напред назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]



6 част


Беше по време на първата им обща неделя. Цял ден, излегнати върху черния пясък, се наслаждаваха на своята свобода. След залез слънце попътният вятър на удоволствието да бъдат един до друг ги отнесе в дома му. Там, с нестихваща страст, лудуваха във ваната, пълна с ароматна вода. После подредиха върху масата червени пиперки, домати, краставици, диня и дълго вечеряха. Накрая, потрепващ от вълнение, я попита какво иска да чуе.

- Ти избери. Може нещо от Моцарт. Или от предкласиката.

Кирил прокара ръка по клавишите. Отначало звуците бяха тихи, спокойни. Но постепенно ставаха все по-мощни, все по-прелестни. Постепенно заляха цялата стая. Дима стоеше на табуретката до пианото и имаше усещането, че акордите трептят във въздуха като цветя. Имаше усещането, че мелодията образува букет и всичко около тях става по-красиво и по-красиво. Тя се поклащаше върху табуретката до пианото и го гледаше с омаяни зеници. За първи път откри нещо общо между себе си и него. За първи път изпадна в божественото състояние на сливане с духа на ближния. И ледовете, които я бяха сковали, навярно щяха да се разпукат. Но! В този миг я стресна мисълта какво щеше да изпита, ако синът й доведе за съпруга жена с чуждо дете. Нямаше ли да я заболи?! Нямаше ли да я боли за него!

По време на едногодишното им приятелство тези въпроси я спохождаха безброй пъти и винаги я объркваха. Когато си представяше бъдещето на своя син, й се струваше - почувства ли непреодолимото му влечение към някое момиче, почувства ли, че и в сърцето на избраницата му гори същия огън, то тя ще я обикне и дори саката, дори минала през кладата на развода ще я посрещне с отворени обятия. Но макар че така възприемаше нещата, тези въпроси охлаждаха трепетите й. И нейните устни нито веднъж не пророниха: "Искам да бъда винаги до теб." А не сгреши ли? - стаила очи зад миглите, тя зорко се вглеждаше в досегашния си път. И като през сън чу гласа на Кирил:

- Дими! Къде отлетя?

- Тук съм...

- Слушай! Не съм съгласен, че умееш да се примиряваш само защото не си расла сама. Та всички бунтари са имали братя, сестри.

- Може би лошо се изразих. Може би когато растеш в голямо семейство, и сърцето ти расте по-голямо. Грубо казано. Но струва ми се, че е точно.

- Точната дума не е примирение. А всеотдайност. Винаги си ме поразявала с това качество.

- Може би... А над всичко стои любовта. Не зная дали си почувствал колко много ми допада работата. Безкрайно много. И не ми се разделя с нея. Разбери! По ми е лесно да се примиря. Отколкото да се разделя с тези колби. Епруветки...

- И ще подариш всичко на Ваклинов! Що за кукувичи страсти?!

- Киро, изтрий от ума си шефовете! Себе си! А помисли...

- За кого! За Бога...

- Не, не. Помисли, че ако успеем, димът над новото производство няма да поразява дробовете на работниците.

- Миражи! Наивни миражи. Защото дори и случайно да успеем с разработката, кой ще направи ефективни съоръжения! Кой ще извърши качествен строеж! - Кирил я погледна навъсено. - Запомни! След като всички са решили да не работят, нито ти, нито аз, колкото и да сме талантливи, не ще успеем да променим нещата.

- А през тези месеци как увлече и лаборанти, и химици. Нима не чувстваше, че даваха най-хубавото, на което са способни!

- И накрая какво стана!... Досега си въобразявах, че колегите ме уважават, че Ваклинов ме цени. А сега! Дори и да не напусна, няма да бъда същият, отдаден докрай на работата. Затова по-добре да се махна.

- О, о, ще съжаляваш.

- Навярно. Но не мога. Не мога да търпя. Не мога повече да търпя несправедливите условия, при които сме поставени. Когато наемеш строителен работник, ще му поднесеш обяд, какъвто майка ти слага навръх Нова година. И ще му тикнеш една трета от заплатата си.

- Така е не само със строителните работници. Така е и с техниците.

- Да! За три, четири дни те пъхат в джоба си толкова, колкото ние за цял месец. И нещо по-важно! Всички знаят, че именно този техник, този строител, а не техният бригадир са извършили ремонта. Докато съдбата на творците в нашия институт е тъжна. Не само за това, че получаваме по-малко. Не! А най-вече, защото влагаме ентусиазъм, въображение. А под труда ни се подписва ръководителят на секцията. Директорът на института. Шефът на асоциацията.

- Неписан закон, който пусна дълбоки корени.

- И как спокойно го казваш. А мен ме вбесява. Всяка форма на ограбване ме вбесява.

- Всяка форма на ограбване те вбесява! А прие за нормално да ръководиш колектив, в който участвам и аз - тя го погледна в очите. - Искаш ли да ти кажа някои истини!

- Говори!

- Може да ти прозвучи нескромно. Но смятам, че природата, ако не малко в повече, то по равно ни е дала трудолюбие. Упоритост. Порив. Въображение. Някога ти ми признаваше тези качества. А сега!? Защо не ми предложи да поделим ръководството!

Дима го гледаше право в очите. Беше уверена, че ще й отговори. Очакваше взрив от думи. Но той стоеше срещу нея неузнаваемо ням. Това я смути и тя продължи, задъхвайки се от вълнение.

- Добре те познавам. И знам. Ако само за миг ти бе минала тази мисъл, би го направил. Но, не. Ти прие с чиста съвест да ми бъдеш ръководител. Може би желанието да събереш необходимия брой разработки за следващата степен те заслепи. Ти, който си убеден, че си честен. И се гневиш срещу същата постъпка. Ти, спрямо мен, постъпи точно така!

Спря за миг, събирайки сили за по-нежен, по-спокоен глас.

- А може би вече си мислиш, че си една крачка над мен. Ваклинов също е убеден в своето превъзходство. И ето защо направлява зеления светофар, даващ посока на благата от теми единствено към себе си.

- Но това пълни биографията му с нови, по-високи титли.

- Да, и знай. Той вярва, че ги заслужава.

- Ще е честно да се кичи с тях, ако наистина ръководи темите. Но Ваклинов само се подписва за ръководител.

Раменете на Дима потрепнаха.

- Киро, нали няма да се обидиш, ако споделя и още нещо!

- Казах ти. Говори.

- Имайки предвид, че повече от идеите бяха мои, но ти нито веднъж не ми предложи да бъдем съавтори, струва ми се, че след време, когато заемеш длъжността "ръководител секция", ще бъдеш копие на Ваклинов.

- Така ли смяташ...

- Да. Нали си чел "Приказка за стълбата" от Смирненски. Това е човекът. И не знам дали е възможно да се промени. А няма да напусна, защото работата ми харесва. Виждам, че за сметка на моя ентусиазъм, фантазия, трудолюбие други се сдобиват с по-високи звания. По-просторни апартаменти. По-луксозни коли. Въпреки това не мога да си представя, че ще отида някъде, където не се изисква въображение. Нито мога така, само външно да си давам вид, че се трудя. Маска, зад която много колеги се крият.

Лицето на Дима пламтеше от възбуда. Хвърли недопушената цигара. Тръгна към кабинета. И добре, че се разделиха, защото след тези хапещи откровения Кирил изгуби желание да разговаря.

"Упреква ме, че съм я ограбвал. Също както Ваклинов ни експлоатира..." - тази мисъл заседна в съзнанието му и извика повече учудване, отколкото раздразнение, болка или каквото и да е друго чувство. И интересно, след нея не следваше нищо. Както развален грамофон не потегля напред, а повтаря един и същ ритъм, така и съзнанието му заседна дотук... Стисна с ръка главата си. Ох, как искаше да работи! Струваше му се, че едва тогава развинтената бурмичка ще се завие и мислите му, дори черни и грозни, ще потекат напред.

 


напред горе назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Бангова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух