, ума, въображението им, тази така необходима илюзия - необходима, за да се уважават и себеуважават, за да могат да се гледат в очите и да се смеят на вицове за некадърници, тази така удобна илюзия щеше да се пукне по-лесно от сапунен балон. А като слънце им беше потребна и те, без да осъзнават какво точно ги кара да не защитят Кирил - знаеха, че е прав, но нещо вътре в тях несъзнателно подвеждаше ръцете им към думичката "НЕ" и до един гласуваха против него.

 


напред горе назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Бангова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух