напред назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]



5 част


На другия ден профпредседателят извика Кирил. Когато видя искриците на надежда в очите на младия човек, си спомни как хлъзгавичко бе подготвил листовките. Текстът беше така написан, че след като го прочетеш, несъзнателно ти се приисква да изрисуваш отдолу "НЕ". И защо го съчини по този начин! - върху пълничките му страни трепнаха червени петна.

- Абсолютно никой не те е подкрепил!

Гласът му кървеше от съчувствие. Да, както артистът веднъж може да изпълнява ролята на мръсник, а на следващата вечер да бъде Дон Кихот, така и многоли кият Хинков в момента искрено страдаше. Кирил направи опит да се усмихне, с което му показваше, че е излишно да се терзае. Но не му стигнаха сили да раздипли завеса пред душата си и вместо усмивка, лицето му се огъна в гримаса. Изпита физическа необходимост да се сгуши в хралупата на своята самота и забърза към лабораторията. Но тук беше още по-ужасно, тъй като непрекъснато му се причуваше подигравателен шепот, че е наивник щом е очаквал да го защитят. След работа се прибра вкъщи. Превъртя ключа и се хвърли в леглото. Дълго лежа без да мисли. Само въпросът "Защо колегите предателски са мълчали!" набъбваше като цирей. Призори се събуди с главоболие и пак със същия въпрос в съзнанието. Опита се да подреди мислите си. Да им даде отговор, но след всеки отговор настъпваше хаос. Например: щом не са застанали на неговата барикада, значи Ваклинов е прав. Но как е възможно да обвият с ореола на правдата такъв използвач! Как е възможно да не виждат що за човек е... Не му подадоха ръка, защото се страхуват от Ваклинов. Страхуват се, защото зависят от него и той трябва да работи, да разговаря, да се усмихва на тези страхливци. Как да продължава най-хубавите часове от деня, най-хубавите години от своя живот да прекарва сред подобни хора! А може би е по-разумно да бъде като тях подлизурко, подмазвач! И именно, защото не умее да ласкае, именно затова навъртя тридесет и три, а нищо не постигна.

Кирил отвори шкафчето на дивана. Извади списанията с негови публикации и започна да брои: едно, три, седем... Малко бяха. За да върви напред, трябва да публикува, да публикува, да публикува, да публикува. А той! Той иска това, под което ще постави името си, да бъде ново. Голямо. Като магнит да прикове вниманието на всички, но за съжаление умът му не раждаше подобно събитие. Не бе подлец и не можеше като Янев, като Ваклинов, като почти всички наоколо да преписва, да повтаря. А следователно не можеше да върви напред и затова не беше ли по-добре да се махне. Погледна към пианото и с болка си помисли, че ако се бе отдал на музиката, щеше да бъде сто пъти по-щастлив. А сега, дори и да се примири, че ще използват труда му, дори и да даде всичко най-хубаво от себе си и да успееха с Дима да създадат съвършена технология, то нямаше кой да вгради сянката си в строителните работи. Нямаше кой да вложи сърцето си в съоръженията и накрая идеята им пак щеше да бъде изпепелена...

Блед и посърнал тръгна към института. Толкова му беше тежко, че не изпитваше желание да прикрие от околните какво чувства, а се отпусна уморено върху стола и цял час не вдигна глава. Следобед Ваклинов го извика и с ласкава усмивка му нареди да го въведе в досега направените изследвания. Кирил усети как вътре в него нещо се откъсна и тръгна към гърлото му. Инстинктивно подаде пакета с документите, но не проговори.

- Саръстов - спокойно, но вече не така ласкаво го погледна Ваклинов. - Помисли за колегите. Трябва да изхранват деца, майки. А ако не завършим в срок задачата, то цялата бригада в началото на октомври ще се озове без заплати - гласът на Ваклинов ставаше все по-груб. - Помисли! И моля те, не ме принуждавай да прибягвам до административни наказания.

Ще прибягва до административни наказания! - очите на младия човек се удвоиха (за първи път му говореха с такъв гаден тон). Ще прибягва до наказания! Само че този път Ваклинов беше зависимият и той, Кирил Саръстов, нямаше да позволи за сметка на труда му "любимият" шеф да докопа нова титла.

С резки крачки напусна кабинета. Без да виждапред себе си, нахлу в лабораторията. Сграбчи първия лист, който се мярна пред разширените му от гняв зеници, и с наклонения си почерк, станал по-наклонен от обикновено, написа молба за освобождаване. Занесе я при секретарката на директора, после се зае с книгите си. Дима дойде да му помогне.

- Сам ще се оправя!

Заяви й рязко. Но в действителност му стана приятно, че започна да стяга с канап готовите пакети, тъй като вече не се чувстваше толкова самотен. Когато гласът му стана по-мек, Дима го запита:

- Киро, наистина ли ще напуснеш?

- Да.

- Имаш ли някаква работа предвид?

- Да.

- В софийски институт!

- Не. Ще ставам чиновник.

Тя го погледна, сякаш й трябваха очите му, за да се убеди, че правилно е чула и тихо добави:

- Според мен, роден си за научен работник.

Кирил нервно повдигна рамене. До края на деня не проговори. Вечерта се прибра направо вкъщи. Заключи се в своята стая и се просна върху леглото. Защо никой не го подкрепи! - този въпрос не излизаше от съзнанието му. Гледаше с объркан поглед синия четириъгълник на прозореца: залезът обагряше в розово облаците. Гларуси кръжаха над комините и всичко бе спокойно, красиво, голямо. Да, имаше време, когато душата му преливаше от вяра, че и неговите крачки по земята ще бъдат спокойни, красиви, големи. Но защо! Защо пътят го изведе в блато...

Несъзнателно съсредоточи мисълта си към отминалите години. Ето ги - първата, втората, третата... - особено щастливо време, тъй като предчувствието за слънчево бъдеще най-ярко го озаряваше. И все пак там, в началото, трептяха събития, за които не обичаше да си спомня: току-що бе постъпил, все още не му спускаха задачи и той, по собствено желание, започна да помага на Хинков, който като в конци се бе омотал в изследванията около защитата на кандидатската си титла. "Превръщаш се в теглич на един некадърник" - му подхвърляха. И дали отношението на другите към съдбата на Хинков, или в него имаше нещо не много добро, но в края на четвъртия месец като през лупа виждаше накъде трябва да насочат усилия, обаче реши, че щом самият Хинков не може да прецени, то значи не заслужава званието и се отдръпна. Хинков си даде вид, че няма нужда повече от ярката светлина на Кириловото въображение. Докато София, друга негова колежка, със сълзи на очи му обясняваше как през годините на работа по задочната аспирантура ту единият й син се разболявал, ту другият, накрая баща й получил удар и всичко това сковавало ума й. Тя правилно беше преценила, че фантазията на Кирил е благодатен извор и със сълзи на очи го молеше за помощ. А той нито веднъж не си напрегна мозъка, защото... Е, не беше само негова преценка, а общо мнение, че бройката за задочна аспирантура не трябваше да се дава на София... Може би му влияеше и мълвата, която се носеше из института, за това че погледите и думите, разменяни между София и Ваклинов, прехвърлят бреговете на обикновените служебни отношения и той не си мръдна дори и малкия пръст. А ето я миналата, а може би най-тежката година - през есента, подобно светлина в тунела, се появи правителственото решение ръководните длъжности да станат изборни. Бяха ги събрали в голямата зала. Хинков с патос им говореше, а пред очите на Кирил избуяваше гора от ръце, вдигнати за него.

Вечер, когато останеше сам със себе си, му беше приятно да си представи, че е асистент на Айнщайн или на Луи Пастьор. Да, едно от съкровените му желания бе да работи с личности. Друг негов копнеж бе да направи гениално откритие, което да му донесе куп пари. За това какво ще сътвори, откровено казано, не мислеше, а винаги тръгваше от мига, когато хилядарките са в джоба му. Затворил очи, ясно виждаше луксозната кола и просторното жилище, които купува. После оживяваха картини от пленителни кътчета на Земята. Ето го под изумруденозелените дървета на Патая, ето го сред каменната поезия на Каджурахо. Знаеше, че тези блянове ще останат винаги там, на хоризонта, въпреки това обичаше да им се наслаждава. Но нито в мечтите си, нито в сънищата си не се бе видял на мястото на Ваклинов. А интересно защо на това събрание въображението му го поставяше на ръководния пулт. През следващите дни, за първи път от седем години, започна да се вглежда в колегите си. Да се вслушва в разговорите им и с учудване откри: не само той, а всички в института бяха убедени, че притежават изключителни качества. Но не са успели да блеснат само защото им липсва вуйчо професор, който да им даде първоначален устрем; само защото нямат софийско жителство, което да им открие светлия коловоз към столичен институт; само защото са били идеалисти и са се оженили не по сметка, а по любов. И никой не признаваше, дори пред себе си, че огънят, който гори в неговата душа, не е достатъчно ярък, за да освети пътя към голямото откритие.

В този миг, като светъл акорд, го споходи мисълта, че милата Дима беше съвсем друга. Кирил нежно докосна клавишите на пианото. След като посвири около час, влезе в дневната и съобщи на родителите си, че най-после е изпълнил желанието им. Те го слушаха с все по-радостни лица, но това съвсем не повиши настроението му. На другата сутрин, блед и необръснат, тръгна към института. Когато стигна сградата, почти гласно си каза: "Край! Дойде краят и на тази ми дейност!" Спря и се опита да си представи този край. Но вместо някаква, дори и неясна представа, почувства пареща болка в тила. Отбягвайки погледите на колегите, се помота из кабинета. После запали цигара и излезе. На мястото за пушене видя Дима. В първия миг се подвоуми дали да не продължи към горния етаж, но реши да остане при нея.

- Утрото е по-мъдро от вечерта.

- Да.

- И ти промени вчерашното си решение - тя го погледна с надежда в очите.

- Не!

- Смятам, че твоето единствено място е тук.

- Може би... Но така бях свикнал с мисълта, че ще направя нещо голямо. Така бях свикнал с мисълта, че с изплатените пари ще посетя Ниагарския водопад, египетските пирамиди, та сега не мога да се побера в кожата си.

- О, това е ужасно...

- Защо! Нима нямам право да бъда богат!

- Имаш. Ужасното е, че не умееш да се примиряваш.

- Съгласен съм, обаче сърцето ме боли при мисълта, че съм на тридесет и три, а дори Лувъра не съм виждал. Ето защо повече не мога да търпя тази жестока експлоатация. И ми е чудно ти как издържаш!

Жената бавно обърна дълбоките си чисти очи към него.

- Не съм се замисляла... Но може би... - в погледа й се появи онзи, забелязван от Кирил и друг път, странен израз на непоколебимо покорство пред своята съдба. - Може би защото не съм израсла като вас сама. Огледай се! Почти всички сте единствено дете на мама и тате. А ние вкъщи бяхме четирима. И от малка съм свикнала да отстъпвам...

Тя сведе глава. Не само бе свикнала да отстъпва, а дори след мигове, в които бе дала частица от себе си, така, без да търси отплата, след такива мигове изпитваше необикновено удовлетворение, радост, себеуважение. И тези чувства като жива стена се изправяха срещу разочарованията, срещу гнева. А синът й! Щеше ли да има сили да преодолява несгодите?! И не сгреши ли дето го остави сам. Ето, Кирил можеше да бъде баща на второто й дете. Не беше ли в нея вината за раздялата им...

Стаила зеници зад миглите си, Дима отново го погледна. Той се появи в живота й през онези първи месеци след развода, когато, измъчвана от безсъница, трезво преценяваше, че с нея са настъпили промени. Променило се бе тялото й и ако по-рано то можеше да живее без ласките на мъж, сега бе невъзможно. По него време Кирил постъпи в института. С усмивка ли го приласка, или всичко стана случайно, не се бе опитвала да си изясни, но още на втория ден той се отби у тях за някаква книга. И... си отиде призори. Така започнаха да се срещат. Дима страстно се потапяше в морето от ласки, но с болка установяваше, че се бе променила и душата й. И ако на осемнадесет години, както наръч сухи пръчки лумват само при искра, така и тя се влюби от пръв поглед в бившия си съпруг, то сега гальовността, обичта на мъжа до нея съвсем не бяха достатъчни, за да разтопят мраза, който бе сковал душата й след тежката зима на несполучливия брак. И едва когато видя изражението на лицето му, обвеяно от ураганните звуци, едва тогава в нея възкръсна една нова Жулиета.

 


напред горе назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Бангова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух