напред назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]



8 част


В момента, в който двамата вождове саморъчно благословиха молбата на Саръстов, Дима, с цяло сърце отворена към съдбата на младия човек, разпалено го увещаваше да я изтегли.

- Киро, вчера ти наговорих куп несправедливи неща. После жестоко се упреквах. Защото в действителност, ако има мои идеи, то те са катализирани от теб. Ти, с твоето присъствие, ме правиш по-прозорлива.

- О, о, тази изповед ми звучи като обяснение. В неземна любов.

- Остави подигравките. А чуй!

- Не. Първо - какво реши! Ще дадеш ли на Ваклинов изследванията?

- Няма. Отказах да участвам в колектива.

Кирил я погледна с невярващи зеници.

- Да. Отказах. Защото Ваклинов съвсем плътно перде си е спуснал пред очите. Разбираш ли! Той може би присвои разработката не толкова, за да грабне нова титла, колкото от страх, че ако един месец бригадата остане без заплати, това сериозно ще накърни служебното му положение. Но аз няма какво да губя. Затова реших да не обременявам съвестта си с неверни изследвания. И го помолих да ме присъедини към задачата, която ти даде.

Кирил я гледаше с разширени зеници. Тя му се усмихна сърдечно.

- Киро, разбери! Отказах да участвам в колектива. Но ще направя всичко възможно да стигна до хоризонта, който ни се откри. Затова искам да си до мен.

Той поривисто я прегърна.

- Милата...

Но му се стори, че тази дума е слаба. Изпита желание да й каже и още нещо, нещо още по-нежно, с което да заличи поне десетинка от болката, която навярно й нанесе преди години. Погали с поглед косите й, огрени като факел от западното слънце, и неочаквано коленичи.

- Знаеш ли. Излъчваш светлина. Дори не светлина. А силово поле. Необикновено силово поле! Може би затова, когато работя с теб, не чувствам умора.

Лицето й поруменя също както през оная тъй тъжна пролетна вечер, когато бял от вълнение й изповяда, че родителите му са против тяхната сватба. Вярваше, че твърдо е решил да свърже живота си с Дима и я правеше съпричастна на семейния разговор, за да й покаже. "Ето, въпреки безбройните камъчета, аз съм готов да вървим по общ път. Защото те обичам!" Но не промълви тези откровения, а сподели как Христина се разплакала. Очакваше и Дима да се разплаче и тогава сигурно щеше да излее нежността, която чувстваше в сърцето си. Очакваше, че ще започне да го моли да не се покорява, да не я изоставя. Но тя... Без да трепне нито жилка по матовото й, странно поруменяло в момента лице, го изслуша. Бавно си облече палтото и излезе, а ако бе прошепнала: "Не мога без теб!" Ако беше изрекла тези думи, сега щяха да се радват на петгодишна рожба.

Полазиха го тръпки - всички негови приятели, състуденти, съученици имаха дъщери, синове... Но защо ореолът на златната халка вместо с надежди го изпълваше със страх. Например нея вечер не задържа Дима, тъй като увереността в щастието с тази толкова горда жена накуцваше, подобно колесница с неравни колела, а годините летяха и щеше ли някога да срещне момичето, за което мечтаеше.

Кирил се усмихна тъжно. В този миг си спомни, че когато правеше първите стъпки в изучаване на френския език, единственият предмет при мисълта, за който му се повдигаше, та когато се мъчеше над френското произношение, навярно за да му вдъхне кураж, майка му сподели, че и на нея преди да се омъжи й се повдигало, щом си представела, че трябва да започне да глади. А ето сега дори й е приятно, но я накарай да извърши нещо, което не е по сърцето на съвременна съпруга! По-лесно е да приучиш котка да пада на гърба си. И именно това качество не му допадаше в Евите около него, тъй като беше наясно, че с нежеланието си да се пригодиш към другия, да му се посветиш, съвременните млади хора не са способни да градят здрави семейства.

Свъси чело - мисълта, че с майката на неговите деца няма да живеят общ живот, а под един покрив всеки ще плете съществуване, подчинено на своите възгледи, навици, предпочитания, каквито за съжаление водеха почти всички негови приятели и познати, тази мисъл го плашеше до смърт, а така му се искаше да не бъде сам, така му се искаше леглото му да бъде стопляно от момиче, способно да приеме неговата съдба като своя...

Изпитателно погледна Дима и се запита, ако си бяха подали ръце, щяха ли да свият гнездо, огряно от слънце. Но след този въпрос нахлу празнина. Интересно - седем години не бе преставала да го вълнува, а и тогава, и сега не можеше да види в нея своята Ева. Не защото беше по-възрастна, нито защото имаше син - както навремето не послуша родителите си и записа химия, така и днес, ако беше уверен, че са създадени един за друг, би сплел житейския си път с нейния, но вярата му гаснеше, тъй като едновременно с любовта тя извикваше боязън. Защо! Може би това чувство идваше от способността й да го подчинява на своята воля. Ето и сега. Отказала да се включи в новата група - неочаквано ясно Кирил си представи как след работа продължават започнатите изследвания и сякаш в душата му отново нахлуха онези благодатни гласове на вътрешно ликуване...

Нервно тръсна глава.

- А Ваклинов. Когато му съобщи, че не искаш да участваш в колектива. Наруши ли му се спокойната фасада?

- Позеленя. Започна да ме упреква, че не е честно да го изоставям в най-трудния му момент. Каза, че ако съм истински талант и при тези кратки срокове щяла съм да се справя.

- Жестоки думи.

- Аз бях по-жестока и заявих, че както под камък напролет не изниква трева, а наоколо е жълта! Хилава! Също е и в нашата секция. Никакъв талант не може да се съхрани. И няма защо да го търси и у мен.

- Браво! Дима, замисляла ли си се, къде е причината!

- Не само съм мислила. Но имам и отговор.

- Държавната, т. е. "народната" собственост!

- Не, не, братко. Според мен народната собственост е най-висша форма на собственост. Но както при човека, който не знае да свири, ако му попадне цигулка, изработена дори от Страдивариус, под пръстите му не би се родил нито един хармоничен звук, така и ние.

- Какво ние!

- Какво ли! Това несправедливо раздаване вече цели четиридесет години на длъжности, на звания, на награди унищожи ентусиазма, фантазията...

- Дори поривът за най-обикновен труд изчезна.

- Да!

- И вярвам, не ме упрекваш, че напускам.

- Упреквам те. И настоявам да останеш. Защото чувствам, че така повече не може да продължава. Чувствам, че ще настъпят промени.

- Промени, промени, промени. Мила, в нашето общество може да настъпят промени само ако Аз, Ти, Той. Ако всички ние започнем да работим за своята промяна. Разбираш ли! Не за промяна на този до теб, а за промяна вътре в теб. Само тогава може да се надяваме, че ще изградим по-съвършено общество. В противен случай най-разумно е да се върнем назад. И предчувствам, че в скоро време така ще стане.

- Не. Не трябва да се отказваме от поетия път. А да се борим.

- За какво!

- За промени. Ти много хубаво го каза. За промени вътре в нас.

- Да, красиви думи. Но не вярвам в тях. И радиото, и телевизията тръбят. "Перестройка, перестройка..." Но виждаш ли някаква "перестройка"?

- Не. Нито у себе си. Нито у другите. И естествено не и в обществото.

- А после ще ни омръзне тази идея. Ще измислим друга. Но силите ни ще стигнат пак само до думите. А до най-важното. До нашето усъвършенстване. Дали ще се заемем някога с нашето самоусъвършенстване?!

- Прав си! За да можем да изградим по-щастливо общество, първата крачка трябва да бъде извървяна от душите ни.

- Трябва. Но не вярвам. Не вярвам, тъй като човек е инертен. Безволев. Силно влюбен в себе си...

Да, през деня безгръбначните действия на околните /а и негови/ рушаха надеждата във възможността човек да стане по-благороден, но вечер, особено когато му се отдадеше да съчини ритъм, който му харесваше, ритъм, който го изпълваше с възторг от собствената му дарба, в такива светли мигове с цялото си сърце вярваше, че е възможно хората да станат по-честни, по-всеотдайни. Самият той се чувстваше променен, прероден и като лъч пред него се открояваше възможността за промени - златен лъч, който унищожаваше неудовлетворението, гнева и той преставаше да спуска бариери пред мисълта, че неговото единствено място е тук.

Наситени с подобни изживявания бяха часовете след посещението в завод "Възход". На другия ден, спокоен, дори ведър, тръгна към института. Нежната синева и топлият въздух събудиха в сърцето му отдавна неизпитвано чувство за лекота. Вървеше и си мислеше за хората от завода, за тъжните бръчки под очите на Ваклинов и за първи път осъзнаваше, че наистина неговият шеф имаше властта да го лиши от полагаемото възнаграждение, от заслуженото изкачване едно стъпало по-горе, но НИКОЙ не можеше да му отнеме усещането, което изпитваше, докосвайки се до нещо ново. Това божествено състояние беше само негово.

Точно в осем започна изследванията по задачата и така се увлече, та съвсем не усети кога излетя дългият летен ден. В края на работното време, като освободени от плен, всички забързаха към изхода, а Кирил едва тогава приседна. Обгърна с поглед лабораторията и почти на глас прошепна: "О, любов, любов... Трябва да се разделяме". С бавни движения съблече станалата на решето от сярната киселина манта и тръгна по шумната улица. Отби се в първата книжарница. Дълго рови и накрая отдели три книги. Но защо ли му са! Погледна цените. С тези пари можеше да заведе някоя дама на ресторант. По-нисък от средния ръст и твърде слаб, Кирил не притежаваше привлекателността на Аполон, но жените отриваха в очите му загадъчен огън и бързо се влюбваха, пък и след такъв жест, като покана за вечеря, почти всички госпожици ставаха любвеобилни, а на новата работа съвсем нямаше да му трябват познанията върху структурата на бензолното ядро. Да, умът му гладко редеше тези мисли, обаче проникновеният дух закрещя, че не иска дните му да бъдат натъпкани с еднообразни задължения. Не иска вечерите му да бъдат удавени във вестници и телевизия. Не! Без живителната мечта по нещо голямо, полезно той ще се задуши и тогава сънят нямаше да носи бодрост на Кириловото тяло, водата нямаше да утолява жаждата му.

За да бъде по-убедителен, разгневеният вътрешен мир отново изпрати към съзнанието на младия човек образа на Ваклинов с тъжните бръчици под очите и Кирил отново почувства, че заради слънчевото състояние при докосване до тайнствения свят на атоми и молекули, единствено заради това космическо изживяване си заслужава да остане.

 


напред горе назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Бангова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух