напред назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]



7 част


След като излезе от института, направи тегел през главната. Но го подразни стълпновението от хора, напомнящо деветосептемврийска манифестация. А и напечените от августовското слънце сгради неприятно насищаха въздуха с жар. И той побърза да се прибере вкъщи. Изпитваше глад, обаче храната заседна в гърлото му. Чувстваше се уморен, но дрямката не идваше, накрая отвори капака на пианото. Отначало акордите бяха тихи, нестройни. Но постепенно ставаха по-свободни, по-изразителни. Самият той, с все по-нарастващ интерес, следеше разгръща нето им. А мозъкът му изпадна в такова състояние на унесеност, че ослепя за околните предмети и започна да вижда като нещо реално образите, породени от въображението. Ето, пред него се редяха Янев, Ваклинов, Дима. И той трезво преценяваше колко са несъвършени. Янев е долна проба използвач, затова, без да е действителният капелмайстор на оркестъра от научни сътрудници, има очи да се подписва срещу лъвския пай. Ваклинов е тепегьоз, затова не изпитва угризение от присвояване на чуждия труд. Дима е с каменно сърце... да, щом може да лиши сина си от бащина опора...

Звуците се лееха все по-изящни. Вече не чуваше мелодия, а имаше усещането, че това е магически поток, който разкъсва хаоса, бушуващ в душата му. Между пролуките нахлува светлина и сгрян от тази светлина, в него протичат мисли: по-стройни, по-светли. Мисли, които оправдават и Янев, и Хинков, и Ваклинов, и Дима, мисли, които го изпълват с обич, с топла обич към хората.

На другия ден, още от сутринта, влезе в лабораторията. Беше решил да напусне ада на бездействието и от сърце се зарадва, когато шефът пожела да го придружи до завод "Възход". Т. е. в първия миг Кирил го погледна учудено. Но прецени, че сигурно не знае за молбата и дори тръгна леко усмихнат. Пред портала нисичък мъж ги посрещна и след минута вече шумно разговаряха. По време на брътвежа Кирил дочу, че Ваклинов се оплаква от службата си. Това го изненада. Хвърли изпитателен поглед към него и наистина! Поне в момента нямаше вид на щастлив човек.

Кирил се взираше в спокойните черти на Ваклинов и преценяваше, че не само днес, а през целите тези седем години го бе виждал да се усмихва с устни, да се смее на глас, но винаги изражението на лицето му на помняше декемврийски ден. Наистина безоблачен, но зимен ден, докато от Дима сякаш бликаха лъчи! И дали тази божествена светлина или фигурата й, изваяна като статуя, още на първата им среща го привлече, не се бе опитвал да си отговори, но в името на истината единствено с Дима бе отлитал в рая. А през една неделна утрин, беше по време на традиционната семейна закуска, бял от вълнение, сподели с родителите си, че я е избрал за спътница в живота.

- Разкажи ни нещо повече - и двамата в един глас го попитаха.

- Всичко е много хубаво. Лошото е само това, че е с пет години по-възрастна и има син.

Те го гледаха с неразбиращи погледи. Тодор Саръстов мълчеше, но очите му крещяха. "Защо! Нима се свършиха момичетата..." А Христина, нескривайки сълзите си, прошепна, че ако направи тази глупост, ще изпие всички хапчета от новата кутийка със сънотворни лекарства.

Кирил тръсна глава, сякаш по този начин щеше да премахне спомена за Дима и се заслуша в гласовете наоколо. Но едва когато Ваклинов небрежно подхвърли, че го очаква трудна кръстословица, започна да осъзнава смисъла на думите. В първия миг изпита раздразнение: защо точно сега, когато реши да напусне полесражението, му даваха такава интересна тема! Или това е стръвта към въдицата, с която го примамваха да остане - почувства как радостна струйка нахлу в душата му. Изпитателно се вгледа във Ваклинов. Искаше да разбере дали знае за молбата, но вместо отговор лицето на шефа отново го озадачи. По изражение то бе еднакво с това на майка му в понеделник вечер - часът, в който тя с ужас установяваше, че от труда й през почивните дни няма следа.

Несъзнателно Кирил задържа очи върху Ваклинов - странен му се виждаше този мъченически вид, защото твърдо бе убеден, че колкото по-високо е поставен човек, толкова по-голямо удовлетворение изпитва от работата. Ех, може и да не е така. Но, не! Има магия във върховете. Завоюваш ли ги, хората те гледат с по-други очи. Сякаш не си същият. А това е замайващо приятно - си мислеше Кирил и трезво преценяваше, че трябва да се освободи от недостижимите мечти да открие нов закон, ново съединение. На малцина се е удало и явно не е между богоизбраните и затова трябва да се откаже и да съсредоточи вниманието си върху тона, с който говори на Ваклинов. Трябва да си дава вид, че се възхищава от научните му публикации. Трябва да търси повод да изказва уважението си към Янев, ето по-сигурен път към меките кресла.

Но както морето изхвърля всичко мъртво, така и нещо вътре в него, нещо много по-силно от това, което раждаше тези мисли, ги пропъждаше. И Кирил, още щом се прибра в лабораторията, ясно осъзна, че колкото и да се насилва, не ще успее да сложи хомот на гласа си, нито желаеше да се откаже от полета към непознатите светове на атоми и молекули, даряващ го с толкова вълшебни мигове...

Марияна, най-младата химичка, която непрекъснато поднасяше огънче за разговор, ласкаво му се усмихна.

- Моля те. Ела да ми помогнеш.

Кирил обгърна с очи фигурката й, напомняща кибритена клечка, и разсеяно се зае да й сглоби апаратурата. Пръстите му пипаха сръчно, а в главата му се нижеха решения по технологията, която трябваше да се въведе в завод "Възход". Ех, жалко, че наближаваше краят на работното време. Ако не се опасяваше, че ще изглежда луд в очите на околните, би останал до полунощ.

В този миг Ваклинов влезе. Кирил стаи дъх. Така му се прииска да спре до неговото бюро и да му каже: "Каква глупост си направил! Подал си молба за освобождаване. А аз, такива надежди възлагах на теб".

Веднага би я изтеглил и с двойно по-големи сили би заработил. Но Ваклинов, без да го погледне, се изправи до колегата зад него. Нареди му да увеличи количеството на катализатора и със спокойна походка излезе от лабораторията. Вчера той не знаеше за намеренията на Кирил и правеше тази крачка назад с единственото желание да угоди на Янев, който много държеше пукнатината, зейнала между Ваклинов и Саръстов, да бъде запълнена. Но днес в осем сутринта директорът (отсъствал близо седмица) го повика.

- Антоне! Известèн ли си за хода на твоя гений?

Ръководителят на секцията обгърна със спокойни очи нервно изписаната бяла хартия и моментално съобрази по кой коловоз да тръгне.

- Сигурно се е уредил в софийски институт.

- А според мен е протест!

- Протест...

Ваклинов твърдо вярваше, че заслужава много повече от това, което бе постигнал. Но в последно време, вместо да вижда светли хоризонти, започна да изпитва страх, че не само е прекършен устремът му към по-високи върхове, а дори може да загуби извоюваните позиции. Например, ако тази задача излезе под ръководството на Кирил, то авторитетът му значително ще нарастне и при следващите избори нямаше ли опасност лавровият венец да бъде положен върху Саръстовите рамене.

- Талантлив е. Обаче да си въобразява, че това му развързва ръцете да прави каквото си иска. Няма да позволя!

Върху горния ляв ъгъл Ваклинов постави думичката "ДА", после подаде листа на директора.

Янев го пое с несигурни движения. Първите си стъпки в завода бе направил като платен комсомолски секретар, после му предложиха да оглави едно от производствата. И до днес ясно си спомняше този ден: огромния кабинет на генералния директор, през завесите напираха пролетни лъчи, а още по-силно напираше в него неспокоен глас. "Откажи! Откажи и поработи. Година, две, три като редник. И после..." Но той не се вслуша в гласа-ясновидец, не му повярва, прие олимпийския жезъл. И сякаш в производството беше някак по-леко, а тук, в института, може би защото с всяка година изискванията към тези, на които бе поверено кормилото, нарастваха или може би защото дойде след като прекрачи петдесетте, но все по-често го измъчваше чувството, че трябва да решава интегрални уравнения, без да знае таблицата за събиране и изваждане.

Янев стисна зъби. Ох, как искаше да пропъди тези съмнения. Защото наистина имаше години, когато го назначаваха, но сега беше избран, сега царският скиптър му бе връчен по желание на колектива. Той вдигна изпълнени с тъга очи и погледна към Ваклинов.

- Антоне, не трябва ли да го извикаме. Да разговаряме.

- Защо! За да повдигнем и без това високото му самочувствие. Как може Дима Райнова веднага да се заеме за работа. А той вече цял месец се прави на нещастен.

- Райнова каква степен има?

- И тя е втора. А е два пъти по-добър специалист. Е, страда от излишък на честност. И вчера ми вдигна скандал, че съм я карал да претупва изследванията. Но нито веднъж не е дошла да се разправя за премии, за степени. Докато Саръстов, все недоволен.

- Жените са от по-друго тесто.

- Хубаво, че поне те са от по-друго тесто.

- Наистина! Защо стана така. И вкъщи опъват. И на работа. Какво става с нас мъжете!

- Не, не се отнася до всички мъже. Например вие! - с искрено уважение в гласа го прекъсна Ваклинов. - Миналата седмица в асоциацията знаете ли какво ми казаха. "Под щастлива звезда сте роден, щом работите с инженер Янев."

Майсторски декларираното преклонение, а и тази увереност, излъчвана от Ваклинов, винаги действаха на Янев като наркотик. "Може би наистина си е намерил по-хубава работа" - си каза: в първия миг за успокоение на съвестта, а после, подмамен от удобството на това предположение, което снемаше всякакви угризения, искрено му повярва и над подписа на Ваклинов постави своя.

 


напред горе назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Бангова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух